Торба с кости

Повиках Джо — така ми се струва — но и Джо бе изчезнала. Трябваше да се справям сам. Бог да ми е на помощ. Бог да е на помощ и на двама ни. Усетих как паниката се опитва да ме завладее, но й устоях. Трябваше да се постарая съзнанието ми да е ясно. Ако не мога да мисля, ще пропилея и последния шанс, който Ки може би все още има. Бързо се върнах по коридора до антрето, опитвайки се да не слушам неприятното гласче, което ми нашепваше, че Ки вече е изгубена, вече е мъртва. Не съм чул подобно нещо и няма как да го чуя, щом връзката помежду ни е прекъсната.

Сведох поглед към купчината книги, после погледнах към вратата. Новите следи също минаваха оттук. Светкавица раздра небето и изтрещя гръм. Отново излезе вятър. Застанах до вратата, посегнах към дръжката, но спрях. В цепнатината между касата и самата врата се бе закачило нещо — нещо фино и леко като нишка от паяжина.

Единствен бял косъм.

Отвратен, го разгледах без капка изненада. Трябваше да се досетя, разбира се, и ако не беше напрежението и всичките кошмари през този ужасен ден, щях да се досетя. Всичко се съдържаше в записа, в който Джон ми пусна сутринта… момент, който ми се струваше вече тъй далечен, сякаш принадлежеше на живота на друг човек.

Първо, на касетата автоматично беше записано и точното време, когато Джон е затворил телефона. „Девет и четиридесет, източно лятно време“ — казваше електронният глас, което означаваше, че Рожет се е обадила в шест и четиридесет сутринта… ако наистина е позвънила от Палм Спрингс. Подобна възможност най-малкото съществуваше — но ако това странно откритие ме бе осенило на път от летището към караваната на Мати, щях да си кажа, че несъмнено в цяла Калифорния е пълно със страдащи от безсъние хора, които приключват с делата си на Източния бряг още преди слънцето да се е издигнало над хоризонта, и толкоз по-добре за тях. Но имаше и нещо друго, което не можеше да се обясни толкова просто.

По едно време Джон бе извадил касетата, защото вместо да се развеселя, съм бил пребледнял като платно. Отвърнал му бях да пусне записа, за да го изслушам до край — просто много съм се изненадал, като чух гласа й. „Този глас. Божичко. Но записът е страхотен.“ Само че не аз, а момчета в избата се усетиха първи за касетата на Джон — моите подсъзнателни заговорници. И не гласът й ме накара да пребледнея. Изплаших се от бръмченето, което долавях на заден план. Бръмченето, характерно за телефонните разговори в ТР — и когато избираш, и когато те търсят.

Рожет Уитмор изобщо не е напускала ТР. Не го бях разбрал тази сутрин и ако заради глупостите ми Ки Девор загинеше този следобед, повече няма да мога да се понасям. Повтарях го на Господ, докато отново тичах надолу по дървените стъпала, втурнал се право срещу разразилата се с нова сила буря.

Чудо на чудесата е, че не паднах върху насипа. Разцепеният сал се бе закотвил там и сигурно щях да се нанижа на някоя отцепена дъска и да загина в гърчове като вампир на клада. Каква приятна мисъл.

Тичането не е препоръчително за хора на ръба на паниката — все едно да се одраскаш на татул. Когато спрях в подножието на стъпалата и обгърнах с ръка дънера на елата, за да се огледам, почти бях изгубил способността си да разсъждавам. Името на Ки отново кънтеше в главата ми, и то тъй силно, че почти не оставаше място за други мисли.

В следващия миг в небето блесна мълния, която порази огромния смърч, сигурно издигал се тук още по времето, когато Сара и Кито са били живи. Ако бях погледнал право в нея, щях да ослепея — въпреки че бях извърнат почти с гръб, тя остави грамадна синя диря, която продължаваше да плува пред очите ми като отблясъка на светкавицата на гигантска камера. Разнесе се стържещ пукот, огромният смърч се сгромоляса в езерото и разплиска вода като завеса, която увисна между сивото небе и сивата езерна повърхност. Въпреки пороя пънът пламна като шапка на вещица.

Това ми подейства като плесница, която проясни мислите ми и ми даде последна възможност да използвам разума си. Дълбоко поех дъх и се насилих да разсъждавам. Защо съм дошъл тук? Защо съм решил, че Рожет ще донесе Кира на брега на езерото, където стоях до преди малко, вместо да я отнесе далеч от мен, нагоре по пътеката към Алея четиридесет и две?

Не ставай глупав. Дошла е тук, защото Улицата води към „Уорингтън“, а тя през цялото време е стояла в „Уорингтън“ сам-самичка, откак изпрати трупа на шефа в Калифорния с частния му самолет.

Промъкнала се е в къщата, докато бях в килера, занимавах се с тенекиената кутия, която открих в корема на бухала, и изследвах откъслечните факти около родословното си дърво. Ако й бях дал възможност, щеше да грабне Ки още тогава, но аз не й позволих. Върнах се бързешком, опасявайки се да не става нещо нередно, разтревожен да не би някой да се опита да се добере до детето…

Дали Рожет я е събудила? Дали Ки я е видяла и се е опитала да ме предупреди, преди отново да се унесе? Това ли ме бе накарало да се върна така бързо? Може би. Тогава все още се намирах в зоната, все още бяхме свързани. Рожет със сигурност е била в къщата, когато се върнах. Може би дори се е криела в дрешника в северната спалня и ме е следяла през процепа. Но аз я бях усетил. На някакво ниво почувствах присъствието й — присъствието на нещо, което не беше Сара.

После, когато бях открил торбата с кости и бях сторил необходимото, Рожет е пренесла Ки по дървените стъпала и е свърнала наляво по Улицата. Погледнах към „Уорингтън“. Направо ми прималя, като си дадох сметка, че може би съм чул Ки… и може би дори съм я видял. Онази птица, която свенливо надничаше от скривалището си в затишието, въобще не е била никаква птица. Ки вече е била будна, Ки ме е видяла — може би дори е видяла Джо — и се е опитала да ме позове. Едва е успяла тихичко да извика и Рожет й е запушила устата.

Колко ли време е минало от тогава? Струваше ми се, че е било цяла вечност, но имах усещането, че всъщност изобщо не е било толкова много — може би няма и пет минути. Но да удавиш едно дете не е необходимо Бог знае колко време. Споменът за ръката на Кито, която стърчи над водата, се опита да ме завладее отново — дланта се отпуска и свива, отпуска и свива, сякаш се опитва да диша вместо белите дробове, но аз го изтиках. Потиснах и желанието да хукна към „Уорингтън“. Ако го направя, паниката със сигурност ще ме завладее.

През всичките години след смъртта й не съм копнял за Джо с ожесточението, което изпитвах сега. Но нея я нямаше — не бе оставила и следа. Нямаше на кого друг да разчитам освен на себе си, ето защо тръгнах по Улицата, затрупана с паднали дървета: заобикалях ги, където можех, пропълзявах отдолу, ако препречваха цялата пътека, или ги прескачах с риск да вдигна шум, изпотрошавайки сума ти клони, само в краен случай. Крачех напред, изричах поред всички стандартни молитви за подобна ситуация, но като че ли ни една от тях не съумя да прогони образа на Рожет Уитмор, който се мержелееше пред очите ми. Нейното разкривено в писък, безмилостно лице.

Помня как си казах: „Това е къщата на духовете, но на открито“. Докато се препъвах по алеята, горите наоколо ми се струваха пълни с призраци: дървета, които бяха само по-разклатени при първия порив на бурята, при последвалия пристъп падаха едно след друго. Сякаш в гората отекваха стъпки на великан, който с грохот смазваше всичко, та нямаше защо да се тревожа за шума който вдигат собствените ми стъпки. Докато отминавах къмпинга „Бачхелдър“ — кръгла конструкция от готови плоскости, кацнала на една изпъкнала скала като шапка върху табуретка — видях, че целият покрив е смазан от повалена канадска ела.

На километър южно от „Сара“ насред пътеката забелязах една от белите панделки на Ки. Взех я и мислено отбелязах колко много приличат червените краища на кръв. Натъпках я в джоба си и продължих напред.

След пет минути стигнах до стара, обрасла с мъх ела, паднала напряко на пътеката — не се беше прекършила докрай и вълните подхвърляха върха, а сложната плетеница от тресчици, които още я свързваха с коренището, скърцаха като несмазани панти. Реших да пропълзя отдолу и когато се отпуснах на колене, забелязах тъкмо започващи да се пълнят с вода трапчинки от други колене. Намерих и още нещо — втората панделка, която също пъхнах в джоба си.

Тъкмо се бях пъхнал отдолу, когато чух как пада друго дърво, този път много по-близо. Звукът бе последван от писък — не от болка или страх, а от гняв и изненада. После чух гласа на Рожет, който за миг заглуши воя на вятъра:

— Върни се! Не отивай там, опасно е!

Бързо се измъкнах изпод дървото, без да усетя как един клон ми одра гърба, скочих на крака и хукнах по