много по-осезаеми.
— Разкажи ми приказка — помоли Ки. — Разкажи ми за Прахоляшка.
— Пепеляшка.
— Да, за нея.
— Добре, но на разказвачите на приказки се плаща. — Свих устни, уж пия.
Тя ми подаде чашата. Какаото беше сладко и вкусно. Обаче усещането, че ни наблюдават, бе тягостно и съвсем не сладко. Нека гледат! Нека гледат, докато могат!
— Имало едно хубаво момиче на име Пепеляшка…
— Имало едно време! Така започва! Всички приказки така започват!
— Правилно, забравих. Та значи имало едно време едно хубаво момиче на име Пепеляшка, което имало две подли доведени сестри. Те се казвали… помниш ли?
— Пана и Суетами.
— Да, кралиците на лака за коса. Те карали Пепеляшка да върши цялата най-черна работа — да мете огнището и да чисти колибата на кучето в задния двор. Веднъж обаче се случило така, че известната рокгрупа Оейзис щяла да свири на купон в двореца и макар че и трите сестри били поканени…
Бях стигнал до частта, където добрата фея хваща мишките и ги превръща в мерцедес, когато бенадрилът подейства. Наистина беше противотъжно лекарство — като сведох поглед, Ки бе заспала, сгушена в свивката на лакътя ми. Взех чашата, която още стискаше, и я оставих на масичката, после отметнах вече изсъхващата й коса от челото.
— Ки?
Мълчание. Беше отпътувала за страната на Оле Затвори Очички. Сигурно бе допринесъл и фактът, че следобедният й сън бе прекъснат почти веднага, след като бе заспала.
Взех я и я занесох в северната спалня, а крачката й се люшкаха във въздуха и подгъвът на тениската подскачаше над коленцата й. Сложих я на леглото и придърпах пухената завивка чак до брадичката й. Гръмотевиците трещяха като артилерийски залпове, но тя дори не помръдваше. Изтощение, скръб, бенадрил… бяха я потопили в дълбок сън, далеч от всякакви призраци и страдания, а това бе хубаво.
Наведох се и я целунах страната й, която най-сетне се бе поразхладила.
— Ще се грижа за теб — промълвих. — Обещах и ще го сторя.
Ки сякаш ме чу, защото се обърна на една страна и издаде звук, подобен на тиха въздишка. Черните й мигли изглеждаха като сажди на фона на светлите й страни, контрастирайки със светлата й коса. Гледах я и се изпълвах с обич, която ме сполетя изведнъж, като болест.
„Грижи се за мен, аз съм малко човече.“
— Ще се грижа, птичето ми — обещах.
Отидох в банята и пуснах вода да напълня ваната, като в съня си. Щеше да проспи всичко, ако успея да събера достатъчно топла вода, преди генераторът съвсем да спре. Искаше ми се да имам гумена играчка, която да й дам, ако случайно се събуди: нещо като кита Вилхелм — но тя си имаше кученце, а и без това сигурно нямаше да се събуди. Не я очакваше ледено кръщение под ръчната помпа. Не съм жесток, не съм ненормален.
В аптечката имах само резервни ножчета за бръснене, само че те не бяха подходящи за предстоящата задача. Не бяха достатъчно надеждно средство. Но някой от кухненските ножове щеше да свърши работа. Ако напълнех мивката с вряла вода, дори нямаше да го усетя. Буквата Т на всяка ръка, късата чертичка по дължината на китката…
За миг излязох от зоната. Някакъв глас — собственият ми глас, който прозвуча като странна смесица от гласовете на Джо и Мати — се разпищя:
После изтрещя гръмотевица, светлините изгаснаха и дъждът отново заваля. Върнах се на мястото, където всичко бе ясно и действията ми не подлежаха на съмнение. Нека всичко свърши — мъката, болката, страхът. Не искам повече да мисля как Мати танцуваше върху летящата чиния, сякаш под лъча на прожектор. Не искам да съм тук, когато Ки се събуди — не искам да виждам как очите й се изпълват с мъка. Не искам да се боря с предстоящата нощ, нито със следващия ден, нито с по-следващия. Всички те са вагони на все същия тайнствен влак от памтивека. Животът е болест. Ще й приготвя хубава топла вана и ще я излекувам от него. Вдигнах ръце. В огледалото на аптечката се отрази мрачен силует… сянка… която също вдигна ръце в нещо като радостен поздрав. Значи през цялото време съм бил аз. Нямам нищо против.
Отпуснах се на коляно и проверих водата. Беше топла. Добре. Дори генераторът да спре, няма да изстине. Ваната беше дълбока. Като слизах в кухнята за ножа, ми хрумна да вляза във ваната при нея, след като си прережа вените във врялата вода в мивката. После размислих. Може да бъде изтълкувано погрешно от хората, които ще ни открият — хора с грозни помисли и още по-грозни подозрения. Онези, които ще дойдат, когато свърши бурята и дърветата бъдат разчистени от пътя. Не, след ваната ще я подсуша и отново ще я сложа в леглото заедно със Стрикланд. Ще седна в отсрещния ъгъл на стаята, в люлеещия се стол край прозореца. Ще постеля в скута си хавлиена кърпа, за да предпазя панталона си, и в крайна сметка ще заспя и аз.
Хлопката на Бънтър продължаваше да звъни. Вече ечеше много по-силно. Лазеше ми по нервите, пък и ако продължава така, може да събуди детето. Реших да я сваля, за да млъкне веднъж за винаги. Прекосих стаята и в същия миг ме блъсна силна въздушна струя. Не ставаше течение от счупения прозорец — това бе същата гореща струя въздух като в метрото. Сборникът с кръстословици полетя на пода, но притиснати от преспапието, страниците от ръкописа не помръднаха. Звънчето на Бънтър замлъкна.
В сумрачната стая дочух шепот. Някой изричаше думи, които не можех да уловя. Голяма работа! Какво значение има поредната демонстрация — поредният порив горещ вятър от Великото отвъдно?
Падна гръм и отново прозвуча въздишка. Този път, когато генераторът спря и светлините угаснаха, а стаята потъна в сиви сенки, ясно долових една дума:
Обърнах се кръгом. Погледът ми попадна върху ръкописа на „Приятелят ми от детинство“ в отсрещния край на стаята. Изведнъж ми просветна. Проумях.
Не кръстословиците. Не и телефонният указател.
Прекосих стаята, смътно отбелязвайки, че водата в банята е престанала да тече. Като спря генераторът, е спряла и помпата. Нищо, вече е достатъчно дълбоко. И топло. Ще изкъпя Кира, но първо трябва да свърша нещо друго. Трябва да сляза по деветнайсет, а после може да се наложи да сляза и по деветдесет и две. Можех преспокойно да го направя. Бях написал малко повече от сто и двадесет страници, тъй че спокойно можех да го направя. Грабнах фенерчето от шкафа, щракнах го и го нагласих на масата. Крушката хвърляше кръгло бяло петно върху ръкописа — в този притъмнял следобед то бе ярко като прожекторен лъч.
На страница деветнадесет от „Приятелят ми от детинство“ Тифи Тейлър — момичето на повикване, преобразило се в Реджина Уайтинг — седеше в студиото си с Анди Дрейк и изживяваше спомена за онзи ден, когато Джон Санборн (името под което се подвизаваше Джон Шакълфорд) бе спасил тригодишната й дъщеря Карен. Ето пасажа, който прочетох, докато гръмотевиците трещяха, а дъждът биеше по плъзгащата се врата към верандата:
ПРИЯТЕЛ, от
беше натам, сигурна съм — каза тя, но понеже не
успях да я открия никъде, отидох да
хвърля едно око в горещата вана. — Тя загали цигара. — Направо си изкарах акъла, Анди, идеше ми да се разпищя — Карен
лежеше на дъното. Само ръчичката й се подаваше навън…
и ноктите й вече посиняваха.
После… сигурно съм се хвърлила вътре, но не помня — бях като в транс.
Оттам насетне случката мина като на сън, в който всичко се смесва.
Докато се маех, се появи пазачът Санборн, блъсна ме на една
