усложнено раждане и мъртва родилка, защото докторът не е пристигнал навреме с двуколката си от Касъл Рок. Тези хора нямат електричество, нямат телефони, нямат спасителни отряди и няма на кого да разчитат освен едни на други и на Господ, в когото някои вече започват да се съмняват. Живеят в горите и в сенките на горите, но в хубавите летни следобеди идват на брега на езерото. Идват на Улицата, гледат се в очите, смеят се и в тези мигове с цялата си същност са в ТР — на онова място, което мислено бях нарекъл „зоната“. Не са марсианци — те са хора, които съществуват на границата на мрака.
Виждам курортистите от „Уорингтън“: мъже в бели спортни костюми и две жени с дълги рокли за тенис, които държат ракети. Между тях върху велосипед с три колела нестабилно се клатушка друг мъж. Курортистите са спрели и разговарят с група градски младежи: летовниците питат може ли да се включат в бейзболния мач с местните в „Уорингтън“ във вторник вечер. Бен Мерил, бъдещият баща на Ройс Мерил, казва:„А-ха, ама няма да ви се дадем лесно само защото сте от Н’йоок“. Младежите се смеят, девойките с екипите за тенис им пригласят.
Малко по-нататък две момчета си подхвърлят парцалена бейзболна топка, известна под названието „конче“. Зад тях са застанали множество млади майки, които разпалено разговарят за бебета си, лежащи в количките до тях. Мъже в гащеризони обсъждат времето и посевите, политиката и посевите, данъците и посевите. Един учител от общинската гимназия седи на сивата скала, която познавах тъй добре, и търпеливо преподава на начумерено момченце, на което му се иска в това време да е другаде и да прави нещо друго. Мисля, че като порасне един ден, това момче ще стане баща на Бъди Джелисън.
По цялата Улица виждам рибари, които имат богат улов — езерото гъмжи от костури, пъстърва и щуки. Някакъв художник — като съдя по набраната му роба и женствена барета, също летовник — е поставил статив и рисува планините, а две дами го наблюдават с уважение. Отминаващи девойки се кикотят, шепнешком обсъждайки момчета, дрехи и училищни клюки. Много красота и спокойствие има тук. Девор е прав — не познавам този свят. Той е…
— Красив — казах и с мъка се откъснах от него. — Да, виждам. Но какво искаш да ми кажеш с това?
— Какво искам да кажа? — Девор придоби почти комично изненадан вид. — Тя си мислеше, че може да се разхожда тук като всички останали, ето какво искам да кажа, мамка му! Въобразяваше си, че може да се разхожда тук като бяла девойка! Тази фукла с големи зъби, огромни цици и нахален фасон! Смяташе се за голяма работа, ама ние й дадохме да разбере. Рече да мине през мене, но като видя, че не може, вдигна мръсните си ръце и ме бутна. Обаче ние добре я подредихме. Нали, момчета?
Те изръмжаха одобрително, но ми се стори, че някои — например младият Хари Остър, изглеждаха доста неспокойни.
— Дадохме й да разбере къде й е мястото — повтори Девор. — Набихме й в главата, че е най- обикновена чернилка.
Той непрестанно повтаря тази дума, докато са заедно в горите през онова лято — лятото на 1901 година, лятото, когато Сара и Червените шапки се превръщат в Музикалното събитие с главна буква по тези краища. Тя, брат и и цялото семейство чернилки били поканени в Уорингтън да свирят на летовниците; там поднасяли шампанско… или поне така казва Джаред на своето малко ято предани последователи, а местните обядвали хляб, месо и осолени краставици, които им приготвили майките им (все още никой от младежите не е женен, само Орън Пибълс вече е сгоден).
Но не нарастващата и слава дразни Джаред Девор. Не и фактът, че била поканена в „Уорингтън“. Не му е трън в очите, че тя и оня неин брат седели на една маса с бели хора и топели залците хляб в тяхната паница с черните си пръсти. В крайна сметка ония от „Уорингтън“ са от равнината, и Девор разказва на мълчаливите, внимателно заслушани младежи, че бил чувал как в градове като Ню Йорк и Чикаго бели жени дори се чукат с мръсни печки.
„Нее!“ — възкликва Хари Остър и се оглежда смутено, сякаш очаква от горите в Бауи Ридж да наизскачат бели жени. — „Никоя бяла жена не би легнала с негър! Гръм и мълния!“
Девор го удостоява с поглед, който сякаш казва:„Почакай да станеш на моите години.“ Освен това пет пари не дава какво се случва в Ню Йорк или Чикаго — нагледал се е на равнини през Гражданската война… пък въобще не се е сражавал в проклетата война, за да освобождава роби. Що се отнася до Джаред Ланселот Девор, ония в земята на памука могат да си имат роби до края на света, ако си поискат. Не, той се е сражавал във войната, за да набие в главите на шибаните кракери48 на юг от Мейсън и Диксън че не може току-тъй да се излиза от играта, защото не ти харесват правилата. Отишъл да избие от главите на бунтарите отцепническите идеи. Да излязат от Съединените американски щати, как ли пък не! Ей Богу!
Не, въобще не му пука за роби и не го е грижа за земята на памука, хич не му дреме за черни печки, дето пеят мръснишки песни и после ги черпят с шампанско за негърските им масали. Въобще не го интересува, стига да си знаят мястото и да го оставят да си кротува на своето.
Ама тя не разбира от дума. Кучката безсрамна не си трае. Предупредиха я да се маха от Улицата, обаче тя си знае своето. Пак ходи, размотава се с бялата си рокля, че и сина си води, онова копеле с африканско име и без баща — баща му сигурно прекарал едната нощ с майка му в сеното кой знае къде из Алабама, а сега тя се перчи с плода от тая работа, безсрамница нагла. Разхожда се по Улицата, сякаш има право, макар че никой не спира да я заговори…
— Само дето не е вярно, нали? — попитах го. — Това е било на прапрадядо ти трън в окото, а? Говорели са с нея. Притежавала е магнетизъм — онзи неин смях може би. Мъжете й разказвали за посевите, а жените се хвалели с децата си. Даже й давали бебета си да ги подържи: тя се засмивала и малкото се засмивало. Момичетата търсели съвет за момчета. А момчетата… просто я гледали. Ама как я гледали, а? Пълнели им се очите и съм почти сигурен, че повечето си представяли нея, като се самозадоволявали.
Девор ме стрелна с гневен поглед. Старееше пред очите ми, бръчките се вкопаваха все по-дълбоко и по-дълбоко — постепенно се превръщаше в човека, който ме блъсна в езерото, защото не понасяше да му противоречат. А остарявайки, постепенно започна да избледнява.
— Това най е вбесявало Джаред, нали? Че не са я отблъснали и не са й обърнали гръб. Разхождала се е по Улицата, но никой не се отнасял с нея като с чернилка. Приемали са я като съсед.
Намирах се в зоната, по-дълбоко от когато и да било, чак там, където колективното им подсъзнание течеше като подземна река. Докато бях в зоната, можех да отпия от тази река, да напълня устата, гърлото и стомаха си и да усетя минералния й вкус.
През цялото лято Девор ги обработвал с разказите си. Те не били негови работници, приемал ги като свои момчета: Фред и Хари, Бен и Орън, Джордж Армбръстър и Дрейпър Фини, който на следващото лято щял да се напие, да скочи в каменната кариера Ийдс и да си счупи врата. Само дето подобни злополуки изглеждат малко нагласени. Дрейпър Фини пиел много от юли 1901 г. до август 1902 г., защото само така можел да заспи. Само така можел да изтика от съзнанието си ръката, протегната над водата, чиято длан се свива и отпуска, а на човек му се приисква да изкрещи: „Няма ли да престане, никога ли няма да престане.“
През цялото лято Джаред Девор им пълнел главите с приказки за онази черна кучка, за онази безсрамна мръсница. През цялото лято им повтарял за тяхната отговорност като мъже, за дълга им да се грижат за общността да остане чиста и как те трябва да сторят онова, което другите не могат или не желаят да направят.
Случило се един неделен следобед през август, време, когато Улицата опустява. По-късно, към пет часа, хората отново се раздвижват, а от шест часа до залез слънце широката пътека покрай езерото е препълнена с народ. Но в три следобед няма никого. Методистите са в Харлоу и се подготвят за следобедното пение; курортистите в „Уорингтън“ са седнали на обилен късен неделен обяд с печено пиле или шунка; в целия град семействата са се събрали на неделната трапеза. Онези, които вече са привършили, са се отдали на следобедна дрямка в горещината — в хамак, ако имат тази възможност. Сара харесва тези тихи мигове. Всъщност дори ги обича. Прекарала е голяма част от живота си по панаири и задимени евтини барове, където е трябвало да крещи, за да надвика буйстващите червендалести пияници, и макар че обича въодушевлението и непредсказуемостта на онзи живот, обича и тихото спокойствие на този
