Торба с кости

пътеката. Ако падналите дървета бяха малки, ги прескачах, без да бавя крачка. По-големите прескачах, без изобщо да се замислям на какво ще се одраскам или закача. Като плесница отекна гръмотевица. Последва я ярка светкавица, сред блясъка й през дърветата забелязах сиви стени. В деня, когато срещнах Рожет за първи път, хотелът едва се виждаше, но сега гората изглеждаше като разпрана стара дреха — щяха да минат години, докато се възстанови. Задната част на сградата бе полуразрушена от няколко огромни дървета, които очевидно бяха рухнали едновременно. Бяха се кръстосали като нож и вилица в чиния и бяха паднали върху руините под формата на разкривена буква X.

В този миг воят на бурята бе заглушен от гласа на Ки, който от ужас бе станал пронизителен:

— Върви си! Не искам, бяла бабо! Върви си!

Кошмарно бе да чувам гласа й, изпълнен с такъв смъртен страх, но се радвах, че изобщо го чувам.

На около десетина метра от мястото, където викът на Рожет ме накара да застина като истукан, пътеката бе препречена от още едно дърво. Рожет стоеше от другата му страна и протягаше ръка към Ки. Цялата й длан бе окървавена, но почти не я забелязах. Вниманието ми бе съсредоточено върху Ки.

Кеят, който свързва Улицата и бар „Сънсет“, беше доста дълъг — поне двайсет, а може би и трийсет метра. Достатъчно, за да се разходиш в приятна лятна вечер с любимата или с момичето, което си поканил на среща, и да запазиш хубав спомен. Бурята не го бе разрушила — все още — но от вятъра се бе нагънал като панделка. Спомних си кинопрегледа преди един детски филм, в който един наколен мост лудешки се люлееше в ураганна буря — в момента кеят между „Уорингтън“ и бар „Сънсет“ изглеждаше точно така. Клатеше се под напора на вълните и тънките му сглобки стенеха като акордеон. Преди имаше парапет — очевидно да предпази онези, които се връщат на брега след пиянска нощ — но сега бе изчезнал. Кира се намираше по средата на тази подскачаща, обляна с вода дървена конструкция. Виждах поне три черни правоъгълни дупки между брега и мястото където се намираше тя — някои дъски се бяха извадили. Изпод кея долиташе тревожно клан-клан-клан — това бяха кухите стоманени барабани, които поддържаха моста. Няколко от тях се бях откъснали и водата вече ги отнасяше. Ки бе разперила ръце като цирков въжеиграч. Черната фланелка се ветрееше около коленцата й и загорелите й от слънцето рамене.

— Върни се! — викна Рожет. Правата й рядка коса се развяваше около лицето й. Протягаше към детето и двете си ръце — едната бе окървавена. Предположих, че Ки я е ухапала.

— Не, бяла бабо! — Ки отривисто клатеше глава и ми се прииска да й кажа: „Не прави така, пиленцето ми, не клати глава толкова силно, много е страшно“. Тя се препъна и едната й ръка се вирна към небето, а другата се насочи към езерото — за миг заприлича на самолет, пикиращ над стръмен бряг. Ако в този миг кеят се беше разклатил, Ки щеше да полети в езерото. Но тя отново запази равновесие, макар да ми се струваше, че босите й стъпала се пързалят по хлъзгавите дъски. — Върви си, бяла бабо! Върви си… върви да си подремнеш, малко си уморена!

Не ме забелязваше — цялото й внимание бе съсредоточено върху бялата баба. Рожет също не ме забелязваше. Легнах по корем и се промуших под дървото. В небето като огромна махагонова топка се търколи гръмотевица и отекна в планините. Когато отново се изправих на крака, забелязах, че Рожет бавно се приближава към кея. С всяка нейна стъпка Ки правеше колеблива, опасна крачка назад. Рожет протягаше здравата си ръка, макар за миг да ми се стори, че като че ли и от тази потича кръв. Но веществото, което се стичаше по свитите й пръсти, бе прекалено тъмно за кръв и когато тя заговори, изричайки думите с ужасяващо любезен глас, от който ми настръхна косата, разбрах, че от дланта й капе топящ се шоколад.

— Хайде да поиграем на нашата игра, пиленцето ми — гукаше Рожет. — Искаш ли ти да започнеш? — И пристъпи напред. Ки рязко отстъпи, залитна, после запази равновесие. Сърцето ми спря, после лудо затуптя. Скъсявах разстоянието между себе си и жената колкото се може по-бързо, но не тичах — не исках да заподозре намеренията ми… докато се осъзнае. Ако изобщо се осъзнае. Пет пари не давах. По дяволите, щом можах да разбия черепа на Джордж Футман, несъмнено ще измисля нещо подходящо и за този ужас. Приближавайки, сплетох пръсти в огромен двоен юмрук.

— Не? Не искаш ли да започнеш? Понеже много се срамуваш, така ли? — Рожет говореше със сладникав тон като Ромпър Ромп49, от който ми идеше да заскърцам със зъби. — Добре, значи аз ще започна. Слънчо! Какво се римува със Слънчо, пиленце? Звънчо… и Сънчо… ти беше при Сънчо, когато те събудих, нали?… Не искаш ли да дойдеш да си хапнем шоколадче както преди… ще ти кажа страхотна нова смешка…

Още една стъпка. Вече стоеше на кея. Ако й бе хрумнало, можеше да замеря Ки с камъни, както бе сторила с мен, докато не я уцели и не я събори в езерото. Но усетих, че и през ум не й минава подобно нещо. Когато лудостта премине определена граница, се превръща в еднопосочна магистрала без отклонения. Рожет имаше други планове за Кира.

— Ела Ки-ки, ела да си поиграеш с бяла баба. — Тя отново й подаде шоколада — разтопен „Хърши“ в измачкан целофан. Кира отмести поглед и най-сетне ме видя. Поклатих глава, опитвайки се да я накарам да замълчи, но напразно — на лицето й се изписа радостно облекчение. Тя извика името ми и Рожет подскочи от изненада.

Последните десетина крачки изминах тичешком, вдигнал стиснатите си длани като боздуган, но в решителния миг се подхлъзнах и Рожет някак се изплъзна от удара. Вместо да я улуча в тила, както замислях, просто закачих рамото й. Тя залитна и падна на коляно, но се изправи почти на секундата. Очите й бяха като волфрамови лампи, от които вместо електрически искри се сипеше ярост.

— Ти! — изсъска, сякаш произнасяше древно проклятие.

Кира викаше името ми, подскачаше върху мокрите дъски и размахваше ръце, опитвайки се да запази равновесие. В този миг се надигна вълна, която се плисна върху кея, заливайки босите й крачета.

— Дръж се, Ки! — извиках в отговор.

Рожет се възползва от моментното ми разсейване — скочи върху кея и хукна към детето. Хукнах след нея, сграбчих я за косата и тя остана в ръката ми. Цялата. Стоях на брега на бушуващото езеро и стисках бялата й коса като скалп.

Рожет ме погледна през рамо и изръмжа през зъби като стар плешив гном, а аз си казах: „Това е той, това е Девор, изобщо не е умирал, някак са си разменили местата с тази жена, тя се е самоубила и нейното тяло е заминало за Калифорния със самолета…“

Но още в мига, когато се обърна и хукна към Ки, разбрах истината. Това наистина беше Рожет, но бе постигнала отвратителния си външен вид без никаква измама. От каквото и да страдаше, оплешивяването не бе единственото последствие — в допълнение ужасно се беше състарила.

„Познавам много хора, които дават подобни имена на децата си — ми бе казала госпожа М. — Харесва им.“ Сигурно и Макс Девор е бил на същото мнение, защото бе нарекъл сина си Роджър, а дъщеря си — Рожет. Вероятно фамилията Уитмор не е измислена — може да е била омъжена — но без перуката потеклото й бе извън всякакво съмнение. Жената, която се препъваше по мокрия кей, бързайки да доведе делото до край, бе лелята на Кира.

Ки бързо заотстъпва, като изобщо не гледаше къде стъпва. Щеше да падне в езерото. Но преди да се е подхлъзнала, през дупката между дъските плисна огромна вълна. Разпенената вода се вдигна във въздуха и се завихри в спирала, каквато бях виждал и преди. Затънала до глезени във водата, която заливаше кея, Рожет спря на пет метра от водния силует.

Очертанието придоби плътност и още преди да видя лицето, разпознах провисналите панталонки и размъкнатото горнище. Само в „Кеймарт“ продават подобни съвършено безформени дрехи — мисля, че са задължени с федерален закон.

Беше Мати. Строга, сива Мати, която бе вперила в Рожет строги сиви очи. Старицата вдигна ръце, залитна и понечи да се обърне. В същия миг изпод кея се надигна вълна, дървената конструкция се надигна и спусна като влакче в увеселителен парк. Рожет падна във водата. Иззад водния силует забелязах Ки, просната на прага на бар „Сънсет“. Последната вълна я бе запратила там като топче и поне за момента детето се намираше в безопасност.

Мати ме гледаше и движеше устни, без да откъсва очи от мен. Бях разбрал думите на Джо, но сега нямах представа какво ми казва Мати. Напрегнах се, но не можах да различа движенията.

— Мамо! Мамо!

Фигурата не се обърна, а някак се плъзна в другата посока — всъщност изглеждаше така, сякаш на