Торба с кости

— Майкъл Нунан, каква радост за страдающата ми душа! — възкликна и започна да опакова покупките ми. — Много съжалявам за съпругата ти. Джоана беше истинско съкровище.

— Благодаря ти, Лайла.

— Моля. Няма какво повече да го обсъждаме, но подобни неща трябва да се казват веднага. Винаги съм смятала така. Веднага. С градинарство си се захванал, а?

— Ако се позахлади.

— Ау, толкова е ужасно! — Тя разтръска блузата си, за да илюстрира думите си нагледно, и посочи една от покупките ми. — Искаш ли да ти го сложа отделно? Страх лозе пази — това ми е мотото.

Кимнах, после погледнах дъската, опряна на тезгяха. „Пресни боровинки — гласеше надписът. — Тъкмо пристигнаха!“

— Искам и половин килограм боровинки. Стига да не са от петък.

Тя закима енергично, сякаш искаше да каже, че прекрасно го знае.

— Вчера са брани. Достатъчно пресни ли ти се струват?

— Идеално. Боровинка се казва кучето на Кени, нали?

— Ама не е ли чудно куче! Господи, направо обожавам големи кучета, ако са добре дресирани. — Тя се обърна, извади половин килограм боровинки от малкия хладилник и ги постави в отделна торбичка.

— Къде е Хелън? Почивен ден ли има?

— Кой, тя ли? Ако е в града, човек и с пръчка не може да я изгони от тук. С Кени и децата са в Таксачусетс. Заедно със семейството на брат й си наемат вила за по две седмици всяко лято. Заминаха всичките. Старият Боровинка ще има да гони чайки до припадък. — Тя се засмя — високо и сърдечно. Смехът й ми напомни за Сара Тидуел. Или може би Лайла ми хвърли същия поглед. Очите й не се смееха. Бяха някак… пресметливи.

„Няма ли да престанеш, за Бога? — казах си. — Не може всичките да са замесени, Майк!“

Защо пък да не може? Съществува колективно самосъзнание — всеки, който се съмнява в това, просто не е присъствал на градско събрание в Нова Англия. Но нима не е вероятно там, където съществува съзнание, да има и подсъзнание? И ако с Кира си четем мислите, защо и други хора в ТР-90 да не го правят, дори несъзнателно? Споделяме един и същ въздух и една и съща земя; имаме едно езеро и един артезиански кладенец, в който е заключена вода с вкус на камък и минерали. Споделяме и Улицата, където добрите кутрета и злите песове размахват опашки рамо до рамо.

Взех платнената торбичка и се запътих към вратата, когато Лайла изведнъж каза:

— Чу ли за Ройс Мерил? Жалко за човека.

— Не.

— Снощи вечерта паднал по стълбите на избата. Какво го е накарало да слиза по тия стръмни стълби не проумявам, но подозирам, че ако човек доживее годините на Ройс, вече върши нещата по свои си причини.

„Умря ли?“ — понечих да попитам, после парафразирах въпроса. В ТР не се пита по този начин.

— Спомина ли се?

— Още не. Закараха го с линейка в окръжната болница. В кома е. — Произнесе думата на местния диалект като „комър“. — Казват, че нямало да се оправи, горкият човек. С него ще си иде част от историята на града ни.

— Сигурно си права — отвърнах и наум си рекох: „Толкоз по-добре“. — Има ли деца?

— Не. Фамилията живее в ТР от двеста години — наскоро един Мерил почина в Семетри Ридж. Но старите фамилии вече измират. Приятен ден, Майк. — Усмихна се. Очите й продължаваха да ме преценяват.

Качих се в колата, оставих торбата с покупките на предната седалка, после за миг подложих лицето си под хладната струя от климатичната инсталация. Кени Остър бил в Таксачусетс. Много добре. Това е едно добро начало.

Но да не забравяме пазача на моята вила.

— Бил го няма — заяви Ивет. Стоеше на прага, като се опитваше да препречи вратата (това е най- многото, което може да се направи, ако човек е висок метър и петдесет и седем и тежи петдесетина килограма), изучавайки ме с пронизителния поглед на телохранител на прага на нощен клуб, който отказва да пусне пияницата, вече изпъден след пиянска свада.

Стоях на прага на възможно най-спретнатата къща от готови плоскости, която бе разположена на върха на Пибоди Хил и гледаше към „задния двор“ на Върмонт. Отляво на постройката бяха бараките на Бил, еднакво сиви на цвят, но всяка с отделна табела: „ИКОНОМСТВО ДИЙН“ N 1, N 2 и N 3. Пред N 2 бе паркиран неговият доджрам. Втренчих се в автомобила, после отново извърнах поглед към Ивет. Тя още по-силно стисна устни. Още малко и съвсем щяха да се скрият.

— Замина в Норт Конуей с Бъч Уигинс — заобяснява. — С камиона на Бъч са. Да вземат…

— Няма нужда да лъжеш заради мен, мила — каза Бил иззад гърба й.

До пладне оставаше час и то в Божия ден за почивка, но никога не съм чувал по-уморен глас. Бил прекоси антрето с тежки стъпки и когато излезе от сенките — слънцето най-сетне се подаваше иззад облаците — забелязах, че изглежда досущ на годините си. Точно на толкова, на колкото бе всъщност, че дори и с десет отгоре. Както обикновено носеше сиво-зелена риза и панталони, но бе приведен, сякаш цяла седмица бе влачил прекалено тежки кофи. По лицето му личеше, че е започнал да остарява — очите му бяха изпъкнали, челюстта издадена напред, устните отпуснати. Нямаше деца, които да продължат рода му — старите фамилии измират, както каза Лайла Прулкс. И може би за добро.

— Бил… — започна Ивет, но той й направи знак да млъкне. Мазолестите му пръсти леко трепереха.

— Иди да поразтребиш кухнята — рече й. — Аз трябва да поговоря с моя compadre40. Няма да отнеме дълго.

Ивет го погледна, а когато отново се обърна към мен, устните й вече съвсем се бяха стопили. На тяхно място бе останала само черна линия, сякаш нарисувана с молив. С болезнена яснота прозрях, че ме мрази.

— И да не го изморяваш — предупреди ме тя. — Че напоследък не може да спи. От жегата. — И се отдалечи по коридора с изправен гръб и, потъвайки в хладните сенки. В къщите на старите хора сякаш винаги е хладно, не сте ли забелязали?

Бил излезе на верандата и пъхна огромните си длани в джобовете на панталоните си, отказвайки да се ръкува с мен.

— Нямам какво да ти кажа. Между нас е свършено.

— И защо, Бил? Защо е свършено?

Той погледна на запад, където хълмовете в подножието на планините и чезнеха сред лятната омара, но не отговори.

— Опитвам се да помогна на онази млада жена.

Изгледа ме изпод око и погледът му беше съвсем недвусмислен.

— А-ха. Да скочи в леглото ти. Нали ги виждам мъжете, дето идват от Ню Йорк и от Ню Джърси с младите си приятелки. Летни уикенди, ски уикенди, все тая. Мъже, дето ходят с момичета на тази възраст, изглеждат еднакво: езиците им висят до коленете. Вече и ти изглеждаш така.

Изпитах едновременно гняв и срам, но преглътнах предизвикателството да продължа в същия тон. Той искаше именно това.

— Какво се е случило? — попитах го. — Какво са направили бащите, дядовците и прадядовците ви със Сара Тидуел и семейството й? Не сте ги пропъдили просто така, нали?

— Не се е и налагало — отвърна Бил и отново плъзна поглед през мен към хълмовете. Очите му се бяха навлажнили почти до сълзи, но продължаваше да стиска зъби. — Сами са се махнали. Не се е раждал негър без таралеж в гащите, казваше баща ми.

— А кой е заложил капана, който е причинил смъртта на сина на Сара? Баща ти ли, Бил? Фред ли го е заложил?

Очите му се раздвижиха, но челюстите не помръдваха.

— Не знам за какво говориш.

— Чувам го вкъщи да плаче. Знаеш ли какво е мъртво дете да плаче в къщата ти? Някой мръсник го е уловил в капан като невестулка и сега плаче в скапаната ми къща!