Торба с кости

— Дай ми Стриган! Искам Стриган!

Отначало изобщо не можех да проумея за какво говори, но проследих с поглед накъде посочва и разбрах. На пътеката, недалеч от саксията с ключа под нея, лежеше плюшената играчка от детското меню. Съдейки по външния му вид, Стрикланд доста бе играл навън — от прахоляка светлосивата му козинка бе придобила тъмносив цвят — но предпочитах да й дам играчката, за да се успокои. Моментът не беше подходящ да се тревожа за микроби и мръсотия.

— Ще ти дам Стрикланд, ако обещаеш да затвориш очи и да не ги отваряш, докато не ти кажа. Обещаваш ли?

— Обещавам.

Трепереше в ръцете ми, а очите й се наливаха с огромни кръгли сълзи — от онези, които човек очаква да види по илюстрациите на книжките с приказки, но не на живо — и се търкаляха по страните й. Слязох по стълбите, после се поколебах. Първо панделките, сега кучето. В панделките може би няма нищо лошо, но някак ми се струваше, че не бива да й позволявам да взима кучето с нас. Не бива, но…

„То е сиво, ирландецо — пошепна вътрешният ми глас. — Не се тревожи, то е сиво. Играчката в съня ти беше черна.“

Не разбирах какво иска да каже гласът, а нямах време да се чудя. Тикнах кучето в ръчичката на Кира. Тя целуна прашната козинка, без да отваря очи.

— Може би Стриган ще помогне на мама, Майк. Стриган е вълшебно куче.

— Само не отваряй очи. Не ги отваряй, докато не ти кажа.

Тя притисна лице към шията ми. Пренесох я през двора към колата си. Сложих я на предната седалка. Тя легна и скри глава с ръчички, стискайки в пухкавата си шепичка плюшеното куче. Казах й да остане легнала на седалката. Видимо не реагира, но бях сигурен, че ме е чула.

Трябваше да бързаме, защото кореняците идваха. Кореняците искаха да свършат с тази работа, искаха реката да се влее в морето. Имаше едно-единствено място, където можехме да отидем, едно-единствено място, където щяхме да сме в безопасност, и това беше „Сара Лафс“. Но първо трябваше да свърша нещо друго.

В багажника държах одеяло — беше старо, но чисто. Извадих го, прекосих двора и го метнах върху Мати Девор. Тялото й повдигаше вълнената тъкан едва забележимо. Огледах се и улових погледа на Джон. От шока очите му бяха изцъклени, но като че ли се свестяваше. Продължаваше да стиска колана — изглеждаше като наркоман, който се кани да си инжектира поредната доза.

— Тоа не мое да бъе… — „Това не може да бъде.“ Знаех точно какво изпитва.

— Само след няколко минути ще дойде помощ. Дръж се. Аз трябва да вървя.

— Къе?

Не отговорих. Нямаше време. Спрях да премеря пулса на Джордж Кенеди. Беше бавен, но силен. До него помощник шерифът беше в безсъзнание, ала ломотеше несвързано. Изобщо не се канеше да умира. Не е лесно да убиеш стар пръч. Напористият вятър довя дима от преобърнатата кола и сега миризмата на пържоли се примесваше с миризма на обгорена човешка плът. Стомахът ми се сви.

Хукнах към шевролета, седнах зад волана и излязох на заден ход от алеята. Хвърлих последен поглед към покритото с одеяло тяло, към тримата изпаднали в несвяст мъже, към караваната с извитата като дъга поредица от куршумени дупки и зейналата врата. Без да изпуска колана от зъби, Джон се бе повдигнал на лакът и ме гледаше недоумяващо. Проблесна толкова ярка мълния, че се опитах да скрия очи, но докато вдигна ръка, светлината беше изчезнала и денят бе притъмнял, сякаш падаше нощ.

— Стой долу, Ки. Не мърдай.

— Не те чувам — каза тя с толкова дрезгав, сподавен от сълзи глас, че едва различих думите. — Ки спинка със Стриган.

— Добре.

Подминах горящия форд и се отдалечих към подножието на хълма, където спрях пред ръждивия, надупчен с куршуми знак „стоп“. Погледнах надясно и видях пикапа, паркиран на разширението. Отстрани пишеше „СТРОИТЕЛНА ФИРМА БАММ“. В кабината бяха натъпкани трима мъже, които ме гледаха. Отдясно беше Бъди Джелисън — познах го по шапката. Много бавно и преднамерено вдигнах дясната си ръка и им показах среден пръст. Никой не отвърна и каменните им изражения не се промениха, но пикапът бавно потегли насреща ми.

Свърнах по шосе N 68 и потеглих към „Сара Лафс“ под смраченото небе.

На три километра от мястото, където Алея 42 се отклонява от шосето и завива на запад към езерото, имаше стар изоставен хамбар, върху който още се различаваше избледнелият надпис „Мандра Донкастър“. Тъкмо когато го наближавах, цялата източна половина на небето се превърна в пурпурно-бял мехур. Извиках и клаксонът изсвири — сам, почти съм сигурен. От дъното на мехура се надигна мълния, която порази постройката. За миг тя остана същата, грейнала като радиоактивен елемент, после се разхвърча на всички страни. Освен на кино не съм виждал и бегло подобие на тази гледка. Последвалата гръмотевица беше като бомбен взрив. Кира се разпиши и се свлече пред седалката, притискайки уши с длани. Продължаваше да стиска плюшеното кученце.

След миг превалих хребета. Алея 42 се отклонява в подножието на северния му склон. От върха се разкриваше поразителна гледка към ТР-90 — гори, поля, хамбари и ферми, дори къс от тъмната гладка повърхност на езерото. Небето беше черно като въглищен прах и почти непрекъснато се осветяваше от мълнии. Въздухът беше придобил цвета на охра. Всяка глътка, която поемах, имаше вкус на метални стружки. Топографията на местността изпъкваше със сюрреалистична яснота, която никога няма да забравя. Усещане за някаква тайнственост изпълваше сърцето и мислите ми, отново бях обзет от чувството, че светът е опънат като тънка кожа върху неизвестни кости и вдлъбнатини.

Погледнах в огледалото за обратно виждане и забелязах, че към пикапа са се присъединили още две коли, една с номер, започващ с В, което ще рече, че е собственост на ветеран от въоръжените сили. Когато намалявах скоростта, намаляваха и те. Като ускорявах, и те ускоряваха. Но се съмнявах, че ще продължат да ни следват и по Алея 42.

— Ки? Добре ли си?

— Аха — отвърна тя и аз се заспусках по хълма.

Като заваля градушката, успях да различа единствено червените котешки очи, които указваха къде трябва да завия — от небето падаха огромни бели късове лед, които трополяха по покрива като тежки пръсти и отскачаха от капака. Започнаха да се трупат в улея за чистачките.

— Какво става? — извика Ки.

— Просто вали град — обясних. — Нищо не може да ни направи.

Едва го казах и леден къс с големината на малък лимон удари предното стъкло от моята страна, после отскочи, оставяйки бяло петно, от което се разклоняваха множество пукнатинки. Дали Джон и Джордж Кенеди лежат безпомощни под градушката? Насочих мисълта си натам, но нищо не почувствах.

Като завих наляво по Алея 42, градушката толкова се усили, че почти не виждах пътя. Коловозите бяха запълнени с лед, но под дърветата не беше толкова побеляло. Възнамерявах да се подслоним отдолу и подкарах натам, като включих фаровете.

Щом спрях под дърветата, пурпурнобелият мехур отново се надигна и ме заслепи. Екна стържещ, пукащ звук. Кира изпищя. Обърнах се и пред очите ми един огромен смърч бавно рухна напряко на алеята, а чворестият му дънер пламна. По цялата му дължина пробягваха електрически искри.

„В капан сме — отбелязах мислено. — За добро или лошо сме впримчени тук.“

Дърветата се надвесваха над Алея 42 като балдахин, който се прекъсваше само покрай Тидуеловата ливада. Градушката се сипеше върху гората, чуваше се оглушително трещене. Отчупваха се клони, разбира се — това бе най-унищожителната градушка, която някога е падала по тези места, и макар да продължи петнадесетина минути, това бе напълно достатъчно да съсипе всички посеви.

Над главите ни блесна светкавица. Вдигнах поглед и видях огромна оранжева топка, преследвана от по-малка. Търкаляха се по върховете на дърветата от ляво и тук-там ги подпалваха. Изкарах колата в просеката, в този момент градушката престана и заваля пороен дъжд. Отново свърнах в гората, иначе нямаше да мога да шофирам. Криво-ляво продължих напред, прегърбен върху волана и вперил поглед в