Торба с кости

в гръмотевиците.

Глава 22

Най-сетне проникнах в зоната, но вдъхновението ми секна. Винаги държа бележник под ръка — за да си отбелязвам имена на герои, отправки по страници, хронология на дати — и подрасках в него известно време, но листът в машината оставаше празен. Сърцето ми не биеше до пръсване, очите ми не пулсираха и дишах най-спокойно — с други думи, нямах пристъп на паника — но писането не вървеше. Анди Дрейк, Джон Шакълфорд, Рей Гарати, красивата Реджина Уайтинг… всички те ми бяха обърнали гръб, отказвайки да проговорят и да се помръднат. Ръкописът стоеше на обичайното си място отляво на машината, страниците бяха притиснати с кварц, който бях открил на алеята, но нищо не излизаше. Кръгла нула.

Помислих си, че положението е абсурдно, а може би дори поучително. Години наред бягах от проблемите в действителния свят, съчинявайки ту една, ту друга Нарния. Сега действителният свят бе обрасъл в странни гъсталаци, в които се криеха зверове с остри зъби, а дрешникът бе заключен.

„Кира“ — бях написал името й сред странна рисунка, която трябваше да прилича на роза. Отдолу бях нарисувал филия хляб с палаво накривена барета. В представите на Нунан, печена филийка. Буквите Л.Б. бяха заобиколени с драскулици. Блуза с картинка на патица. Дори бях добавил „па-па“ отстрани. Отдолу бях написал: „Трябва да отлитам. На добър път“.

На друго място на същия лист бях написал „Дийн“, „Остър“ и „Девор“. Те ми се сториха най-истински, най-опасни. Може би защото имаха наследници. Но несъмнено и останалите трябва да имат, нали така? В онези години семействата са били многочислени. А къде бях аз? Девор не бе пожелал да ми отговори.

В девет и половина през тази непоносимо влажна и гореща неделна сутрин все още ми се струваше, че нощните ми преживявания не са сън. Но какво са тогава? Видения? Пътешествие във времето? И ако в подобно пътешествие е скрита някаква цел, каква е тя? Какво е посланието и кой го изпраща? Ясно помня какво казах преди онзи случай, когато насън отидох до студиото на Джо и донесох машината си: „Не вярвам на лъжи.“ Нито ще повярвам сега. Докато не проумея поне известна част от истината, може би е най- безопасно да не вярвам на нищо.

В горния край на листа, където драсках, със силно наклонени букви написах думата „опасност!“ и я заградих в кръгче. От кръгчето начертах стрелка към името на Кира. После с друга стрелка го свързах с „Трябва да отлитам. На добър път“ и добавих „Мати“.

Под хлебчето с баретката нарисувах мъничък телефон. Над него очертах балонче като в комикс и вътре написах „зър-р-р“. Тъкмо свърших и безжичният телефон иззвъня. Заградих „Мати“ и вдигнах слушалката.

— Майк? — Беше развълнувана. Щастлива. Успокоена.

— Да-а — казах. — Как си?

— Страхотно! — възкликна тя, а аз заградих буквите Л.Б.

— Преди десет минути се обади Линди Бригс — току-що приключихме разговора. Майк, тя ме връща на работа! Не е ли прекрасно?

Естествено. И прекрасно щеше да я задържи в града. Задрасках „Трябва да отлитам. На добър път“, сигурен, че Мати няма да тръгне. Не и сега. А как да й предложа? Отново си казах, че ако знам мъничко повече…

— Майк? Да не си…?

— Нищо ми няма — прекъснах я аз. Представих си как стои в кухнята, играе си с спираловидния шнур на телефона, а бедрата й са стройни като на кобилка в джинсовите панталонки. Виждах и блузата й: бяла тениска с жълта патица отпред. — Надявам се, че Линди Бригс е била достатъчно възпитана да каже, че се срамува. — Очертах блузата, която бях нарисувал.

— Да, каза, че се срамува. И бе достатъчно пряма, което ме… да речем, че ме обезоръжи. Призна, че в началото на седмицата онази Уитмор идвала при нея. Била много откровена. Трябвало да ме уволнят незабавно. Ако го направят, парите, компютрите и софтуера, които непрестанно получават от Девор, щели да продължат да пристигат. Ако ли не, златната река веднага пресъхва. Линди каза, че трябвало да избира между всеобщото благо и постъпка, за която била убедена, че е погрешна… това било едно от най-трудните решения в живота й…

— А-ха. — Ръката ми се движеше по бележника по собствена воля, като триъгълният пул от дъската за уия, изписвайки думите: „Моля не може ли моля“. — Сигурно в това има нещо вярно, но… Мати, според теб колко изкарва Линди?

— Не зная.

— Хващам се на бас, че сумата е по-голяма от дохода на три малки градски библиотеки, взети заедно.

На заден план дочух гласа на Ки, която казваше:

— Може ли да говоря, Мати? Може ли да се обадя на Майк? Моля не може ли моля?

— След минутка, злато. — После заговори на мен: — Може би. Известно ми е само, че се връщам на работа и съм готова да забравя миналите неприятности.

На листа в бележника надрасках книга. После изчертах дълга поредица от преплетени кръгчета, които водеха към блузата с патицата.

— Ки иска да те чуе — смеейки се, обяви Мати. — Казва, че снощи двамата сте ходили на панаир във Фрайбърг.

— Брей, да не искаш да кажеш, че съм имал среща с красива млада дама и съм я проспал?

— Така ми се струва. Ще говориш ли с нея?

— Готов съм.

— Добре, ето ти бърбораната.

Чу се шумолене и телефонната слушалка премина от една ръка в друга, след което екна гласчето на Ки.

— Шъборих те на панаира, Майк! Шъборих собствения куотърмек!

— Наистина ли? Ама какъв сън беше.

В отсрещния край на слушалката се възцари пълна тишина. Представях си Мати, която се пита какво ли се е случило с бърбораната. Най-сетне Ки колебливо каза:

— И ти беше там. — Тиу. — Гледахме танцьорките… онзи кол с камбаната на върха… после влязохме в призрачната къща… ти падна от бурето! Не беше сън… нали?

Лесно можех да я убедя, че е сънувала, но изведнъж това ми се стори лоша идея, която на свой ред криеше опасности. Вместо това отговорих:

— Ти беше с хубава шапка и красива рокля.

— Даа! — Ки изпита облекчение. — А ти беше с…

— Кира, спри. Изслушай ме.

Тя веднага млъкна.

— Струва ми се, че е най-добре да не разказваш за този сън. Нито на мама, нито на когото и да било друг, освен на мен.

— Освен на теб.

— Да. Както и за хладилните човечета. Разбрахме ли се?

— Добре. Майк, там имаше една жена с дрехите на Мати.

— Зная. — Спокойно можеше да говори, бях сигурен в това, но все пак попитах: — Къде е Мати?

— Полива цветята. Ние имаме много цветя, поне един милиард. Аз трябва да раздигна масата. Това е домакинско задължение. Но аз нямам нищо против. Обичам домакински задължения. Закусвахме пържени филийки. Винаги в неделя закусваме пържени филийки. Много са вкусни, особено с ягодов сироп.

— Зная — отвърнах и начертах стрелка към хлебчето с баретката. — Пържените филийки са нещо фантастично. Ки, каза ли на мама за жената с нейната рокля?

— Не. Мислех, че ще се уплаши. — Снижи глас. — Тя идва!

— Добре… но ние си имаме нашата малка тайна, нали?