Торба с кости

далечния край на езерото. В Хейлоу Бей нямало ни един мъж, който да вземе нещата в ръце, а очевидно никоя жена не можела или не искала да се заеме. Паникьосали се, хукнали да товарят колите с деца и лагерни принадлежности и така задръстили единствения път, който водел до там. В крайна сметка някакъв стар автомобил или камион се повредил и с приближаването на огнената стихия през горите, не видели капка дъжд от миналия април, жените, които чакали до последния момент, се оказали в капан.

Доброволните отряди дошли навреме да ги спасят, но когато Фред Дийн намерил съпругата си, която се опитвала заедно с няколко други жени да избута от пътя закъсал стар форд, направил ужасяващо откритие. Били лежал на пода пред задната седалка и спял дълбоко, но Карла я нямало. Хилда, разбира се, качила и двамата в колата — били на задната седалка и се държали за ръце, както винаги. Но в някакъв момент, след като брат й пропълзял на пода и задрямал, докато Хилда натъпквала последните неща в багажника, Карла сигурно се е сетила за някоя играчка или кукла и се е върнала в бунгалото да я вземе. През това време майката се качила в старото десото и отпътувала, без да погледне децата. Карла Дийн или била в бунгалото в Хейлоу Бей, или още вървяла нагоре по пътя. И в двата случая огънят щял да я помете.

Пътят бил толкова тесен, че нямало как да се обърне кола, а дори да идвала отдолу, нямало откъде да мине. И така Фред Дийн, истински герой, хукнал пеш към забуления в черен дим хоризонт, където вече проблесвали ярките оранжеви езици на пламъците. Носен от вятъра, огънят вече се извисявал над върховете на дърветата и препускал да го посрещне като скъп любим.

Четях тези редове под светлината на фенера и ненадейно миризмата на огън и изгоряло се усили. Закашлях се… в този миг кашлицата ми бе сподавена от водата с металически вкус, която отново изпълваше гърлото и устата ми. За пореден път, този път коленичил в килера под студиото на жена си, изпитах усещането, че се давя. Отново се превих на две, но изплюх само малко слюнка.

Обърнах се и видях езерото. Гмурците над замъглената водна повърхност пищяха и се носеха в колона срещу мен, пляскайки с криле във водата. Синьото небе не се виждаше. Миришеше на въглища и барут. От небето се сипеше пепел. Източният бряг на Дарк Скор беше в пламъци, а от време на време чувах далечен пукот, когато някое кухо дърво избухваше. Звучаха като изстрели изпод земята.

Сведох поглед, опитвайки се да се отърва от видението, знаейки, че след миг-два то изобщо няма да ми се струва далечно като визия, а съвсем истинско, като пътешествието, което направихме с Кира до фрайбъргския панаир. Вместо пластмасов бухал със златни кръгове около зениците, гледах момиченце с яркосини очи. Седеше на градинска маса и плачеше, протягайки пухкавите си ръчици. Виждах го тъй ясно, както собственото си отражение в огледалото, докато се бръснех същата сутрин.

Малката беше горе-долу на годините на Кира, но доста по-пълничка, и косата й не бе руса, а черна. Косата на брат й ще запази същия цвят чак докато най-сетне започна да се прошарва през далечното лято на 1998 година — година, която тя никога няма да види, ако някой не я измъкне от този ад. Носи бяла рокличка и червени три четвърти чорапи, протяга ръце към мен и вика:„Татко, татко.“

Тръгвам към нея, но някакъв горещ порив ме разкъсва за миг — разбирам, че тук призракът съм аз и току-що Фред Дийн мина през мен тичешком.„Татко!“ — вика тя, но на него, не на мен.„Татко!“ и го прегръща, забравила саждите, които се размазват по бялата копринена рокля и пухкавото и лице, докато баща и я обсипва с целувки, от небето продължават да падат сажди, гмурците пляскат с криле и бързат към брега, надавайки пронизителни крясъци, сякаш оплакват някого.

„Татко, огънят идва!“ — вика тя и той я грабва на ръце.

„Зная, бъди смела — отвръща. — Всичко ще бъде наред, сладкишчето ми, но трябва да си смела.“

Огънят не идва — вече е тук. Целият източен бряг на Халоу Бей е в пламъци, които се придвижват насам и едно след друго поглъщат малките бунгала, където мъжете обичат да си лягат пияни след лов и през зимния риболовен сезон. Зад колибата на Ал Лерукс прането, което Маргьорит е простряла тази сутрин, е в пламъци, панталоните, роклите и бельото горят на простора, а въжетата са като огнени жици. От дърветата се сипят листа и кора — пламтящ въглен жегва Карла по вратлето и тя изпищява от болка. Фред бързо го затиска с длан, спускайки се тичешком с детето по склона към езерото.

„Не го прави! — крещя аз. Зная, че е извън силите ми да променя каквото и да било, но въпреки това му крещя и се опитвам някак си да го променя. — Надмогни го! За Бога надмогни го!“

„Татко, кой е този човек?“ — пита Карла и сочи към мен, а в този миг огънят лизва зеления покрив на бунгалото на Дийн.

Фред обръща глава накъдето му сочи Карла и виждам как лицето му е сгърчено от чувство за вина. Той знае какво прави, това е най-ужасното — дълбоко в себе си той прекрасно знае какво прави тук, в Хейлоу Бей, където извежда Улицата. Знае и се страхува някой да не го види. Но наоколо няма никого.

А може би има? За миг зениците му се разширяват, сякаш наистина забелязва нещо — танцуваща въздушна спирала, може би. Или пък ме усеща? Дали ме усеща? Дали в тази ужасна жега за миг не го облъхва ледено течение? Сякаш му пречат две чужди ръце; ръце, които биха го спрели, стига да бяха от плът и кръв? После извръща поглед и нагазва във водата край малкия кей на семейство Дийн.

„Фред! — крещя. — За Бога, човече, погледни я! Да не мислиш, че жена ти случайно я е облякла в бяла рокля? Кой би облякъл дете в бяла рокля, за да си играе навън?“ „Татко, защо отиваме във водата?“ — пита тя. „За да избягаме от огъня, сладкишче.“ „Татко, не мога да плувам!“

„Няма да се наложи“ — отвръща той и ме побиват тръпки! Защото това е самата истина — няма да и се наложи, нито сега, нито когато и да било. Поне Фред ще бъде по-милостив от Нормал Остър, когато дойде ред на Остър — намерил е по-милостив начин от жестоката смърт под помпата, която бълва ледена вода.

Бялата й рокличка се разперва като лилия. Червените й чорапки се мержелеят във водата. Тя прегръща врата му с всичка сила и двамата вече се смесват с ятото бягащи гмурци — птиците бързо размахват силните си криле, пляскат във водата, която кипва в бяла пяна, а те се взират с разсеяните си червени очи в мъжа и момиченцето. Вече не може да се диша от дим. Аз едва се мъкна след тях, нагазил в езерото — усещам хладния допир на водата, но не цамбуркам и водата зад мен не помръдва. Вече и източният, и северният бряг са в пламъци — заобикаля ни огнен полумесец, а Фред Дийн влиза все по-навътре с дъщеря си, понесъл я сякаш на кръщение. Но продължава да си повтаря, че се опитва да я спаси, само се опитва да я спаси; както цял живот Хилда ще си повтаря, че детето се е върнало в бунгалото да търси някаква играчка, че не са я изоставили нарочно, с бяла рокля и червени чорапки, за да я намери баща й, извършил някога нещо неописуемо. Това е миналото, царството на някога, там греховете на бащите се пренасят на синовете чак до потомците от седмо коляно, които още не са родени.

Отнася я все по-навътре и тя се разпищява. Виковете й се смесват с крясъците на гмурците, но той ги сподавя с целувка върху сгърчената и от ужас устица.„Обичам те, татко те обича, сладкишчето ми“ — казва и я потапя във водата. Наистина ще я кръщава, само че на брега няма хор, който да пее „Ще се съберем на брега на реката“, никой не вика „Алелуя!“ и той няма да я извади. Малката ожесточено се съпротивлява, впримчена в жертвената си рокля, и след миг той не може повече да я гледа — отправя поглед към отсрещния бряг на езерото, на запад, където огънят още не е достигнал (и никога няма да достигне), на запад, където небесата още синеят. Наоколо като черен дъжд се сипе пепел и от очите и струят сълзи, тя яростно се мята в ръцете му, опитвайки да се освободи от удавническата им прегръдка, а той си казва:„Беше злополука, Ужасна злополука, тръгнахме към езерото, защото нямаше къде другаде да я заведа, само натам можехме да вървим, тя се паникьоса, започна да дърпа, цялата беше мокра и хлъзгава, изплъзна ми се от ръцете и тогава…“

Забравих, че съм призрак. Завиках: „Киа! Дръж се Киа!“ и се гмурнах във водата. Стигнах до нея, вече виждах ужасеното и лице, изпъкналите сини очи, разцъфналата и като розов цвят устица, от която към повърхността се проточваше сребърна нишка мехурчета, а Фред стоеше във водата до шия, натискаше я надолу и непрестанно си повтаряше, че се е опитвал да я спаси, нямало друг начин, опитвал се е да я спаси, нямало друг начин. Посегнах към нея, детето ми, дъщеря ми, моята Киа (те всички са Киа, и момчетата, и момичетата, все са мои деца), и всеки път ръцете ми минават през нея. По-лошото е — о, далеч по-