Торба с кости

още не е прекалено късно да го извадят, да го оставят жив, но изпод водата не излиза нито звук. Отзад Сара се дави в последни хрипове. Пред него ръката на давещия й се син се свива и отпуска, свива и отпуска, отражението и трепти във водата и Дрейпър си казва: „Няма ли да престане, никога ли няма да престане?“ И сякаш, това е молитва, която най-сетне някой чува, изпънатият лакът започва да се прегъва и ръката увисва, пръстите отново понечват да се свият в юмрук, но застиват. За миг ръката потрепва и после

плеснах се с длан по челото, за да пропъдя призраците. Зад мен плющяха и се чупеха мокри храсти, докато Джо и създанието, което се опитваше да спре, продължаваха да се боричкат. Пъхнах ръце в цепката в брезента като лекар, който разтваря рана. Дръпнах. Прогнилото платнище се разцепи от горе до долу.

Вътре намерих онова, което бе останало от тях — два пожълтели черепа, опрели чело до чело сякаш в поверителен разговор, избелял червен кожен дамски колан, изгнили дрехи и… купчина кости. Два гръдни коша, един голям и един малък. Четири бедрени кости… „Пленните“ останки на Сара и Кито Тидуел, погребани край езерото вече почти сто години.

По-големият череп се извърна. Стрелна ме с празните си очни кухини. Зъбите му затракаха, сякаш да ме ухапят, а костите подхванаха да треперят неспокойно и заплашително. Някои се разпаднаха веднага — бяха меки и проядени. Червеният колан тревожно се размърда и ръждивата катарама се надигна като змийска глава.

— Майк! — викна Джо. — Побързай!

Измъкнах найлона от торбата и грабнах пластмасовата бутилка. „Лужи мъртъв“ — казваха магнитните букви — поредният малък трик. Поредното послание, изпратено зад гърба на нищо неподозиращия пазач. Сара Тидуел бе страховито създание, но бе подценила Джо… както и телепатията на дългото съжителство. Бях отишъл в „Корени и китки“, бях купил бутилка сода каустик, а сега я отворих и я излях върху костите на Сара и сина й, от които се вдигна дим.

Течността засъска, както съска при отваряне бира или бутилка с безалкохолно питие. Токата на колана се стопи. Костите побеляха и се сгърчиха, сякаш бяха от захар — в миг пред очите ми премина кошмарен образ на мексиканчета, които хапват на Задушница захарни човечета, нанизани на дълги пръчки. Очните ямки на Сариния череп се уголемиха от соления разтвор, изпълнил тъмната кухина, където някога са били мозъкът й, огромният й талант, и където някога е била заключена смеещата й се душа. Сякаш изразяваше отначало изненада, после мъка.

Челюстта падна, късчетата зъби изсъскаха и се стопиха.

Черепът се огъна навътре.

Разперените пръсти се разтресоха, после се стопиха.

— Оооооооо…

Шепнеше в мокрите клони на дърветата като надигащ се вятър… само че вятърът бе стихнал и влажният въздух си поемаше дъх преди следващата атака. В този звук се криеха неизказана мъка, копнеж и примирение. Не долових никаква омраза — омразата се бе стопила, бе изгоряла в корозивния разтвор, който купих в магазина на Хелън Остър. Зовът на Сариното оттегляне бе заменен от плачевния, почти човешки вик на птица, който ме сепна и окончателно ме пренесе от мястото, където се намирах, извън зоната. Колебливо се изправих на крака, обърнах се и огледах Улицата.

Джо бе още там — мъгляв силует, през който вече виждах езерото и задаващите се откъм планините тъмни облаци. Нещо трепкаше отзад — същата онази птица, която бе дръзнала за миг да излезе от скришното си място, за да огледа новия свят наоколо — но почти не й обърнах внимание. Джо исках да видя — Джо, дошла Бог знае откъде и изстрадала Бог знае колко, за да ми помогне. Изглеждаше изтощена, наранена, някак цялостно и извечно смалена. Но другото нещо — Чужденеца — го нямаше. Джо, която стоеше сред брезови листа тъй сухи, че изглеждаха обгорени, се обърна към мен и ми се усмихна.

— Джо! Успяхме!

Устните й се раздвижиха. Чух звука, но думите бяха прекалено тихи, за да ги чуя. Тя стоеше тук, но сякаш викаше от другия край на каньон. И все пак разбрах какво ми казва. Прочетох думите по устните й, ако предпочитате рационалното съждение, или направо от мислите й, ако предпочитате романтичната версия. Аз лично избирам втората. Бракът също е един вид зона.

— Значи всичко вече е наред, а?

Сведох поглед към зейналата дупка в брезента и видях само късчета и тресчици, които стърчаха от някаква противна пихтия. Подуших я и дори през стеномаската се закашлях и се отдръпнах назад. Не миришеше на разложение, а на сода каустик. Като погледнах пак към Джо, тя почти бе изчезнала.

— Не мога да помогна. Не мога да остана.

Думи, които долитаха от друга звездна система, които зърнах за миг върху чезнещи устни. От нея не бе останало друго освен очите, които плуваха в смрачения следобед; очи, които изглеждаха сякаш изтъкани от езерото.

— Бързай…

Тя изчезна. Запрепъвах се, подхлъзвайки се, към мястото, където стоеше, газех мъртвите брезови листа и посягах към въздуха. Какъв ли глупак съм изглеждал: с накривена стеномаска се опитвах да прегърна влажния сивкав въздух.

Долових далечен полъх на парфюм „Ред“… после подушвах само влажна пръст, езерна вода и противната смрад на содата, която се примесваше с всички останали миризми. Поне вече не миришеше на леш — вонята не е била по-истинска от…

От какво? От какво? Или всичко е истинско, или изобщо не е истинско. Ако изобщо не е истинско, значи съм откачил и съм готов за лудницата. Отместих поглед към сивата скала и видях торбата с кости, която бях измъкнал от влажната земя като изгнил зъб. От раздрания плат продължаваха лениво да се издигат тънки струйки дим. Това поне бе истина. Както и Зелената жена, която бе цялата овъглена и вече бе Черната жена — мъртва като изсъхналия клон, дето сочеше като ръка.

„Не мога да помогна, не мога да остана… побързай.“

За какво не може да ми помогне? Каква друга помощ ми е необходима? Всичко свърши, нали? Сара я нямаше: духът следва костите, лека нощ, мили дами, да й даде Бог да лужи в миръ.

И все пак във въздуха сякаш се процеждаше някакъв вонящ ужас, подобен на миризмата на гнилоч, която лъхаше от земята; името на Кира започна да отеква в главата ми, Ки-Ки, Ки-Ки, Ки- Ки, като вик на екзотична птица от тропиците. Заизкачвах се по дървените стъпала към къщата и макар да бях изтощен до крайност, последните изкатерих едва ли не тичешком.

Изкачих се на верандата и влязох оттам. Къщата изглеждаше същата — като изключим прекършеното дърво, което стърчеше през кухненския прозорец, но имаше нещо нередно. Нещо, което почти подушвах… и може би наистина го по-душвах, стипчиво и потискащо. Лудостта сигурно има характерната миризма на див змийски грах. Но не мисля, че някога ще дръзна да изследвам този феномен.

В предния коридор спрях, вгледан в купчина романи от Елмор Ленард и Ед Макбейн, струпани на пода. Сякаш ръка ги бе съборила от етажерката. Неистово размахваща се ръка. Забелязах и собствените си следи, които бях оставил на влизане и на излизане. Вече бяха позасъхнали. Би трябвало да са единствени — на идване носех Ки на ръце. Би трябвало, но не бяха. Другите бяха по-малки, но не чак толкова малки, че да ги объркам с детски стъпки.

Хукнах по коридора към спалнята в северното крило, викайки името й, но със същия успех можех да викам „Мати“, „Джо“ или „Сара“. Името на Кира звучеше като име на мъртвец. Завивката бе паднала на пода. С изключение на черното плюшено кученце, захвърлено на същото място, където се намираше в съня ми, леглото беше празно. Ки я нямаше.

Глава 29

Потърсих Ки по онзи телепатичен канал, благодарение на който през последните няколко седмици знаех с какво е облечена, в кое помещение на караваната се намира и какво прави там. Но не открих нищо — и тази връзка бе прекъсната.