Торба с кости

Най-сетне сълзите й попресъхнаха. Тя опря лице на врата ми, отпуснала натежалата си главица на рамото ми, а като минавахме покрай прозореца с гледка към езерото, виждах отражението на разширените й от ужас очи, втренчени в сребристия мрак. Носеше я висок мъж с оредяваща коса. Осъзнах, че виждам масата за хранене през нас. „Вече и отраженията ни са призраци“ — помислих си.

— Ки? Искаш ли да хапнеш нещо?

— Не съм гладна.

— А ще пийнеш ли чаша мляко?

— Не, какао. Студено ми.

— Да, разбира се, студено ти е. Имам какао.

Понечих да я сваля на земята, но тя панически ме стисна и ме зарита с пухкавите си крачета. Отново я вдигнах, като този път я подпрях на кръста си, и тя се успокои.

— Кой е тук? — прошепна. Отново трепереше. — Кой е тук ’свен нас?

— Не зная.

— Има едно момченце. Видях го ей там. — Посочи със Стрикланд към плъзгащата се врата към верандата (всички столове навън бяха преобърнати и разхвърляни по ъглите — Дори един липсваше, очевидно се бе прекатурил през парапета). — Беше черно, като в онова смешно филмче, дето гледахме с Мати. Има и други черни хора. Една жена с голяма шапка. Един мъж със сини панталони. Останалите не ги виждам добре. Гледат ни. Не ги ли виждаш?

— Не могат да ни направят нищо лошо.

— Сигурен ли си? Сигурен си, нали?

Не отговорих.

Зад кутията с брашното намерих буркан с пакетчета какао, отворих едно и го изсипах в чаша. В този миг падна гръм. Ки подскочи в ръцете ми и нададе протяжен, отчаян стон. Гушнах я и я целунах.

— Не искам на земята, Майк, страх ме е.

— Не бой се. Ти си моето добро момиче.

— Страх ме е от момчето и от мъжа със сините панталони, и от жената с шапката. Мисля, че е онази, която беше с роклята на Мати. Те призраци ли са?

— Да.

— А лоши ли са, като онези мъже, дето ни преследваха на панаира? Лоши ли са?

— Не знам точно, Ки, и това е самата истина.

— Но ще разберем.

— А?

— Ти така си помисли. „Но ще разберем.“

— Да — казах. — Май това си мислех. Или нещо подобно.

Докато се стопли водата в чайника, занесох малката в спалнята; смятах, че все ще намеря някоя дреха на Джо, но всички чекмеджета на тоалетката бяха празни. Както и цялата нейна половина от гардероба. Сложих Ки на голямото двойно легло, където, откак се завърнах, дори веднъж не бях легнал да подремна, свалих й дрехите, отнесох я в банята и я увих в хавлия. Тя трепереше, устните й бяха посинели. С друга кърпа й подсуших косата, доколкото можах. През цялото време тя нито за миг не изпусна плюшеното кученце, което вече се пропукваше по шевовете и пълнежът изпадаше отвътре.

Отворих аптечката, порових вътре и най-сетне на най-горния рафт намерих онова, което търсех — бенадрилът, с който Джо не се разделяше заради сенната си хрема. Хрумна ми да погледна срока на годност на кутията, но едва не се изсмях. Какво значение би могло да има това? Сложих Ки на капака на тоалетната чиния и я оставих да се държи за врата ми, докато вадех розово-белите хапчета от опаковката. После изплакнах чашата и я напълних със студена вода. В този момент улових някакво движение в огледалото, което отразяваше вратата и голямата спалня зад нея. Казах си, че това са сенките на разлюлените от вятъра дървета. Поднесох таблетките на Ки. Тя посегна, после се замисли.

— Хайде — подканих я. — Това е лекарство.

— Какво лекарство? — попита ме и протегна ръчичка над шепата ми с таблетките.

— Противотъжно лекарство. Можеш ли да гълташ хапчета, Ки?

— Естествено. — Научих се, като бях на две.

Поколеба се още миг — гледаше мен и вътре в мен, струва ми се, за да се увери, че й казвам нещо, в което наистина вярвам. Може би снова, което видя, я успокои, защото взе капсулите и ги постави в устата си една по една. Погълна ги последователно, отпивайки от чашата на мънички глътки като птиче.

— Още съм тъжна, Майк.

— Трябва му известно време, за да подейства.

Разрових чекмеджето с моите ризи и намерих стара фланелка с надпис „Харли Дейвидсън“, която се бе свила от пране. Пак й беше ужасно голяма, но като я вързах отстрани, заприлича на нещо като саронг, който непрекъснато се свличаше от раменете й. Изглеждаше почти прекрасно.

В задния си джоб винаги нося гребен. Извадих го и сресах косата й назад. Вече започваше да изглежда нормално, но нещо липсваше. Нещо, което в мислите ми беше свързано с Ройс Мерил. Което обаче бе е доста налудничаво… нали?

— Майк? Какъв бастун? За какъв бастун си мислиш?

В този миг се сетих.

— Захарен бастун. От онези с панделките. — Извадих двете бели панделки от джоба си. Под слабата светлина червените им краища изглеждаха като възпалени. — Като тези.

Прибрах косата й на две малки опашки. Вече си имаше и панделки; и черното плюшено куче бе тук; слънчогледите се бяха преместили няколко метра по на север, но също бяха на линия. Общо взето всичко бе както трябва.

Тресна гръмотевица, наблизо падна дърво и лампата угасна. След пет секунди, през които бяхме заобиколени само с черно-сиви сенки, отново светна. Пак се върнахме в кухнята, но като минавахме покрай вратата на избата, иззад нея долетя смях. Аз го чух — чу го и Ки. Разбрах го по очите й.

— Грижи се за мен — промърмори. — Грижи се за мен, защото аз съм само едно малко човече. Ти ми обеща.

— Ще се грижа.

— Обичам те, Майк.

— И аз те обичам, Ки.

Чайникът свистеше. Напълних чашата до средата с вряла вода и добавих мляко, за да се изстуди и да се сгъсти напитката. Занесох Кира на дивана. Като минавахме покрай масичката, погледът ми се плъзна по пишещата машина и ръкописа, върху който лежеше книгата с кръстословиците. Тези неща вече ми изглеждаха някак глуповати и тъжни, като механизми, които никога не са работели както трябва, но сега напълно са се повредили.

Светкавица озари цялото небе и през стаята пробяга пурпурен лъч. Осветени за миг, бясно разлюлените дървета ми се видяха като гърчещи се пръсти, а когато мълнията премина покрай плъзгащата се врата към верандата, отзад, до печката, забелязах жена. Наистина беше със сламена шапка, чиято периферия бе колкото колело на каруца.

— Какво значи „Реката почти стигна морето“? — попита Ки.

Седнах и й подадох чашата.

— Изпий това.

— Защо онези мъже направиха лошо на мама? Не искаха ли да се радва?

— Сигурно — отвърнах. Разплаках се. Държах Ки на скута си и бършех сълзите с опакото на дланите си.

— И ти трябва да изпиеш няколко противотъжни хапчета — каза Ки. Подаде ми какаото. Панделките, които бях завързал на големи фльонги, подскочиха. — Ето. Пийни си.

Подчиних се. От северния край на постройката отново полетя стържещ, пукащ трясък. Тихото бучене на генератора замря и къщата отново потъна в сивкав мрак. По личицето на Ки пробягваха сенки.

— Стой мирно — казах й. — Опитай се да не се страхуваш. Може би отново ще светне. — След миг наистина светна, но неритмичната нотка в бръмченето на генератора и мъждукането на лампата вече бяха