Торба с кости

страна и се хвърли във ваната. Без да иска, ме закачи с крак и

така ме ритна в гърлото, че цяла седмица едва

успявах да говоря, камо ли да преглъщам.

Дръпна Карен за ръката. Уплаших се да не я

измъкне от рамото, но той я спаси. Спаси я.

— О, Боже мой, Господи, помислих я за умряла. — В

тъмното Дрейк забеляза, че жената плаче. — Сигурна бях, че си е

отишла.

Веднага схванах, но за всеки случай сложих бележника си в лявото поле, за да се откроят думите по- ясно. Проследих текста отгоре надолу, сякаш чета отговор на кръстословица от вертикалната колонка, и последователността от букви в началото на всеки ред образуваше следното послание:

бухали ПОД стуДи то

Като включих и буквата от новия ред, се получи:

бухали ПОД стуДиОто

Бил Дийн, нашият пазач, седи зад волана на камиона си. Свършил е двете задачи, за които е дошъл — да ме посрещне в ТР и да ме предупреди за Мати Девор. Вече се готви да си върви. Усмихва се насреща ми с огромните си изкуствени зъби.

— Ако ти се отвори повод, да потърсиш бухалите — казва.

Питам го за какво ще са й притрябвали на Джо пластмасови бухали, а той отвръща че пъдят гаргите да не цапат дървенията. Приемам обяснението, имам други грижи, но все пак…

— Сякаш бе дошла специално заради това — казва той. На мен и през ум не ми минава — поне тогава, в онзи миг — че в индианския фолклор бухалите имат друга роля: смята се, че пропъждат злите духове. Ако Джо е знаела, че ще пропъдят гаргите, значи е знаела и другото. Тя си падаше точно по такива ценни късчета познание. Любопитната ми съпруга. Моята възхитителна всезнайка.

Падна гръм. Светкавица прояде облаците, сякаш ги поръси с киселина. Стоях край масата и стисках ръкописа в треперещите си ръце.

— За Бога, Джо — пошепнах. — Какво си открила? И защо не си ми казала?

Но мисля, че и сам знаех отговора. Не ми беше казала, защото и аз бях донякъде като Макс Девор — прадядо му и прадядо ми са били дупе и гащи. Не ми изглеждаше много смислено, но беше самата истина. А и на брат си не беше казала. Изпитвах някакво странно успокоение от този факт.

Настръхнах, когато взех да прелиствам ръкописа.

В романа на Майкъл Нунан „Приятелят ми от детинство“ Анди Дрейк непрекъснато се разхождаше по халат: в тази дума има по едно „хал“ — сричка от „бухал“. Преди да се премести във Флорида, Джон Шакълфорд бе живял в Студио Сити, Калифорния. Първата среща между Дрейк и Реджина Уайтинг се бе провела в нейното студио. Последният известен адрес, където е пребивавал Рей Гарати, е Студио Апартмънтс в Ки Ларго. Най-добрата приятелка на Реджина Уайтинг се казва Стефи Ъндърууд44. Съпругът на Стефи се казваше Таул Ундърууд45 — това бе добро попадение, с един куршум два заека.

Бухали под студиото.

Беше навсякъде, на всяка страница, като имената с К в телефонния указател. Представляваше нещо като монумент, но този беше построен — сигурен бях в това — не от Сара Тидуел, а от Джоана Арлин Нунан. Моята съпруга ми изпращаше послания зад гърба на пазача и с цялото си сърце, доколкото то съществува, се молеше да ги видя и проумея.

На страница деветдесет и две Шакълфорд разговаряше с Дрейк в стаята за свиждания в затвора — седеше с ръце в скута, свел поглед към прангата, с която бяха заключени глезените му, и упорито отказваше да погледне Дрейк.

ПРИЯТЕЛ, от Нунан/стр.92

бих могъл единствено да кажа.

Убеден съм, че от другото няма полза, мамка му.

Хубава игра е животът, но я изгубих. Искаш да ти кажа, че

аз съм измъкнал някакво хлаге от ваната и така съм върнал майка му в

лудницата на живота, така ли? Добре, така е,

и какво от това? Направих го не зашрто съм герой или светец…

И продължаваше нататък, но нямаше смисъл да чета. Посланието „бухали под студиото“ вървеше по лявото поле на текста точно както на деветнадесета страница. Сигурно и на ред други страници. Помня как бях извън себе си от щастие, когато открих, че „писателското задръстване“ се е отпушило и отново мога да творя. Да, задръстването наистина се беше отприщило, но не защото най- сетне бях открил начин да се справя с него. Джо го бе отприщила. Джо се бе преборила с него, а кариерата ми като автор на второразредни трилъри бе най-малката й грижа. Стоях всред мигновените проблясъци на мълниите, усещах как невидимите ми гости се вихрят в стаята около мен и изведнъж си спомних за госпожа Моран учителката ми в първи клас. Когато старанието да повториш на дъската плавните извивки на ченгелчетата от ръкописната азбука започне да се изчерпва, тя поставяше огромната си длан върху малката ръчица и помагаше.

Сега Джо ми помагаше по същия начин.

Запрелиствах ръкописа и навсякъде виждах все същите ключови думи, понякога дори разположени една над друга в отделни редове. Колко се е стараела да ми каже това… а аз нямах никакво намерение да правя каквото и да било, докато не разбера защо.

Хвърлих ръкописа на масичката, но преди отново да го затисна, ме лъхна студен въздух, който повдигна страниците и ги разпиля на всички страни. Тази сила сякаш би ги разкъсала на парченца, стига да можеше.

Не! — дочух вик, когато стиснах фенера. — Не, свърши работата!

Обливаха ме смразяващи струи въздух — сякаш невидимо същество бе застанало пред мен и ми дишаше в лицето, отдръпваше се, когато пристъпвах напред, пуфтеше и свистеше като големия лош вълк пред къщата на трите прасенца.

Провесих фенера на китката си, протегнах ръце и рязко плеснах с длани. Леденото пуфтене моментално секна. Само от време на време вятърът се завихряше в запушения с клони кухненски прозорец.

— Тя спи — казах на съществото — знаех, че е още тук и мълчаливо ме наблюдава. — Има време.

Излязох през задната врата и вятърът веднага се нахвърли насреща ми — залитнах и едва не паднах. В люлеещите се дървета виждах зелени лица — лицата на мъртвите. Девор бе тук, и Ройс, и Сън Тидуел. Но най-често виждах Сара.

Навсякъде Сара.

Не! Върни се! Не ти трябват бухали, захарче! Върни се! Свърши работата до край! Направи онова, за което си дошъл!

— Не зная за какво съм дошъл — отвърнах. — А докато не открия, няма да правя нищо.

Вятърът писна, сякаш обиден, и в този миг огромен клон се откъсна от бора, който растеше точно до къщата. Сред истински водопад от дъждовни капки падна върху шевролета и огъна ламарината, преди да се претърколи към мен.

Да плесна тук с ръце би било също тъй смислено, както заповедта, която Крал Канут46 издал на прилива да се обърне. Това бе нейният свят, не моят… при това се намирах едва в покрайнините му. С всяка крачка към Улицата и езерото се доближавах все повече към центъра на този свят, където времето изтъняваше и властваха духове. Мили Боже, какво се е случило, та да причини всичко това?

Пътеката към студиото на Джо се бе превърнала в поток. Бях изминал десетина крачки, когато под крака