валчестата дръжка на вратата и листчето хартия ме изтръгна от вцепенението ми. Дълбоко си поех дъх и изминах последните няколко метра до „Сара Лафс“.
Бележката наистина бе оставена от Бил Дийн. Старецът пишеше, че Бренда е напазарувала и е оставила на масата касовата бележка от супермаркета. Килерът ми бил зареден с консервирани храни. Бренда не била купила много продукти, които бързо се развалят, но в кухнята съм щял да намеря мляко, масло, хамбургери и бира — най-необходимото за мъж, който живее сам.
„Ще се видим в понеделник — продължаваше писмото на Бил. — Ако зависеше от мен, нямаше да мръдна от тук и щях лично да те поздравя с «добре дошъл», но жената настоя, че е наш ред да посетим родата по празниците, та заминаваме за Виржиния (Божке, каква жега е там!) да изкараме празника заедно с балдъзата. Ако имаш нужда от нещо или възникнат проблеми…“
Беше написал телефонния номер на балдъзата във Виржиния, както и номера на Бъч Уигинс в градчето, което местните хора наричат ТР. Чувал съм да казват: „С мама ни писна в Бетел и преместихме караваната в ТР.“ Добрият стар Бил не бе пропуснал и телефонните номера на водопроводчика, на електротехника, на Бренда Мезърв и дори на телевизионния техник от Харисън, който бе пренастроил сателитната антена. Обърнах бележката, очаквайки да видя послепис: „Слушай, Майк, ако по време на отсъствието ми избухне ядрена война…“
Зад мен нещо се раздвижи.
Рязко се обърнах и изпуснах бележката. Бялото листче закръжи във въздуха като нощните пеперуди, блъскащи се в лампата. Бях сигурен, че ще видя съществото, обвито със саван, обезумелия обитател на разлагащия се труп на съпругата ми.
Зад мен нямаше нищо. Навярно съм чул шумоленето на вятъра в храстите… само дето въздухът беше напълно неподвижен и ветрецът не милваше пламналите ми страни.
— И все пак е подухнал — изрекох. — Тук няма живо същество.
Когато сте сами, собственият ви глас може да ви изплаши или да ви подейства успокояващо. В случая ефектът беше успокояващ. Наведох се, взех бележката и я пъхнах в задния си джоб, сетне извадих връзката ключове. Стоях под лампата, около която се стрелкаха привлечени от светлината нощни пеперуди, и търсех необходимия ключ. Колкото и да е странно, изглеждаше някак… неизползван. Прокарах пръст по назъбената му страна и се запитах защо след смъртта на Джо не бях летувал в „Сара Лафс“. Няколко пъти бях идвал тук, но само денем и за по един-два часа, колкото да взема някакви вещи. Ако съпругата ми беше жива, сигурно щеше да ме накара да…
В този момент разбрах, че се самозалъгвам. Причината да не идвам в „Сара“ не бе смъртта на Джо. Оправданието беше много удобно — през шестте седмици, които прекарах в Ки Ларго, си повтарях, че вилата ще пробуди скръбта ми — ала сега, докато стоях сред сенките на танцуващите пеперуди (все едно се намирах в някаква абсурдна дискотека) и се вслушвах в крясъците на гмурците, си спомних, че Джоана не бе умряла тук, а в Дери. Беше умряла през август, когато бе нетърпимо горещо… но защо бяхме останали в града? Защо не седяхме по бански костюми на терасата на „Сара“ и не пиехме чай с лед, докато наблюдаваме как скутерите порят водната повърхност и коментираме уменията на летовниците, каращи водни ски? Защо съпругата ми се беше озовала на напечения от слънцето паркинг пред аптеката „Райт Ейд“, след като всяка година по това време бяхме далеч от Дери?
И това не бе всичко. Обикновено оставахме в къщата до края на септември и се наслаждавахме на топлото циганско лято. Ала през 1993 година си бяхме тръгнали още на 7 август. Спомням си датата, тъй като след десетина дни с Джоана заминахме за Ню Йорк, където трябваше да участвам в рекламна кампания, свързана с последната ми книга. Огромният мегаполис беше замрял от лятната жега, пръскачките в Ийст Вилидж и в жилищните райони работеха непрекъснато, но водата мигом се изпаряваше от нагорещените тротоари. Една вечер гледахме „Фантомът на операта“. В един момент Джо ми прошепна: „Мамка му! Фантомът пак е хремав!“ До края на представлението едва сдържах истеричния си смях. Понякога съпругата ми ме изненадваше с постъпките си.
Защо ли бе дошла с мен в Ню Йорк, след като не обичаше да го посещава дори през април или през октомври, когато градът е най-красив? Нямах отговор на този въпрос. Знаех само, че не е стъпвала в „Сара Лафс“ от август 1993 година… но не след дълго разбрах, че съм се лъгал.
Пъхнах ключа в ключалката и го превъртях. Възнамерявах да отида право в кухнята, да включа осветлението и щом намеря фенерчето, да се върна при колата. Съществуваше реална опасност някой пиян шофьор, чиято къща се намира в другия край на алеята, да се блъсне в моя шевролет и да ме осъди да му платя милиони долари.
Къщата беше добре проветрена, долових приятния аромат на бор. Посегнах към бутона за осветлението до вратата, в същия момент някъде в мрака заплака дете. Ръката ми застина във въздуха, побиха ме ледени тръпки. Не изпаднах в паника, но престанах да разсъждавам трезво. Сигурен бях, че ридае дете, но нямах представа откъде идва звукът.
Сетне плачът започна да заглъхва. Не утихна, а заглъхна, сякаш някой грабна детето под мишница и го понесе по дълъг коридор, какъвто няма в „Сара Лафс“. Дори коридорът, който свързва централната постройка с двете крила, не е дълъг.
Звукът постепенно заглъхваше, докато почти престанах да го чувам.
Стоях като вцепенен в мрака и не смеех да включа осветлението. Някакъв вътрешен глас ме подканяше да си плюя на петите като човечето курабийка. Ала друг глас — гласът на разума — постепенно взе превес.
Натиснах бутона, а предателският гласец ми прошепна: „Откажи се, осветлението няма да се включи, не разбираш ли, че сънят ти се сбъдва, глупако?“ Ала лампата в антрето засия и прогони сенките. Вляво бяха полиците, където Джо беше подредила колекцията си от керамични миниатюри, вдясно се намираше библиотечният шкаф. Не бях оглеждал къщата повече от четири години, но всичко си беше на мястото и изглеждаше непроменено. На средната полица в библиотеката видях трите романа на Елмър Ленард, които ми бяха „запас“ в случай на дъждовно време. Когато живееш извън града, трябва да си подготвен за лошо време. Ако не разполагаш с интересна книга, след два дъждовни дни сред горите буквално можеш да превъртиш.
Плачът напълно заглъхна, настъпи тишина, нарушавана само от тиктакането, долитащо от кухнята. Тиктакаше стенният часовник над печката, единствената вещ, при избора на която Джоана бе проявила лош вкус. Циферблатът беше като муцуната на котарака Феликс, големите очи се местеха наляво-надясно, а опашката всъщност беше махалото. Според мен часовниците от този тип са задължителен декор във всеки долнопробен филм на ужасите.
— Има ли някой? — извиках. Пристъпих към тъмната кухня, сетне спрях. Къщата, потънала в мрак, беше като пещера. Нямах представа откъде се разнасяше плачът… а може би звукът е бил само плод на въображението ми.
— Има ли някой? — повторих.
Никой не ми отговори, но въпреки това бях убеден, че наистина съм чул плача. В противен случай изпадането в творческа криза бе най-малкият ми проблем.
На полицата с романите на Елмър Ленард стоеше голямо електрическо фенерче, което работи с осем батерии и временно ще те заслепи, ако го насочат в очите ти. Грабнах го и когато едва не го изпуснах, осъзнах, че съм плувнал в пот и треперя от страх. С разтуптяно сърце стиснах ръкохватката. Очаквах от тъмната дневна да изскочи чудовището със савана и да вдигне призрачните си ръце, досущ като опитен мошеник — политик, който е възкръснал от гроба и се опитва да манипулира избирателите: „Гласувайте за възкресения, братя, и ще бъдете спасени!“
Напипах бутона и включих фенерчето. Лъчът проникна в дневната и освети препарираната глава на лос над камината. Очите на мъртвото животно проблеснаха като светлини под водата. Видях старите столове от камъшит, старото канапе, масата, която все заплашваше да се преобърне, поради което пъхахме под единия
