Торба с кости

— Хлапето е добре — с мъка изрече той. — Но като че ли се събужда… Не мога да се движа. Глезенът ми съвсем се прецака.

Посегнах към телефона.

— Не си прави труда. — Гласът му беше дрезгав и трепереше. — Опитах. Прекъснат е. Сигурно в съседните градове вече се вихри буря. Нещо се е повредило. Божичко, никога не съм изпитвал такава болка.

Застанах пред кухненските чекмеджета и ги издърпах едно по едно, търсейки канап, въже за пране — все едно какво. Ако Кенеди припадне от загубата на кръв, докато съм вътре, онзи тип ще грабне пистолета, ще убие Джордж, после ще довърши Джон, проснат в безсъзнание сред димящата трева. Като се погрижи за тях, ще дойде тук и ще застреля Роми и мен. Ще остави Кира за накрая.

— Не, няма — размишлявах на глас. — Ще я остави жива.

Което можеше да се окаже още по-лошо.

В първото чекмедже имаше прибори. Във второто — пликчета, найлонови кесии за боклук и купчинка талони за хранителни продукти с намаление. Кухненски ръкавици и ръкохватки — в третото…

— Майк, къде е моята Мати?

Обърнах се стреснато, сякаш ме бяха заловили с порно снимки или наркотици. Кира стоеше на прага на дневната, косата й обрамчваше поруменялото й от съня лице, а ластичето беше нанизано на китката й като гривна. Широко отворените й очи бяха изпълнени с панически страх. Не изстрелите я бяха събудили, може би дори не и писъците на майка й. Аз я бях събудил. Мислите ми я бяха събудили.

В секундата, когато го осъзнах, се опитах да ги прикрия, но вече беше прекалено късно. Сутринта ме бе хванала да разсъждавам за Девор и ми беше казала да не си мисля за тъжни неща, а сега бе разгадала какво се е случило с майка й, преди да съм успял да прикрия случилото се в съзнанието си.

Устата й увисна. Зениците й се разшириха. Разпищя се, сякаш ръката й се бе заклещила в менгеме, и хукна към вратата.

— Не, Кира, не! — Тичешком прекосих кухнята, едва не се спънах в крака на Роми (той ме погледна със замътен неразбиращ поглед като човек, който всеки момент ще изпадне в безсъзнание) и успях да я сграбча тъкмо навреме. В същия миг Бъди Джелисън излезе от „Баптистка благодат“ през страничната врата. Придружаваха го двама от мъжете, с които бяха пушили преди службата. Сега разбрах защо Бил Дийн стиска толкова силно ръката на Ивет и ужасно го заобичах — заобичах ги и двамата. Нещо го караше да тръгне с Бъди и останалите… но той не искаше.

Кира се бореше в ръцете ми и конвулсивно се мяташе към вратата, дишаше на пресекулки и пищеше с все сила:

— Пусни ме, искам да видя мама, пусни ме, искам да видя мама, пусни ме…

Извиках името й с единствения глас, който знаех, че ще чуе — онзи, който можех да използвам само с нея. Тя малко по малко се отпусна и ме погледна. Очите й бяха огромни, замъглени от сълзи. Задържа поглед върху мен още малко, после сякаш проумя, че не бива да излиза. Пуснах я на земята. Тя постоя, после се отдръпна заднешком чак до съдомиялната машина и залепи гръб за нея. Плъзна се по гладката бяла повърхност и се отпусна на пода. После заплака — по-ужасни стонове никога не съм чувал. Схващаше всичко, нали разбирате Просто трябваше да й покажа колкото е необходимо, за да я накарам да остане вътре, трябваше… а понеже бяхме в зоната заедно, имах тази възможност.

Бъди и приятелите му се намираха в един пикап на път за насам. Отстрани на каросерията пишеше „СТРОИТЕЛНА ФИРМА БАММ“.

— Майк! — кресна Джордж. Прозвуча тревожно. — Трябва да побързаш!

— Задръж, Джордж! — викнах в отговор. — Задръж за секунда!

Мати и останалите бяха натрупали съдовете от пикника до мивката, но съм почти сигурен, че кухненският плот беше празен, когато хукнах след Кира. Е, сега не беше. Жълтата кутия със захарта беше прекатурена. Сред разпиляната бяла маса се мъдреше надпис:

ВЪРВИ

— Няма майтап — промърморих и забърниках в останалите чекмеджета. Нямаше дори едни белезници, а в повечето добре оборудвани кухни със сигурност се намират поне три-четири чифта. После ми хрумна нещо и надзърнах в шкафчето под мивката. Като излязох, Джордж вече се олюляваше на краката си, а Футман следеше движенията му с хищна съсредоточеност.

— Намери ли канап?

— Не, намерих нещо по-добро. Я ми кажи, Футман, кой точно ти плати? Девор или Уитман? Или не знаеш?

— Майната ти.

Държах дясната си ръка зад гърба. С лявата посочих към подножието на хълма и се постарах да изглеждам изненадан.

— Какво, по дяволите, прави Осгуд? Кажи му да изчезва!

Футман погледна натам — направи го инстинктивно — и в този миг го цапардосах по тила с чука, който открих в сандъчето с инструменти под мивката. Звукът беше отвратителен; кръвта, която бликна, беше ужасяваща, но най-неприятно от всичко беше усещането, че черепът му поддава — чукът потъна, сякаш ударих гъба. Той се свлече като чувал с пясък, а аз изпуснах инструмента и ми се повдигна.

— Добре — рече Джордж. — Малко несръчно, но може би най-доброто, което можеше да направиш при тези… при тези…

Не падна като Футман — неговото падане беше по-забавено и контролирано, почти грациозно — но и той бе загубил съзнание. Взех пистолета, погледнах го, после го запратих в гората отсреща. В този миг оръжието нямаше да ми помогне — само щеше да ми навлече излишни неприятности.

Неколцина други мъже също бяха излезли от църквата; придружаваха ги и няколко дами с черни рокли и воалетки. Трябваше да бързам още повече. Разкопчах колана на Джордж и му смъкнах панталоните. Куршумът беше пронизал бедрото му, но кръвта сякаш вече се съсирваше. Рамото на Джон беше друг случай — артерията изпомпваше кръв в потресаващи количества. Измъкнах колана му и го омотах около ръката му колко се може по-стегнато. После го зашлевих. Той отвори очи и недоумяващо се втренчи в мен.

— Отвори уста, Джон! — Той продължаваше да ме зяпа. Наведох се, докато почти опряхме носове, и креснах: — ОТВОРИ УСТА! ВЕДНАГА! — Той мигновено ме послуша, като дете, на което медицинската сестра нарежда да каже „а-а“. Тикнах края на колана между зъбите му. — Стисни. — Той се подчини. — А сега го дръж. Дори ако припаднеш, не го изпускай.

Нямах време да проверявам дали ме чува. Изправих се и в този миг целият свят стана ослепително син. Никога не съм виждал толкова разярено небе.

Хукнах нагоре по циментовите стълби и отново връхлетях в караваната. Роми се бе отпуснал на масата, захлупил лице върху скръстените си ръце. Ако не бяха строшената купа и късчетата маруля в косата му, щеше да прилична на задрямал малчуган от детската градина. Кира още седеше подпряна на миялната машина и истерично ридаеше. Взех я на ръце и усетих, че се е подмокрила.

— Трябва да тръгваме, Ки.

— Искам Мати! Искам мама! Искам си Мати, спри да я боли! Спри да е умряла!

Забързах навън. По пътя подминах масичката, на която беше оставен романът на Мери Хигинс Кларк. Погледът ми отново попадна на купчината панделки — може би са ги пробвали преди празника и са се отказали от тях в полза на ластичето. Бяха бели с червено по краищата. Хубавки. Без да спирам, ги взех, натъпках ги в джоба на панталона си и преместих Ки в другата си ръка.

— Искам Мати! Искам мама! Направи да се върне! — Тя ме налагаше с ръчички, опитвайки се да ме накара да спра, после отново ме заудря. Юмручетата й се забиваха в главата ми. — Свали ме! Свали ме! Свали ме!

— Не, Кира.

— Свали ме! Свали ме! СВАЛИ МЕ! СВАЛИ МЕ!

Вече я изпусках. Като излязохме на най-горното стъпало, ненадейно престана да се дърпа.