Страхувах се и то напълно основателно. Дори да пренебрегнех странното преплитане между сънища и реалност (спокойно можех да допусна, че раната на ръката ми и съществуването на трите слънчогледа са случайни съвпадения), имах причина да се страхувам. Защото сънищата ми бяха необикновени като решението ми отново да заживея в къщата край езерото. Не се чувствах като човек, живеещ в края на второто хилядолетие, който е надникнал в душата си, за да преодолее страховете си. (Представях си как психотерапевтът казва на групата: „Внушете си, че всичко е наред, хайде да предприемем групов онанизъм, като всеки каже какво го измъчва“, а от някъде се разнася изпълнение на Уилям Акерман9.) По-скоро се чувствах като пророк от Стария Завет, който решава да заживее в пустинята, като се храни със скакалци, защото е сънувал, че това е Божия повеля.
Здравата бях загазил, животът ми все повече се объркваше и творческата криза бе само една от причините. Не изнасилвах малолетни и не тичах из Таймс Скуеър, за да проповядвам през мегафон анархистични идеи, но при все това бях загазил. Бях загубил мястото си в реда на нещата и все не успявах да го открия. Нищо чудно — животът не е книга, която можеш да разгърнеш където пожелаеш. Онова, с което се захванах през горещата юлска вечер, беше доброволна шокова терапия… повярвайте, че осъзнавах рисковете.
До езерото Дарк Скор се стига по следния маршрут: потегляш по магистрала И-95 от Дери до Нюпорт, откъдето се отклоняваш по шосе N2 до Бетел (с престой в Рамфорд, където се разнасяше отвратителна миризма, докато по време на втория мандат на Рейгън затвориха фабриките за производство на хартия), а оттам поемаш по шосе N5 до Уетърфорд. Завиваш по шосе N68, наречено „Старият селски път“, минаваш през Касъл Вю и Мотън (централната част на това градче се състои от една-единствена сграда — магазин, помещаващ се в някогашен хамбар, където се продават видеокасети, бира и употребявани ловни пушки), сетне виждаш табела с надпис „ТР-90“ и друга, на която е написано: „В СЛУЧАЙ НА ЗЛОПОЛУКА ПОТЪРСЕТЕ ПОМОЩТА НА ЛОВНИЯ ПАЗАЧ — НАБЕРЕТЕ 1-800-555 ИЛИ 72 НА ВАШИЯ КЛЕТЪЧЕН ТЕЛЕФОН“. Към надписа някой е добавил с червен спрей следната духовитост: „ОРЛИТЕ ДА ГО ДУХАТ“.
Изминавате още осем километра и вдясно виждате тясна алея, обозначена само с тенекиена табелка, върху която се мъдрят избелели от времето цифри 4 и 2. Отгоре се виждат две дупки от 22-калибров револвер.
Когато завих по алеята, часовникът на таблото показваше 7:16.
Внезапно ме обзе чувството, че се завръщам в родния дом.
Изминах около половин километър. Чувах как под колелата съска тревата, с която бе обраснала алеята, как от време на време клон дращи по покрива или удря като юмрук по предната дясна врата.
Най-сетне спрях и изключих двигателя. Слязох от шевролета, заобиколих го, легнах по корем и заскубах тревата около нагорещения ауспух. Това лято почти не беше валял дъжд, ето защо трябваше да взема мерки да не пламне пожар. Бях се постарал да пристигна точно по това време, надявайки се чрез възпроизвеждането на сънищата да разбера посланието им, или нещо да ми подскаже какво да предприема по-нататък. Нямах никакво намерение да подпаля гората.
Приключих с изскубването на тревата, изправих се и се огледах. Щурците пееха като в съня ми, а дърветата се гушеха едно до друго от двете страни на алеята, както винаги ги виждах в сънищата. Притъмняващото небе приличаше на синкава ивица между клоните.
Тръгнах по алеята, като се движех в дясната й половина. От тази страна нашето място граничи с имота на стария Ларс Уошбърн, ала пътеката към дома му беше обраснала с хвойнови храсти и преградена с ръждясала верига. Към дънера на дървото вляво бе закована табела с надпис „ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. На дървото вдясно имаше друга табела. Надписът гласеше: „НЕДВИЖИМИ ИМОТИ «НЕКСТ СЕНЧЪРИ»“, имаше и телефонен номер. Буквите бяха избледнели и почти не се виждаха сред сгъстяващия се мрак.
Продължих да крача към „Сара“ и отново усетих забързаното туптене на сърцето ми. Комари бръмчаха около лицето ми — техният „сезон“ беше преминал, но ги привличаше миризмата на пот. Навярно им напомняше на миризмата на кръв.
Много ли се страхувах, докато вървях към къщата? Не си спомням. Мисля, че страхът е като болката — забравяме го щом премине. Ала не съм забравил усещането, което ме бе връхлитало при предишните ми неколкочасови посещения тук, особено в случаите, когато вървях сам по Алея 42 — усещане, че действителността е изтъняла. Според мен това е факт — реалността е тънка като полуразтопената ледена покривка на езеро, а хората изпълват живота си със звуци, светлина и движение, опитвайки да скрият изтъняването от самите себе си. Ала на места като Алея 42 „театралният реквизит“ липсва. Останали са само песента на щурците и зелените листа, които изглеждат черни в здрача, преплетените клони, образуващи изкривени лица, туптенето на сърцето ти, кръвта, която пулсира в слепоочията ти, и небето, което избледнява, докато синята кръв на деня се отдръпва от страните му.
Светлината угасва и внезапно разбираш, че тук се крие някаква тайна, едновременно зловеща и прекрасна. Усещаш я при всяко вдишване, виждаш я във всяка сянка, с всяка стъпка очакваш да се натъкнеш на нея. Тук е, ала ти се плъзваш по повърхността й и правиш завой, като кънкьор, който се отправя към дома си.
След като изминах около километър от мястото, където бях оставил колата, спрях за момент. Оставаше ми да завия на север и да извървя още осемстотин метра по алеята, водеща към къщата. Тук пътят прави остър завой, вдясно се простира голяма поляна, спускаща се към езерото. Местните я наричат „Ливадата на Тидуел“, понякога й викат „Старият лагер“. На това място Сара Тидуел и сродниците й били построили своите колиби — разказа ми го Мари Хингърман. (Веднъж взех да разпитвам Бил Дийн и той потвърди версията на Мари, но очевидно разговорът на тази тема му бе неприятен, което ми се стори доста странно.)
Погледнах към езерото. Повърхността му беше гладка като стъкло, водата още бе оцветена в розово от последните отблясъци на слънцето. Не се виждаше нито един плавателен съд. Навярно притежателите на малки яхти или на скутери вече се бяха събрали в бар „Сънсет“, за да похапнат ролца от омари и да се наливат с коктейли. По-късно неколцина от тях, замаяни от наркотици и от алкохол, ще се надпреварват със скутерите си. Питах се дали ще остана достатъчно дълго, за да чуя рева на двигателите. Най-вероятно ще пътувам обратно към Дери, защото съм изпаднал в ужас от онова, което съм открил в къщата, или пък съм разочарован, тъй като страховете ми са се оказали напразни.
Сепнах се, като се чух да говоря. Нямах представа защо ми е хрумнало това изречение. Спомних си съня, в който бях видял Джо под леглото в спалнята, и потръпнах. Комар изсвири до ухото ми. Махнах с ръка да го прогоня и продължих пътя си.
Оказа се, че съм изчислил времето с абсолютна точност. Застанах в началото на алеята към къщата и като че се озовах в съня си. Дори двата балона, които бяха привързани към табелата с надпис „САРА ЛАФС“ (бяха бял и син и върху тях с черно мастило беше написано: „Добре дошъл, Майк!“) и които се открояваха на фона на тъмната гора, сякаш подчертаваха впечатлението за deja vu… сънищата никога не са напълно еднакви, нали? Предметът, който сме изработили, се различава от онзи, който сме си представяли, защото самите ние се променяме с всеки изминал ден, дори с всеки изминал миг.
Пристъпих към табелата и усетих тайнствеността, която обгърна алеята с падането на мрака. Стиснах дървената плоскост, за да се уверя, че наистина съществува, сетне прокарах палеца си по буквите (като рискувах в плътта ми да се забият тресчици), все едно бях слепец, който чете текст, написан на Брайловата азбука.
Алеята беше почистена от опадалите борови иглички, нямаше ги клоните, прекършени от вятъра, ала водите на Дарк Скор бяха обагрени в розово като в сънищата ми, къщата бе същата, каквато я бях видял в кошмарите си. Бил предвидливо бе оставил да свети лампата над задния вход, слънчогледите, прораснали през цепнатините на дъсчената площадка, отдавна бяха отрязани, но всичко останало бе досущ като в сънищата ми.
Погледнах към тясната ивица небе между преплетените клони. Не видях нищо… почаках… отново вдигнах очи и останах разочарован… зачаках… и ето, че тя се появи точно там, където я очаквах. В един момент виждах само небето (което започваше да се обагря в лилаво, сякаш някой беше разлял мастило), в
