Торба с кости

— Да.

— А сега може ли отново да говоря с Мати?

— Добре. — Тя се провикна встрани от слушалката: — Мамо-мамо, Майк иска да говори с теб. — После отново се обърна към мен: — Днес ще ни дойдеш ли на гости? Можем пак да идем на пикник.

— Днес не мога, Ки. Трябва да работя.

— Мати никога не работи в неделя.

— Да, но когато пиша книга, работя всеки ден. Не мога иначе, понеже ще забравя историята. Само че може да си направим пикник във вторник. Пикник с барбекю у вас.

— Много ли остава до вторник?

— Не много. Вторник е вдругиден.

— А дълго ли се пише книга?

— Средно дълго.

Чух как Мати казва на Ки да й даде слушалката.

— Ей сега, само мъничко. Майк?

— Тук съм, Ки.

— Обичам те.

Бях едновременно трогнат и ужасен. За миг ми се стори, че гърлото ми ще се стегне, както на времето гърдите ми, когато се опитвах да пиша. После се отпусна и отвърнах: — И аз те обичам, Ки.

— Ето ти Мати.

Отново дочух шумоленето, докато й подаде слушалката, после Мати каза:

— Опреснихте ли спомена си за срещата с дъщеря ми, сър?

— Е, поговорихме за това-онова… — Съществуваше връзка помежду ни, но не чак толкова силна — бях сигурен в това.

Тя се смееше. Тази сутрин беше в прекрасно настроение и не исках да я разстройвам… но не желаех да мисли, че всичко дето лети, се яде.

— Мати, все още трябва да си внимателна. Само това, че Линди Бригс те връща на работа, не означава, че всички в този град изведнъж пак ще ти станат приятели.

— Разбирам това. — Отново се запитах дали да не й предложа да доведе Ки в Дери за известно време — може да живеят в моята къща и дори да останат цяло лято, докато нещата тук се уталожат. Но тя нямаше да се съгласи. Когато трябваше да приеме предложения от мен високоплатен юридически консулант от Ню Йорк, нямаше друг избор. Но сега можеше да решава. Или поне тя така смяташе, а как бих могъл да променя мнението й? Не можех да изтъкна никакви логични аргументи — в съзнанието ми витаеше само тъмна сянка.

— Искам да внимаваш с двама души — казах. — Единият е Бил Дийн. Другият е Кени Остър. Онзи…

— … с голямото куче с кърпата на врата. Той…

— Бовинка! — викаше отзад Ки. — Бовинка ме лизна по личенцето!

— Отиди навън да си играеш, съкровище — каза Мати.

— Раздигам масата.

— Ще довършиш после. Сега върви навън. — Последва пауза, през която Мати сигурно проследяваше с поглед как Кира излиза, без да изпуска Стрикланд. Сетне продължи да говори тихо, като човек, който не иска да го чуят. — Опитваш се да ме уплашиш ли?

— Не — отвърнах и очертах няколко окръжности около думата „опасност!“ — Но искам да внимаваш. Бил и Кени може да са били съюзници на Девор заедно с Футман и Осгуд. Не ме питай защо мисля така, понеже не разполагам със задоволителен отговор. Просто имам такова чувство, но откакто се завърнах в ТР, всичко се промени.

— Какво искаш да кажеш?

— В момента с тениска с патица ли си?

— Откъде знаеш? Ки ли ти каза?

— Тя не изнесе ли току-що плюшеното кученце навън?

Последва дълга пауза. Най-сетне Мати каза:

— Боже мой! — толкова тихо, че едва я чух. Понечи да повтори: — Как…

— Не зная как. Не зная дали все още си в… неприятна ситуация, но може и да си. Отнася се и за двете ви. — Можех да продължа, но се опасявах да не реши, че напълно съм превъртял.

— Но той е мъртъв! — избухна тя. — Старецът е мъртъв! Защо не ни остави на мира?

— Може би е така. Може би аз греша. Но няма да навреди, ако си по-внимателна, нали?

— Не. Обикновено не вреди.

— Обикновено?

— Защо не дойдеш да се видим, Майк? Може и ние да идем на панаира.

— Може би тази есен ще отидем. Тримата.

— Би било хубаво.

— Но междувременно размишлявам над ключа.

— Размишленията са половината от бедата, Майк — заключи Мати и отново се засмя.

Разбрах какво има предвид. Но тя очевидно не разбираше, че другата половина е чувство. То е като примка, която в крайна сметка причинява смъртта ни.

Прибрах пишещата машина в къщата и оставих ръкописа отгоре. Бях приключил с него, най-малкото за момента. Няма повече да търся обратния път към дрешника; никакъв Анди Дрейк и Джон Шакълфорд, докато свърши всичко това. И докато слагах дълги панталони и риза за първи път от седмици насам, или поне така ми се струваше, ми хрумна, че нещо — някаква сила — се е опитвала да ме упои с тази история. Със способността отново да работя. Звучи логично — работата винаги е била любимият ми наркотик и ми действаше по-добре и от алкохола, и от таблетките меларил, които още пазех в аптечката. Или може би работата е просто външна форма на доставяне на допинга с всичките му фантазии измислици. Може би истинският наркотик е зоната. Пребиваването в зоната, както казват понякога баскетболистите. Намирах се в зоната и наистина я усещах.

Грабнах от плота ключовете за колата и пътьом погледнах хладилника. Магнитите отново се бяха подредили в окръжност. В средата беше посланието, което вече ми бе познато, но благодарение на допълнителните букви сега веднага се разбираше:

помогни й

— Старая се — отвърнах и излязох.

На шест километра северно по шосе N 68 — в онзи си край вече се нарича шосе „Касъл Рок“ — имаше оранжерия с магазинче. То се казваше „Корени и китки“ и Джо прекарваше в него доста време — купуваше градинарски принадлежности или просто бърбореше с двете жени, които държаха магазина. Едната от тях бе Хелън Остър, съпругата на Кени.

Около десет часа в неделя сутрин (беше отворено, естествено — през туристическия сезон почти всички търговци в Мейн стават безбожници) спрях пред магазина и паркирах до някакъв биймър с нюйоркски номера. Изслушах прогнозата за времето по радиото — ще се задържи горещо и влажно и през следващите четиридесет и осем часа — и слязох. От магазина изникна жена с бански костюм и гигантска жълта шапка, с торбичка торф в ръце. Тя ми се усмихна. Аз й отвърнах с още по-широка усмивка. Беше от Ню Йорк, значи не е марсианка.

В магазина бе още по-горещо и влажно и от навън. Лайла Прулкс — съсобственичката — говореше по телефона. До касовия апарат бе поставен малък вентилатор. Тя бе застанала точно пред него и хладната струя развяваше блузата й без ръкави. Като ме забеляза, помаха с пръсти за поздрав. Махнах й в отговор, но имах усещането, че го е сторил някой друг. Работа или не, още бях в зоната. Още я усещах.

Обикалях магазина, взимах разни неща напосоки и с крайчеца на окото си следях кога Лайла ще свърши с телефона, за да поговорим… през това време възбудата ми постепенно стихваше. Жената най-сетне затвори телефона и застана зад щанда.