Само стария господар не е върху нея. Стария господар стои настрана, оглежда Улицата в двете посоки, зорко присвил очи; стария господар е като лошия вълк, който току-що е изял цял кокошарник пилета, изплъзвайки се от всички капани.
— Ей, ирландецо, я я остави за малко — обръща се той към Хари, после оглежда останалите. — Завлечете я в храстите, проклети глупаци такива! Идете в най-гъстото.
Но те не отиват никъде. Не могат. Прекалено са нетърпеливи да я имат. Издърпват я за ръцете зад сивата скала и това им стига. Тя не е религиозна, но сега мислено подхваща молитва. Моли се да я оставят жива. Моли се Кито бавно да пълни кофичката си, поглъщайки всяка трета шепа плодове. Моли се, ако случайно му хрумне да я настигне и види какво става, веднага да хукне обратно и да повика Редж.
— Лапай, мръснице — пъхти Джордж Армбръстър. — И да не ме хапеш.
Нахвърлят се отгоре и и отдолу, отпред и отзад, по двама и по трима наведнъж:. Налягат я на място, където всеки минувач неизбежно ще ги види, а стария господар стои малко встрани, ту гледа към младоците, скупчени около нея със смъкнати панталони и крака, издраскани от храстите, сред които коленичат, ту оглежда пътеката в двете посоки с тревожни, зорки очи. Колкото и да е невероятно, един от тях — Фред Дийн — след като изстрелва семето си и се чувства на седмото небе, изтърсва:
— Извинете, госпожо.
И сякаш случайно я ритва под коляното.
Няма край. Вече гърлото и е пълно и течността руква към задника и, най-младият захапва лявата и гърда до кръв, но няма край. Млади са и докато свърши последният, първият, о, Боже, отново е готов. Отвъд реката ме тодистите пеят „Славна увереност, Исус е мой“ и докато стария господар се приближава към нея, тя си казва: „Вече почти свърши, жено, той е последен. Дръж се, дръж се здраво и всичко ще свърши.“ Той поглежда рижавия и оня, дето примигва и отмята глава, и им казва да пазят пътеката, вече е мирясала и е негов ред.
Разкопчава колана си, разкопчава и панталоните, смъква си гащите — почернели от мръсотия на коленете и изцапани с жълто на чатала — и когато коленичи и я обкрачва, тя вижда, че малкият господар на стария господар е увиснал като змия и не успява да се въздържи: дрезгавият и смях най-ненадейно избликва отново — дори просната на земята, омазана от горещата семенна течност на изнасилвачите, тя вижда смешната страна на положението.
— Млъквай! — излайва Девор и я зашлевява с всичка сила, смазвайки носа и скулите и. — Стига си вила!
— Може да се понадървиш, ако беше младо момче с вирнато розово задниче, а, захарче? — изкрещява тя и тогава за последен път Сара се смее.
Девор отново вдига ръка да я удари, притиснал голите си слабини в нейните, а пенисът му лежи смачкан като червей помежду им. Но преди да замахне, еква детски крясък:
— Мамо! Какво ти правят, мамо? Махайте се от моята майка, гадове мръсни!
Тя се изправя въпреки цялата тежест на Девор, смехът й замира, подивелите и очи търсят Кито и най-сетне го намират, слабичко осемгодишно момченце, застанало на Улицата, облечено в гащеризон, със сламена шапка и чисто нови платнени обувки, с тенекиена кофа в ръка. Устните му са посинели от плодовия сок. То се кокори, объркано и уплашено.
— Бягай, Кито — пищи тя. — Бягай, с…
Пред очите и избухва червен огън; тя безсилно се отпуска в храстите и чува гласа на стария господар сякаш от много, много далеч:
— Дръжте го. Да не го изпуснете, ей.
После започва да се смъква по дълъг тъмен склон, изгубва се в тунела на Къщата на духовете, който води все по-навътре и по-навътре в собствените си безкрайни, извиващи недра; тя пада в дълбокия кладенец и го чува, чува него, своето съкровище, той пищи…
Чух го да пищи и видях, че съм коленичил край сивата скала, напълно загубил представа къде се намирам — определено не помнех как съм дошъл дотук. Плачех от потрес, от ужас, от жал. Била ли е луда? Нищо чудно. Мамка му, нищо чудно. Дъждът продължаваше да вали, но вече не беше толкова страшен. За миг се взрях в призрачнобелите си ръце върху сивата скала, после се огледах. Девор и останалите бяха изчезнали.
Задушлива смрад на разложение ме блъсна в носа и сякаш ми нанесе физически удар. Заровичках в торбата, напипах стенографската маска, която Джордж и Роми ми бяха подарили на шега, и я нахлузих, без изобщо да чувствам изтръпналите си пръсти. Задишах учестено и колебливо. Така е по-добре. Не много, но поне няма да хукна да бягам, което тя несъмнено искаше.
— Не! — чух женски писък в мига, когато грабнах лопатата и я забих под скалата. В земята зейна яма, която с всяка следваща копка се разширяваше и ставаше все по-дълбока. Пръстта бе мека и лесно се поддаваше, цялата осеяна с тънки корени, които с лекота се късаха под острието на инструмента.
— Не! Да не си посмял!
Нямаше да се обърна, нямаше да й дам възможност да ме изгони. Тук бе по-силна, може би защото е станало на това място. Възможно ли е? Не знаех и не ме интересуваше. Исках само веднъж завинаги да свърша с това. Където срещах по-дебели корени, ги разрязвах с косера.
— Остави ме на мира!
Този път рискувах да се огледам заради неестествения пукот, който съпровождаше гласа й — който като че ли вече съставляваше гласа й. Зелената жена я нямаше. Брезата се превръщаше в Сара Тидуел: от кръстатите клони и лъскавите листа изникваше лицето на Сара Тидуел. Размитите й от дъжда черти трептяха, разпадаха се, пак се събираха, после се разтапяха и отново се сливаха. В миг цялата мистерия, която витаеше тук, бе разкрита. Влажните й, стрелкащи се очи бяха напълно човешки. Те се взираха в мен с омраза и тъга.
— Не съм свършила! — изкрещя с пукащ, дрезгав глас. — Той беше най-лошият, не разбираш ли? Беше най-лошият, а в нея тече негова кръв и няма да мирясам, докато не я пролея!
Чу се страховито пращене. Тя живееше в брезата, бе я превърнала в нещо като свое физическо тяло и сега възнамеряваше да се изскубне от земята. Искаше да ме достигне и да се нахвърли върху мен, дори да ме убие. Да ме удуши с гъвкавите клони. Да ме задуши с листата, докато заприличам на коледна елха.
— Няма значение какво чудовище е бил той, Кира няма нищо общо с онова, което е сторил — извиках. — И няма да я имаш.
— Ще я имам! — изписка Зелената жена. Прашенето и трясъкът от раздиращия се отвътре дънер ечаха вече по-силно. Към тях се бе прибавило и съскащо, колебливо пукане. Не я погледнах. Не посмях да погледна отново. Тя заплашително настъпваше, но аз отказвах да гледам — като става дума за ходещи дървета и храсти, „Макбет“ ми стига, благодаря. — Ще я имам! Той отне моето и аз ще отнема неговото!
— Махай се — изкрещя някой.
Лопатата се плъзна в ръцете ми и едва не я изпуснах. Обърнах се и видях Джо, която стоеше вдясно от мен. Гледаше Сара, която се бе превърнала в материализирана налудничава халюцинация — чудовищно зеленикаво-черно чудовище, което се подхлъзваше на всяка крачка. Бе изоставила брезата, но някак бе иззела нейна жизнена сила — дървото се гушеше отзад, черно, сгърчено и мъртво. Съществото, изскочило от нея, приличаше на невястата на Франкенщайн, в скулптурно изображение от Пикасо. В него лицето на Сара ту се появяваше, ту изчезваше, ту се появяваше, ту изчезваше.
„Сянката — ледено отбелязах наум. — Винаги е съществувала… и ако винаги съм бил аз, винаги е била и тя.“
Джо носеше бялата риза и жълтите панталони, с които беше в деня на смъртта си. Езерото не се виждаше през нея, както се виждаше през Девор и неговите млади приятели — тя се бе материализирала напълно. Изпитах чудато пресушаващо усещане в тила.
— Махай се, кучко! — изръмжа Сара. Вдигна ръце срещу Джо като в най-страшните ми кошмари.
— Няма! — Гласът на Джо звучеше съвсем спокойно. Обърна се към мен: — Побързай, Майк. Трябва да бързаш. Това вече не е точно тя. Пуснала е в себе си един Чужденец, а те са много опасни.
