Торба с кости

танцува…

Когато танцуват, жените са секси — невероятно секси — но не това ме провокира. Справях се с похотта, но това бе нещо повече от желание и не можах да го преодолея. Сякаш нещо изсмука въздуха от дробовете ми и ме остави на нейната милост. В този миг тя бе най-красивото създание, което съм виждал, не просто хубава жена с къси панталонки и потниче, която танцува върху фризби, а самата Венера от плът и кръв. Тя бе всичко, което ми бе липсвало през последните четири години, когато бях толкова отчаян, че дори не съм разбирал, че нещо ми липсва. Тя омаломощи последните ми съпротивителни сили. Разликата в годините нямаше значение. Ако ми се присмиват, че съм провесил език като разгонен пес — какво от това? Ако съм изгубил цялото си достойнство, гордостта и усещането за себе си — какво от това? Четири години самота ме бяха научили, че човек може да преживее много по-тежки загуби.

Колко ли време танцува? Не зная. Може би по-малко от минута, но изведнъж осъзнах, че я гледаме в унес — защото донякъде и приятелите ми виждаха онова, което виждах аз, и изпитваха същото, което изпитвах аз. През тази минута като че ли всички бяхме затаили дъх.

Тя отстъпи встрани на тревата, засмяна и поруменяла чувствайки се смутена, но не и неловко.

— Извинете. Просто… тази песен много я обичам.

— Ала момичето не иска друго, само да танцува — промълви Роми.

— Да, понякога това е всичко, което иска — отвърна Мати и се изчерви до уши. — Извинете ме за момент.

Подхвърли ми летящата чиния и хукна към караваната.

Поех дълбоко дъх, опитвайки се да се върна на този свят, Джон направи същото. Джордж Кенеди имаше леко унесен вид, сякаш някой го бе натъпкал с успокоително, чийто ефект най-сетне се проявяваше.

Проехтя гръмотевица. Този път беше наистина близо.

Запратих фризбито към Роми:

— Какво ще кажеш?

— Мисля, че се влюбих — отвърна той, после сякаш мислено се разтърси — пролича по погледа му. — Освен това мисля, че е време да слагаме пържолите на скарата, ако ще обядваме навън. Ще ми помогнеш ли?

— Естествено.

— И аз ще помогна — предложи Джон.

Върнахме се в караваната и оставихме Джордж и Кира да си подхвърлят фризбито. Кира все го питаше дали е хващал престъпници. В кухнята Мати бе застанала пред отворения хладилник и редеше пържолите на поднос.

— Слава Богу, че дойдохте, момчета. Вече бях на път да се предам и да се натъпча със сурови пържоли. Те са най-прекрасното нещо, което съм виждала.

— А ти си най-прекрасното нещо, което аз съм виждал — заяви Джон.

Беше напълно искрен, но тя му отвърна с разсеяна и малко озадачена усмивка. Наум си направих извод: никога не прави комплимент на жена, когато държи сурови пържоли. Само си хвърляш думите на вятъра.

— Как си с печенето на скара? — обърна се Мати към мен. — Признай си честно, защото тези са прекалено хубави да ги разваляме.

— Мога да опека своята.

— Добре, уволнен си. Джон, ти отговаряш. Роми, помогни ми да приготвя салата.

— С удоволствие.

Джордж и Ки бяха дошли пред караваната и се бяха настанили на шезлонгите като две достопочтени старчета в лондонския си клуб. Джордж разказваше на Ки как преследвал Ролф Недо и неговата много лоша банда през 1993 година.

— Джордж, какво става с носа ти? — пошегува се Джон. — Изведнъж стана толкова дълъг.

— Нямаш ли си друга работа? Провеждаме сериозен разговор.

— Господин Кенеди е хванал много, много хитри престъпници — обясни Ки. — Заловил е хората от онази много лоша банда и ги е тикнал в Супермакс.

— Да — отговорих. — Освен това господин Кенеди спечели „Оскар“ за ролята си в един филм.

— Тъй си е — потвърди Джордж. Вдигна ръка и преплете два пръста. — С Пол Нюман бяхме ей така.

— Имаме неговия сос за сополети — сериозно обяви Ки и Джон отново се разкикоти. Не се впечатлих толкова, но само като го гледах как се смее, след миг избухнах и аз. Запревивахме се като двамина глупаци, докато хвърляхме пържолите на скарата. Чудно как не си опарихме пръстите.

— Защо се смеят? — обърна се Ки към Джордж.

— Защото са глуповати мъже с мънички мозъчета. Слушай, Ки — пипнах ги всичките, освен главния. Той скочи в колата си, а аз — в своята. Подробностите от преследването не са интересни за малки момиченца…

Но тъй или инак реши да я позабавлява с тях, докато с Джон се споглеждахме и продължавахме да се хилим.

— Направо страхотно, а? — каза Джон и аз кимнах. Мати излезе, понесла царевица във фолио, следвана от Роми, който бе прегърнал огромна купа със салата и надничаше иззад ръба й, за да не падне по стъпалата.

Седнахме на градинската маса: Джордж и Роми от едната страна, ние с Джон, притиснали Мати помежду си — от другата, а Ки се настани начело върху купчина стари списания, натрупани на платнения стол. Мати й завърза кухненска кърпа на врата — недостойна постъпка, която Ки прие единствено защото: а) беше с нови дрехи, б) защото кухненската кърпа не е лигавче, поне теоретично.

Буквално се натъпкахме със салата, пържоли (Джон бе прав, наистина по-хубави не бях ял), печена царевица и „ягодов шнорхел“ за десерт. Като стигнахме до „шнорхела“, гръмотевиците вече се чуваха съвсем наблизо, задуха горещ вятър.

— Мати, няма да се изненадам, ако никога повече не хапна толкова вкусна храна — заяви Роми. — Безкрайно благодаря, че ме покани.

— Аз ти благодаря — отвърна му. В очите й блестяха сълзи. Хвана моята ръка и дланта на Джон. Стисна ги силно. — Благодаря на всички ви. Ако знаехте как се чувствахме с Ки миналата седмица… — Поклати глава, отново стисна дланите ни и ги пусна. — Но всичко свърши.

— Вижте малката — развеселен рече Джордж.

Ки се бе отпуснала на шезлонга и ни наблюдаваше със стъклен поглед. Косата й се бе измъкнала от ластичето и падаше на кичури около лицето й. На нослето й имаше мъничко сметана, а в на брадичката й бе залепнало царевично зрънце.

— Днес хвърлих фризбито около шест хиляди пъти — сънено рече тя. — Аз уморих.

Мати понечи да се изправи. Докоснах ръката й:

— Нека аз.

Тя кимна усмихнато:

— Щом искаш.

Взех Кира в прегръдките си и тръгнах към караваната. Отново изръмжа гръмотевица, като че се обаждаше грамадно куче. Погледнах сгъстяващите се облаци и в този миг нещо привлече вниманието ми. Беше синя кола, която се движеше по шосето на запад, към езерото. Забелязах я само заради глупавата лепенка на бронята, каквито Бъди беше разлепил във „Вилидж“. „Повреден клаксон — оглеждайте се за среден пръст“.

Изкачих се с малката по стълбите и влязох, извръщайки се настрана, за да не й ударя главата.

— Грижи се за мен — избърбори тя на сън. В гласа й прозвуча такава тъга, че се вледених. Сякаш знаеше, че моли за нещо невъзможно. — Грижи се за мен, аз съм малка, мама казва, че съм малко човече.

— Добре, миличка — отвърнах и отново целунах коприненото й челце. — Не се тревожи, Ки, спи