живот. Безмълвието на тези разходки. В крайна сметка вече не е в първа младост — има син, който почти е загърбил детството си. Може би през въпросния неделен следобед Улицата й се е сторила прекалено тиха. Изминала цял километър и половина южно от поляната и не срещнала жива душа — дори Кито бил изчезнал от погледа й, заплеснал се да бере къпини. Сякаш всички са потънали вдън земя. Тя знае, че в Кашуакамак има вечеря на дружеството „Уестърн Стар“, и дори изпрати пай с гъби, защото вече се била сприятелила с някои от дамите в това дружество. Но не знае, че днес е и освещаването на новата църква „Баптистка благодат“, първата истинска църква, построена в ТР. Откъм другия бряг долитат песните на методистите. Звукът е тъй упойващ, далечен и красив — разстоянието и ехото изглаждат фалша.
Тя не забелязва мъжете — повечето са твърде млади и при нормални обстоятелства едва дръзват да я погледнат с крайчеца на окото си — докато най-възрастният я заговаря.
— Ето една черна курва с бяла рокля и червен колан. Да пукна, ако туй не е малко прекалено много цвят за брега на езерото. Ти откачена ли си, курва с курва недна? Не разбираш ли от дума?
Тя се обръща към него, страхува се, но не го показва. Живяла е на тази земя тридесет и шест години, от единадесетгодишна знае какво имат мъжете и къде искат да го пъхнат и прекрасно разбира, че когато се съберат накуп, натряскани до козирката (усеща го по дъха им), престават да мислят и се превръщат в глутница кучета. Ако покажеш страх, нападат като кучета и може да те разкъсат.
Освен това са я причакали. Няма друго обяснение за ненадейната им поява.
— Каква дума, захарче? — не отстъпва тя. Къде ли са всички? Къде може да са се дянали? Дявол го взел! Оттатък езерото методистите вече пеят „Вярвай и се подчинявай“, кой знае дали има по- монотонна песен на света.
— Че нямаш работа да ходиш там, дето ходят белите хора — казва Хари Остър. На последната дума мутиращият му глас преминава в нещо подобно на мише цвърчене и тя се разсмива. Знае колко неразумно постъпва, но не може да се спре — никога не е могла да надвие смеха си, както никога не е могла да попречи на мъжете да гледат по особен начин гърдите и задника й. Божа работа.
— Вървя където си искам — заявява. — Казаха ми, че това било обща земя и никой няма право ме изпъди. И никой не се е опитвал. Да сте виждали някой да ме пъди?
— Сега ще видиш — тросва се Джордж Армбръстър. Сара го поглежда с някакво особено, мило презрение, от което на Джордж му се обръща стомахът. Страните му пламват.
— Синко — казва тя, — нахвърляте се върху мен, защото всички почтени хора ги няма наоколо. Защо оставяте тоя старец да ви командва? Бъдете почтени и направете път на дамата.
Виждам всичко. Девор избледнява все повече и повече, най-сетне от него остават само очите му под синьото кепе (през безплътното му тяло виждам разбитите останки на моя сал, които изплуват на брега), а аз виждам всичко. Виждам как тя
тръгва право към Девор. Ако започне да се разправя с тях, ще се случи нещо лошо. Предусеща го, а никога не се е съмнявала в предчувствията си. Ако тръгне към другите, стария господар ще и се нахвърли отстрани, ще повлече и останалите. Стария господар със старото синьо кепе е водачът на глутницата, срещу него трябва да се изправи. Спокойно може да го направи. Той е силен, достатъчно силен да превърне тези момчета в едно същество, негово същество, поне за момента, но той не притежава нейната сила, нейната непоколебимост, нейната енергия. В известен смисъл тя няма нищо против този сблъсък. Редж я предупреди да внимава, да не бърза прекалено и да не се опитва да завързва истински приятели, докато дърварите (само че Реджи ги нарича „булдогаторите“) не си покажат рогата — колко са много и колко са луди — но тя следва собствения си път, вярва на собствения си исконен инстинкт. И ето ги на: седмина са, но само един от тях е „булдогатор“.
„Аз съм по-силна от теб, стари господарю“ — мисли си тя и върви срещу него. Приковава го с поглед и не свежда очи — той пръв навежда глава, неговите устни треперят колебливо, неговият език навлажнява пресъхналите устни, бърз като език на гущер, и това е добре… но още по-добре е, че той отстъпва крачка назад. Като го виждат, останалите се разделят на две групи и ето, правят й път. Далечна и упойваща, изпълнена с вяра, песента на методистите се носи над спокойните езерни води. Наистина химнът е монотонен, но от такова разстояние звучи тъй приятно.
Крачим с Бог по пътя на Неговото слово в светлината, как дните ни изпълва Той със слава… „Аз съм по-силна от теб, захарче — мислено му казва тя, — и съм по-подла, защото ако си булдогатор, аз пък съм пчелата-майка и не искаш ли да те жилна, най-добре ми се махай от пътя.“
— Мръсница — казва той, но със съвсем слаб глас — вече си мисли, че това не е най- подходящият ден, че в тази жена има нещо, което не е забелязал досега, някаква черна негърска магия, която досега не е усетил, най-добре да изчакат някой друг път, най-добре…
После се спъва в някакъв корен или в камък (може би дори в самия камък, под който в крайна сметка тя е погребана) и пада. Кепето му отхвърча и отдолу лъсва плешивото му теме. Панталоните му се разпарят по шева чак догоре. И Сара прави фатална грешка. Може би подценява значителната мощ на Джаред Девор, или не съумява да се възпре — панталоните се разпарят и звукът напомня на пръдня. Тя избухва в смях — залива ги с онзи дрезгав, тайнствен смях, превърнал се в нейна запазена марка. И причина за нейната гибел.
Девор не мисли. Изритва я с подкованите си ботуши, които излитат като бутала на цилиндър. Улучва я на най-слабото и най-уязвимото място: в глезените. Левият се счупва и тя изкрещява от болка — пада на земята и изпуска слънчобрана. Поема дъх да изпищи отново, но Джаред крясва, без да става:
— Не й позволявайте! Не и давайте да писка!
Бен Мерил се стоварва върху нея с всичките си осемдесет и пет килограма. Въздухът, който е поела, изсвистява в поривиста, почти беззвучна въздишка. Бен, който през живота си не е танцувал с жена, камо ли да лежи отгоре й, моментално се възбужда от допира с гърчещото се тяло под себе си. Избухва в смях и се кълчи върху нея, а когато тя забива нокти в лицето му, въобще не усеща. Струва му се, че целият се е превърнал във възбуден член, при това метър дълъг. Когато Сара се опитва да се изтърколи изпод него, се извърта отдолу и остава като гръмнат, когато тя изведнъж удря чело в неговото. Свитки му излизат пред очите, но той е на осемнадесет години, в разцвета на силите си, и не изгубва нито съзнание, нито ерекцията си.
Орън Пийбълс раздира гърба на роклята и и се смее.
— Свинщина! — възкликва задъхано и се просва върху нея. Притиска я отгоре, а със същия ентусиазъм Бен се търка в тялото и като пръч въпреки кръвта, която се стича от раната на челото му, и Сара знае, че ако не изпищи, е загубена. Ако изпищи и Кито я чуе, ще изтича да повика помощ, ще изтича да повика Редж…
Но преди да зине да изкрещи отново, старият господар кляка до нея и изважда дълъг нож:.
— Ако гъкнеш, ще ти отрежа носа — казва, и в този миг тя се предава.
В крайна сметка успяват да я повалят, отчасти защото се бе засмяла в неподходящ момент, но най-вече от проклетия и лош късмет. Вече нищо не може да ги спре и най-добре Кито да стои настрана. Казва си: „Моля ти се, Господи, задръж го, където го оставих, беше хубав къпинак, трябва да го забави поне час и повече. Той обожава да бере къпини, а тези мъже няма да се бавят цял час“. Хари Остър я хваща за косата, раздира роклята на рамото й и впива устни в шията й.
