— Лоша работа, а?
— Понякога се чувствам като герой от „Студеният дом“ — онзи роман, в който Дикенс твърди, че съдебните дела се печелят единствено от адвокатите. Джон ми казва да бъда търпелив и да благодаря на съдбата, защото сме отбелязали забележителен напредък, като се има предвид, че съм най- неблагонадеждното създание на света — неженен бял мъж на средна възраст. След смъртта на Мати Ки вече е била в две приемни семейства и…
— Малката няма ли роднини в някое съседно градче?
— Лелята на Мати. Но тя не искаше да има нищо общо с детето още преди смъртта на племенницата си, камо ли сега. Особено откакто…
— … се знае, че Ки не е богата наследница.
— А-ха.
— Оная Уитмор е излъгала за наследството на Девор.
— Точно така. Завещал е всичко на някаква фондация за подпомагане на световното ограмотяване в областта на компютрите. Признавам, че каузата е благородна, но при все това смятам подобна благотворителност за бездушна.
— Как е Джон?
— Пооправил се е, но никога няма да може да използва дясната си ръка пълноценно. Едва не е умрял от загуба на кръв.
За човек, отдавна преполовил третото си уиски, Франк доста умело ме отклони от темата за Ки и делото, а аз приех с благодарност новата посока на разговора. Не мога да понасям мисълта за безкрайните дни и безкрайните нощи, които малката прекарва в приютите, където отделът за социални грижи „складира“ децата като никому ненужни вехтории. Тя не живее, а само съществува, като угоен заек в клетка. Като видеше колата ми да завива към паркинга или да спира пред сиропиталището, сякаш в миг оживяваше, започваше да размахва ръце и да танцува като Снупи върху кучешката си колибка. Октомврийският ни уикенд заедно беше прекрасен (като изключим маниакалните ми пориви да я наглеждам на всеки половин час), а по коледните празници беше още по-хубаво. Подчертаното й желание да живее с мен помагаше в съда повече от всичко друго… но бюрократичната машина работеше бавно.
— Може би напролет, Майк — казваше Джон. Напоследък сякаш беше нов човек. Нямаше помен от леко арогантния напорист самец, който умираше да влезе в битка с господин Компютър. На двадесет и първи юли бе разбрал, че е смъртен и че светът е безсмислено жесток. Човекът, който се бе научил да се ръкува с лявата вместо с дясната ръка, вече нямаше желание да купонясва до пръсване. Ходеше с момиче от Фили, дъщеря на една от приятелките на майка му. Нямах представа дали връзката е сериозна — „Чичо Джон“, както го наричаше Ки, е много потаен в това отношение — но когато един млад мъж се среща по собствено желание с дъщерята на приятелка на майка си, работата обикновено е сериозна.
„Може би напролет.“ Повтаряше тази мантра през цялата есен и в началото на зимата.
— Къде сгреших? — попитах го веднъж точно след Деня на благодарността и поредното отлагане.
— Не си сгрешил. Делата за осиновяване винаги се проточват, а когато осиновителят не е женен, нещата се влошават още повече. — И Джон направи циничен жест: взе да пъха и да вади левия си показалец в свитите на колелце пръсти на другата ръка.
— Но това е отявлена полова дискриминация.
— А-ха, само че обикновено е оправдана. Сърди се на всички извратени тъпанари, на които им е скимнало, че имат право да смъкнат гащичките на едно дете; вини бюрокрацията, ако щеш; по дяволите, ядосвай се на боса нова, танцът на любовта. Процесът е бавен, но накрая ще спечелиш. Нямаш досие, Кира повтаря „Искам да живея при Майк“ на всеки срещнат съдия и социален работник, имаш достатъчно средства да водиш дела, независимо колко увъртат и с колко формуляри те засипват… но най-вече, приятелче, имаш мен.
Имах и нещо друго — думите, които Ки ми пошепна, когато спрях да си почина на стълбите. И дума не бях обелил пред Джон, а това бе едно от малкото неща, които премълчах и пред Франк.
— Мати каза, че сега съм твоето малко човече — пошепна тя. — Мати каза, че ти ще се грижиш за мен.
Опитвах се — доколкото ми позволяваха проклетите ленивци от социалните грижи — но търпението ми започваше да се изчерпва.
Франк взе бутилката и я наклони към мен. Поклатих глава. Ки искаше да прави снежен човек и не исках на сутринта да се събудя с главоболие.
— Франк, до каква степен ми вярваш?
Той наля уиски в чашата си, помълча известно време, като се взираше в масата. Когато отново ме погледна, широко се усмихваше. Толкова ми заприлича на Джо, че страшно се натъжих. А когато заговори, нарочно подсили ирландския акцент.
— Естествено аз съм полупиян ирландец, който току-що е чул най-призрачната коледна история на света. Вярвам на всичко, глупаво магаре такова.
Аз се разсмях и той също. Бяхме пийнали, но се смеехме тихичко, за да не събудим никого.
— На всичко вярвам — повтори Франк. — Защрто Джо е вярвала. И заради нея. — Той кимна към стълбите, за да разбера за коя „нея“ става дума. — За пръв път виждам такова момиченце. Ужасно е сладко, но има нещо в очите му. Отначало мислех, че страда, задето е загубило майка си по такъв жесток начин, но не е това. Има нещо друго, нали?
— Да.
— И у теб го има.
Спомних си за крещящото… „нещо“, крето Джо съумя да удържи, докато аз заливах изгнилия брезент със сода каустик. Чужденеца, кактр го нарече тя. Не успях добре да го разгледам, но сигурно така е много по-добре.
— Майк, какво ти е? — тревожно прпита Франк. — Защо трепериш.
— Нищо ми няма. Наистина.
— Как е сега в къщата? — Продължавах да живея в „Сара Лафс“. Отлагах до началото на ноември, когато най-сетне обявих къщата в Дери за продан.
— Тихо.
— Съвсем тихо ли?
Кимнах, но това не беше съвсем вярно. Няколко пъти ре събуждах с усещането, което споменах веднъж — сякаш в леглото при мен има някой. Но не е опасен. Няколко пъти усещах (или така ми се струваше) уханието на парфюм „Ред“. А понякога, дори когато не духа вятър, хлопката на Бънтър тихо иззвънява. Сякаш някоя самотна душа ми казва „здравей“.
Франк погледна часовника, после почти извинително промълви:
— Имам още няколко въпроса, може ли?
— Няма да сме истински мъже, ако не можем да изкараме една безсънна нощ. Давай.
— Какво обясни на полицията?
— Не се наложи да давам обяснения. Футман беше разказал достатъчно — дотолкова, че да удовлетвори Норис Риджуик. Казал, че двамата с Осгуд — Осгуд беше лакей на Девор — нападнали Мати, защото Девор ги заплашил с отмъщение, ако не му се подчинят. Сред вещите на стареца в „Уорингтън“ щатските ченгета открили копие от бланка за превод на два милиона долара по сметка в банка, намираща се на Каймановите острови. На квитанцията стояло името Рандолф Футман. Рандолф е второто име на Джордж. Понастоящем госпрдин Футман обитава затвора Шоушенк.
— А Рожет?
— Уитмор е моминското име на майка й, но Рожет е била татковото момиче. През 1996 година лекарите установили, че тя страда от левкемия. При хора на нейната възраст — беше на петдесет и седем, когато почина — заболяването, общо взето, е фатално, но са я подлагали на химиотерапия. Затова носеше перука.
— Защо се е опитала да убие Кира? Не разбирам. Ако ТИ си премахнал властта на Сара Тидуел над нашия земен свят, като си унищожил костите й, проклятието трябва да е… защо ме гледаш така?
— Ако познаваше Девор, щеше да ме разбереш. Преди да замине за слънчева Калифорния, този човек е подпалил градчето. Когато й дръпнах перуката, я помислих за него и реших, че някак са успели да се
