По време на престоя ми в Ки Ларго все чувах тези думи, изречени от звънливия глас на Джо: „Подценяван гений, подценяван гений…“
Спомних си деня, когато тя се появи, запретнала дългата си престилка, в която носеше гъби риженки. Засмя се и победоносно извика: „Тази вечер семейство Нунан ще си устроят банкет и съседите от ТР само могат да им завидят!“ Спомних си как лакираше ноктите на краката си, приведена като акробатка по начин, специфичен за представителките на нежния пол, извършващи тази сложна операция. Спомних си как ме замери с някаква книга, когато се присмях на новата й прическа, как упорито опитваше да се научи да свири на банджо и как гърдите й, непристегнати от сутиен, се очертаваха под тънкия й пуловер. Спомних си как плачеше, как се смееше, как очите й искряха от гняв. Как твърдо ми каза, че изявленията ми са брътвежи на творец, който си придава важности и се преструва на разочарован от живота.
Спомнях си и сънищата, особено последния, тъй като не бяха избледнели от паметта ми, както обикновено се случва. Никога няма да забравя кошмара, в който видях ковчега пред вратата на „Сара“, както и онзи сън в далечното минало, когато за пръв път получих полюция (сънувах, че се изпразвам върху голо момиче, което лежеше във въжена люлка и отхапваше от сочна слива); останалите си спомням откъслечно, сякаш са обвити в мъгла. Онова, което се случваше в сънищата ми за „Сара“, бе прекалено реално — крясъците на гмурците, песента на щурците, пожеланието, което отправях към Вечерницата — но аз си казвах, че са прекалено правдоподобни и служат като декор. Следователно не си струва да мисля за тях, а за трите важни елемента, три мебела, които трябваше да разопаковам.
Докато седях на плажа и наблюдавах как слънчевите лъчи се процеждат между пръстите на краката ми, по които бе полепнал мокър пясък, си мислех, че и без да съм психоаналитик, разбирам какво свързва трите елемента.
В сънищата ми за „Сара“ тези елементи са гората зад мен, къщата в далечината и самият Майкъл Нунан, който стои неподвижно помежду им. Пада мрак, в гората дебне опасност. Страхувам се да отида и в къщата, може би защото толкова време е била необитаема, но съм сигурен, че трябва да го сторя — независимо, че ме плаши, това е единственият ми подслон. Ала краката отказват да ми се подчинят. Аз съм писател, който е изпаднал в пешеходна криза.
В кошмара най-сетне успявам да се доближа до „Сара“, но там не ме очаква убежище, а нещо, което не съм виждал дори в… дори в най-безумните си сънища. Мъртвата ми съпруга, все още обвита в савана, с писък се нахвърля върху мен. От онази нощ бяха изминали пет седмици, намирах се на почти пет хиляди километра от Дери, ала при спомена за съществото с торбестите ръце ме побиваха тръпки и уплашено се озъртах.
Но дали ужасяващото видение наистина е било призракът на Джоана? Не бях сигурен, нали? Съществото беше цялото обвито в белия саван. Ковчегът беше като онзи, в който погребаха Джоана, но може би съм сгрешил.
Аз съм писател, който е изпаднал в пешеходна и в творческа криза!
„Не мога да пиша“ — бях заявил на гласа, който чух в съня ми. Отговорът му бе, че мога, че творческата криза е преминала и аз му повярвах, защото като по чудо вцепенението беше изчезнало и крачех към къщата, към убежището.
Обаче се страхувах. Още преди да се появи безформеното същество, треперех от страх. Казвах си, че се боя от госпожа Данвърс, но в съня ми „Сара Лафс“ и Мандерлей някак се сливаха. Страхувах се…
— Страхувам се да пиша — чух се да казвам. — Страхувам се дори да опитам.
Беше последната ми вечер в Ки Ларго, на другата сутрин щях да взема самолета за Мейн. Наливах се с алкохол и вече порядъчно се бях наквасил. Напоследък пиех почти всяка вечер. „Не ме плаши творческото безсилие, а преодоляването му. Здравата съм загазил, приятели, честна дума!“ — помислих си.
Независимо от това знаех, че най-сетне съм стигнал до същността на проблема. Страхувах се да преодолея кризата, да се върна към нормалното си ежедневие и да продължа да живея без Джо. И все пак вярвах, че трябва да го сторя — подсказали ми го бяха зловещите стъпки, които се разнасяха от гората зад мен. А увереността е особено важна за човек с богато въображение. Когато душевното му равновесие е нарушено, в съзнанието му се заличава границата между въображаемото и действителността.
В гората ме дебнеха опасности, да, сър. Докато размишлявах, стисках в ръката си една от тях. Вдигнах чашата си и залязващото слънце сякаш пламна в нея. Пиех много — какво от това, хората си го позволяват, докато са на почивка — но истината бе, че пиех доста още преди да пристигна в Ки Ларго. Страхувах се, че неусетно ще стана алкохолик.
Отново си спомних за невидимите същества, дебнещи ме в гората и за измамното убежище, охранявано от ужасяващия призрак, който не бе съпругата ми, а може би нейната памет. Предположението беше логично, тъй като за Джо „Сара Лафс“ бе най-любимото място на земята. Това ме наведе на Друга мисъл, която ме накара рязко да стана от шезлонга. В „Сара“ бе поставено началото на ритуала с шампанското, което изпивахме, след като Джоана напишеше последното изречение от романа ми.
Желая ли да се върна към ежедневието си? Наистина ли го искам? Преди месец или преди година едва ли бих могъл да отговоря, но сега бях сигурен. Отговорът беше положителен. Исках да заживея отново, да престана да се измъчвам със спомени за мъртвата си съпруга, някак си да възстановя разбитото си сърце. Ала за да изпълня намеренията си, трябва да се върна. Да се върна в „Сара Лафс“.
— Да — промълвих и целият настръхнах. — Най-сетне осъзна истината, приятелю.
Защо да не го сторя?
Въпросът ме накара да се почувствам пълен глупак. Ако се налага отново да заживея в къщата на брега на езерото, защо да не го сторя? Навярно отначало нощем ще треперя от страх, повлиян от спомена за кошмарния сън, но щом се преселя в „Сара“, скоро ще забравя кошмарите.
Освен това (бях изтикал тази мисъл в най-отдалеченото кътче на съзнанието си) може би отново ще започна да пиша. Не беше много вероятно, но не бе и невъзможно. „Ако не се случи чудо“ — си бях помислил през първия ден на новата година, докато седях на ръба на ваната и притисках мокра кърпа към раната на челото си. Точно така — чудо! Понякога слепците падат и след удара в главата възвръщат зрението си. Случвало се е и сакати хора да захвърлят патериците, когато изкачат стъпалата на църквата.
Разполагах с около девет месеца, преди Харолд и Дебра да започнат да ме тормозят да им предам новия си роман. Реших временно да се преселя в „Сара Лафс“. Необходимо ми бе известно време да уредя нещата в Дери, трябваше да предупредя Бил Дийн да подготви къщата, за да живея в нея целогодишно, но смятах, че на Четвърти юли вече ще бъда там. Казах си, че Денят на независимостта е най-подходящият ден да започна отново, тъй като на Четвърти юли празнуваме създаването на нашата страна.
Когато настъпи моментът да събера багажа си (романите от Джон Макдоналд оставих в бунгалото, за да ги прочете следващият турист), да се избръсна (не го бях правил цяла седмица) и да взема самолета за Мейн, вече бях решил отново да заживея в къщата, в която подсъзнателно виждах убежище от сгъстяващия се мрак. Твърдо бях решен да се върна в „Сара Лафс“, макар разумът да ми подсказваше, че поемам голям риск. Не очаквах къщата да ми подейства като прочутия целебен извор във френския град Лурд, но щях да храня в сърцето си надежда и щом за пръв път видех Вечерницата да изгрява над езерото, щях да си пожелая нещо.
Само един факт от сънищата ми за къщата бе необясним, за всичко останало бях намерил напълно логични обяснения. Ето защо реших да не му обръщам внимание, ала безуспешно — може би не бях загубил напълно таланта си на писател, а писателят е човек, който е приучил съзнанието си да не се подчинява на логиката.
Тревожеше ме раната на опакото на дланта ми. Заклевам се, че я виждах във всичките си сънища… сетне наистина се бе появила. Няма да откриете нищо по въпроса в книгите на Зигмунд Фройд; подобни преживявания може да споделите само по телефона с представител на дружеството на медиумите.
„Съвпадение, нищо повече“ — помислих си в момента, когато самолетът започна да се спуска към летището. Бяха ми дали място А-2 (хубавото на първата седалка е, че ако самолетът катастрофира, се намираш най-близо до аварийния изход) и докато машината се спускаше, гледах през люка боровите гори, заобикалящи бангорското международно летище. Снегът се беше стопил, бях „почивал“ толкова дълго, че
