През месеците преди преселването ми в „Сара“ бях в особено настроение. Докато с нетърпение очаквах да замина, уредих делата си в Дери, разговарях с Бил Дийн, който често ми телефонираше да обсъдим възникналите проблеми, опитвах се да не мисля за нищо. Срещнах се с репортера от „Пъблишърс Уикли“, който ме попита дали съм имал затруднения в работата след смъртта на съпругата ми. Отговорих му отрицателно, без да ми мигне окото. Всъщност това беше самата истина. Затрудненията ми започнаха едва след като написах „Далеч от върха“, дотогава не бях изпадал в криза.
На петнайсети юни с Франк Арлин обядвахме в ресторант „Старлит“ в Луистън — градът се намира на еднакво разстояние от Дери и от градчето, където живее Франк. След като поръчахме десерта (специалитетът на ресторанта е ягодовият сладкиш), той ме попита дали имам приятелка. Изненадано го изгледах.
— Какво ме зяпаш? — възкликна той, а изражението му подсказваше, че е едновременно развеселен и раздразнен. — И през ум не ми минава да те обвиня, че изневеряваш на Джо. През август ще се навършат четири години от смъртта й.
— Не — промълвих. — Нямам приятелка.
Франк безмълвно впери поглед в мен. Издържах няколко секунди, сетне се заех да изтребвам с лъжичка сметаната, шприцована върху сладкиша, която бе започнала да се топи. Ни в клин, ни в ръкав си спомних глуповата песничка за тортата, която забравили под дъжда.
— Имал ли си връзка с жена, Майк?
— Какво ти влиза в работата?
— Отговори, за Бога. Може би си се запознал с някоя жена, докато беше на почивка.
Насилих се да вдигна поглед от разтапящата се сметана и отвърнах.
— Не, не съм.
Франк замълча. Изминаха няколко секунди. Реших, че обмисля как да смени темата и се успокоих. Ала вместо да се откаже от разпита, той ме попита дали съм се чукал с някоя след смъртта на Джоана. Навярно щеше да ме остави на мира, ако го излъжех, макар че сигурно нямаше да ми повярва — мъжете никога не казват истината, стане ли дума за секс.
— Не — отговорих и изпитах някакво перверзно удоволствие.
— Нито веднъж ли?
— Нито веднъж.
— Не си ли посещавал салон за масаж? Поне да… нали се сещаш?
— Не съм.
Франк замислено почукваше с лъжичката по ръба на чинийката с десерта, който дори не беше опитал. Взираше се в мен, като че ли бях някаква невиждана досега буболечка, при това доста противна на вид. Поведението му ме дразнеше, но донякъде го оправдавах.
Два пъти на косъм се разминах да започна „връзка“, както напоследък е модерно да се казва. Не се случи в Ки Ларго, където имах възможността да се запозная с около две хиляди жени с оскъдни бикини и обещаващи усмивки. След смъртта на съпругата ми често обядвах в един и същ ресторант. Почти винаги ме обслужваше червенокоса сервитьорка на име Кели. След като се опознахме, започнахме да разговаряме, да разменяме шеговити забележки, продължително да се взираме един в друг. Забелязах колко са красиви краката й, как униформената й пола прилепва към бедрата й, когато се обърне, а тя забеляза, че я наблюдавам.
С втората жена, по която замалко не се увлякох, се запознах във фитнес-залата. Беше висока и винаги носеше розово трико и черни спортни гащета. Честно казано, биваше си я. Силно впечатление ми направи, че докато въртеше педалите на статичния велосипед в поредното пътешествие към никъде, тя не четеше списания като „Мадмоазел“ или „Космополитан“, а романи от автори като Джон Ървинг8. Допадат ми хората, които четат книги и то не само защото едно време бях писател. И те подхващат разговор с обсъждане на времето, но за разлика от онези, които не разгръщат книга, имат неизчерпаем запас от теми за обсъждане.
Блондинката с розово трико и черни шорти се казваше Ейдриа Бънди. Докато въртяхме педалите един до друг и навлизахме все по-дълбоко в страната Никъде, започнахме да разговаряме за книги, сетне веднъж-два пъти седмично започнах да й подавам щангата в залата за вдигане на тежести. В това действие има нещо много интимно, донякъде защото онзи, който вдига щангата, лежи на скамейката, но най-вече защото е зависим от теб. Едва ли е преувеличено да се каже, че животът на човека, проснат на скамейката, е в ръцете ти. И ето че през зимата на 1996 година с Ейдриа започнахме да се взираме един в друг: докато тя лежеше, не отмествах очи от лицето й.
Кели беше на около трийсет, Ейдриа навярно бе малко по-млада. Кели беше разведена, Ейдриа — неомъжена. И двете не бяха първа младост, не им липсваше опит и навярно всяка с удоволствие би си легнала с мен, без да ме насилва да се оженя за нея — нещо като пробен пробег. Ала вместо да се възползвам, в първия случай престанах да посещавам ресторанта, в който работеше Кели. Когато от Младежката асоциация ми предложиха безплатна карта за физкултурната им зала, повече не стъпих във фитнес-салона. След около шест месеца срещнах на улицата Ейдриа Бънди, казах й „здрасти“ и се престорих, че не забелязвам озадачения й поглед и едва прикритото й огорчение.
Изпитвах плътско желание и към двете (дори веднъж сънувах, че съм в леглото с тях и че едновременно им се наслаждавам), същевременно не ми се щеше да ги чукам. Отчасти причина за нежеланието бе творческата криза, в която бях изпаднал — животът ми беше достатъчно прецакан, не ми трябваха допълнителни усложнения. От друга страна, се изискват доста усилия, докато се убедиш, че жената, която отвръща на погледите ти, се интересува от теб, не от солидното ти състояние.
Ала най-съществената причина за въздържанието ми бе фактът, че Джо все още обсебваше съзнанието ми и сърцето ми. Беше мъртва от четири години, но в живота ми нямаше място за друга жена. Скръбта ми беше като холестерол и не мислете, че сравнението е смешно или абсурдно.
— А приятели имаш ли? — попита Франк и най-сетне си взе от сладкиша. — Виждаш се с приятели, нали?
— Да — излъгах, — имам много приятели.
В действителност имах много кръстословици за решаване, много книги, които бях набелязал да прочета, и много видеофилми, с които да се забавлявам нощем — бях научил наизуст предупреждението за пиратски презапис и незаконно разпространение. Когато реших временно да напусна Дери, уведомих по телефона само личния ми лекар и зъболекаря, а писмата, които изпратих през юни, бяха до редакциите на „Харпърс“ и „Нашънъл Джеографик“, за да ги уведомя за промяната на адреса ми.
— Франк — добавих, — говориш като еврейка-многодетна майка.
— Знаеш ли, понякога в твоята компания се чувствам точно като еврейка-многодетна майка, само че за разлика от евреите, които вярват в лечебното въздействие на пилешката супа, аз съм привърженик на печените картофи. Длъжен съм да отбележа, че отдавна не си бил в толкова добра форма. Мисля, че си сложил някое и друго кило…
— Дори повече от необходимото.
— Дрън-дрън! По Коледа беше живи мощи. Позагорял си от слънцето и ти отива.
— Напоследък предпочитам да ходя пеш.
— Изглеждаш по-добре… само погледът ти ме смущава понякога. Тревожа се всеки път, като ме погледнеш особено. На Джо сигурно ще й е приятно да разбере, че някой се тревожи за теб.
— Какъв според теб е този особен поглед?
— Ще бъда откровен — приличаш на човек, който е попаднал в капан и не може да се освободи.
Потеглих от Дери в три и половина, спрях в Рамфорд да вечерям, сетне продължих да шофирам през хълмистата местност, докато слънцето залезе. Бях планирал да пристигна горе-долу по времето, когато се разиграваха събитията в сънищата ми. Когато излязох от Мотън, усетих, че сърцето ми бие лудо. Климатичната инсталация в колата беше включена, но по челото и под мишниците ми изби пот. Напразно въртях копчето на радиото — струваше ми се, че вместо музика от всички станции долитат крясъци — затова го изключих.
