й крак сгъната карта за игра или две пластмасови подложки за чаши. Не видях призраци, но реших, че има нещо нередно. В подобен случай безсмъртният Кол Портър11 би казал: „Зарежи тази работа“. Ако потегля веднага щом се добера до колата, ще бъда в Дери около полунощ и ще спя в собственото си легло.
Изключих осветлението в антрето, но не и фенерчето. Чувах тиктакането на грозния часовник (навярно Бил го беше навил) и бръмченето на хладилника. Докато се вслушвах в познатите звуци, изведнъж разбрах: не бях вярвал, че някога ще се върна в къщата. Колкото до плача…
Наистина ли бях чул дете да ридае?
Разбира се. Бях чул плач или нещо подобно. Ала в момента това не ме вълнуваше. Най-важното бе, че идването ми тук бе доста рискована и необмислена постъпка за човек с развинтено въображение. Докато стоях в антрето, осветявано само от фенерчето и от електрическата крушка над задната врата, усетих, че границата между действителността и онова, което съществуваше само във въображението ми, почти е изчезнала.
Излязох от къщата, заключих вратата и тръгнах обратно по алеята, размахвайки фенерчето като махало, което пък ме подсети за опашката на смахнатия котарак Феликс, преобразил се в стенен часовник. Хрумна ми, че трябва да измисля някаква история, с която да оправдая пред Бил неочакваното си заминаване. Невъзможно бе да му оставя бележка, която да гласи: „Като пристигнах, чух детски плач в заключената къща и толкова се изплаших, че побързах да се върна в Дери. Ще изпратя по пощата фенерчето, което взех от библиотеката. Моля те, остави го на мястото му.“ Старецът положително ще разгласи съдържанието на посланието ми и хората ще си кажат: „Нищо чудно, че е побегнал. Май е прекалил с писането на книги. Мозъкът му се е размекнал от съчиняване на романи. Сега се страхува от собствената си сянка. Няма що, това са рисковете на професията.“
Дори никога повече да не стъпех в „Сара Лафс“, не ми се щеше местните да говорят за мен с презрение и подсмихвайки се, да отбелязват, че който много знае, винаги свършва зле. Забелязал съм всеобщото пренебрежително отношение към хората, които си изкарват прехраната чрез въображението си.
Реших да пиша на Бил, че внезапно съм се разболял, което донякъде беше вярно. После ми хрумна да му съобщя, че се е разболял някой от Дери… мой приятел, или пък дори любовницата ми. „Скъпи Бил, приятелката ми се е разболяла, ето защо…“
Спрях рязко, тъй като лъчът на фенерчето освети предницата на шевролета. Бях изминал близо два километра в мрака, без да обръщам внимание на шумовете, долитащи от гората. Нито веднъж не се обърнах, за да проверя дали ме преследва чудовището, обвито с мъртвешки саван, или пък призрачно дете, което се залива от плач. Бях прекалено зает да измисля правдоподобна история и да я разкрася. Съчинявах я във въображението си, вместо на хартия, но се движех по добре познатите ми пътеки. Толкова се бях увлякъл, че забравих страха си. Сърцето ми бе възвърнало нормалния си ритъм, вече не се потях и комарите престанаха да ме хапят. Ненадейно ми хрумна нещо, като че съзнанието ми търпеливо беше изчакало да се успокоя, за да ми напомни важен факт.
Водопроводът! Наскоро водопроводчикът беше сменил повечето тръби в къщата.
— Имало е въздух в тръбите — промърморих и насочих фенерчето към решетката на шевролета. — Ето какво съм чул.
Зачаках здравият разум да ме опровергае, да ме обвини в глупава лъжа. Ала това не се случи… защото версията ми бе напълно правдоподобна. Чувал съм да казват, че когато във водопроводните тръби има въздух, се чуват най-различни звуци — човешки говор, лаене на куче или детски плач. Може би водопроводчикът си е свършил съвестно работата и онова, което чух, не е гъргорене на тръба… но може и да не е изкарал въздуха. Въпросът бе дали да седна зад волана, да измина на заден ход разстоянието до магистралата и да потегля обратно към Дери само защото съм чул някакъв странен звук и то докато съм бил в състояние на стрес.
Реших, че отговорът е отрицателен. Сигурно ще побегна, ако още веднъж имам подобно преживяване (най-вероятно ще откача и ще бръщолевя несвързано като герой от филма „Разкази от криптата“), но звукът, който чух, докато стоях в антрето, не бе достатъчен да ме прогони. По-силна от страха беше надеждата, че в „Сара Лафс“ ще превъзмогна творческата криза.
Откакто се помня, чувам въображаеми гласове. Не зная дали това е едно от задължителните условия да станеш писател пък и никога не съм споделял изживяванията си с колега по перо. Не съм изпитвал потребност да го сторя, защото гласовете, които чувам, са на мои разновидности. Ала понякога ми се струва, че до слуха ми долитат гласове на истински хора, а най-реалният и най-скъпият за мен е гласът на Джо. И ето, че го чух — стори ми се, че долавям леко иронична нотка, примесена с одобрение:
— Да — отговорих и размахах фенерчето, при което никелираната броня на шевролета проблесна в мрака. — Точно това ще направя, скъпа.
— Да — промълвих. Седнах зад волана и подкарах по алеята, водеща към „Сара Лафс“.
Когато за втори път влязох в къщата, не чух детски плач. Без да изпускам фенерчето, обиколих помещенията на долния етаж и включих всички лампи; ако наблизо плуваха яхти с летовници, на хората сигурно се е сторило, че над тях кръжи странна летяща чиния като във филм на Спилбърг.
Според мен къщите имат свой живот в свое измерение на времето, което е различно от това на собствениците им и тече по-бавно. За къщите (особено за по-старите) миналото е по-близо. В моя живот Джоана беше мъртва вече четири години, но според „Сара“ смъртта й бе настъпила наскоро. Едва когато включих всички лампи и оставих фенерчето на полицата с книгите на Елмър Ленард, разбрах колко съм се страхувал да се върна тук и скръбта ми да се пробуди, като видя вещите на мъртвата ми съпруга: книга с подгъната страница на масичката до канапето, на което Джоана обичаше да ляга по нощница и да чете, докато похапва сливи; кутията с овесени ядки на полицата в килера (Джо не признаваше друга закуска освен овесените ядки); старият й зелен халат, който още е окачен в банята в южното крило, дето Бил Дийн още нарича „новото крило“, макар да е било построено преди да купим къщата.
Бренда Мезърв беше проявила съобразителност и се бе постарала да прибере вещите, които ще ми напомнят за Джо, но не бе успяла да скрие всичките. Луксозното издание на романите на Питър Уимси още заемаше почетно място в библиотеката в дневната. Джоана беше кръстила препарирания лос Бънтър и веднъж без всякакъв повод беше окачила звънче на косматата му шия. И сега то продължаваше да виси на лентата от червено кадифе. Може би госпожа Мезърв се е питала дали да го махне, без да подозира, че с Джо често се любехме на канапето в дневната и шеговито подхвърляхме, че сме си играли с хлопката на Бънтър. Бренда Мезърв бе проявила старание, но всеки брак е като собствена територия, като празно пространство на картата на обществото. Тайните, които остават скрити за околните, превръщат това пространство в твоя собственост.
Минавах от помещение в помещение и докосвах предметите. Имах чувството, че ги виждам за пръв път. Присъствието на Джо се усещаше навсякъде. Отпуснах се на камъшитеното кресло пред телевизора. Под тежестта ми кожената възглавница издаде дрезгав звук, стори ми се, че чух съпругата ми да казва: „Извинен си, задето не се извини, Майкъл!“
Закрих с длани лицето си и се разридах. Този изблик сякаш ми помогна напълно да преодолея скръбта, но преживяването беше ужасно. Плаках, докато усетих, че нещо в мен ще се скъса, ако не престана. Най- сетне се поуспокоих. Лицето ми беше подпухнало, хълцах и бях смазан от умора. Всяко мускулче ме болеше — отчасти защото бях отвикнал да ходя пеш, но най-вече от напрежението. Едва ли ще повярвате, ако ви кажа какво усилие ми струваше да се върна тук и да реша да остана в „Сара Лафс“. Да се съпротивлявам срещу гласа, който ми нашепваше час по-скоро да си замина. Призрачният плач, който бях чул, когато за пръв път влязох в къщата, вече ми се струваше съвсем нереален, но отначало бе сломил решителността ми.
Отидох в кухнята, наплисках с вода лицето си и издухах запушения си нос. После занесох куфарите в стаята за гости в северното крило. Не исках да се настанявам в голямата спалня, където спяхме с Джо.
Бренда Мезърв беше предвидила този вариант. На бюрото имаше ваза с полски цветя, на която е
