облегната картичка с надпис: „Добре дошъл, господин Нунан“. Ако не бях емоционално изчерпан, при вида на ъгловатия почерк на госпожа Мезърв сигурно отново щях да се разридая. Наведох се и помирисах цветята. Ароматът им ми напомни на поляни, облени от слънчева светлина. Съблякох се, захвърлих дрехите си на пода и отметнах завивката на леглото. Имаше нови чаршафи и нови възглавници, ала аз си бях същият стар Нунан.
Лежах, без да изключвам нощната лампа, взирах се в сенките на тавана и не можех да повярвам, че се намирам в „Сара Лафс“. На прага не ме беше посрещнало съществото, обвито със саван… но подозирах, че ще се появи в сънищата ми.
Винаги ми е било трудно да заспя, но тази нощ неусетно се унесох. Когато се събудих, слънцето надничаше през прозореца, а нощната лампа не беше изключена. Не бях сънувал нищо, ала смътно си спомнях, че веднъж се бях събудил и бях чул някъде отдалеч тихия звън на камбанка.
Глава 7
Момиченцето — беше съвсем невръстно — вървеше по средата на шосе № 68. Носеше червен бански костюм, жълти чехли и бейзболна шапка с емблемата на „Ред Сокс“, обърната с козирката назад. Шофирах бавно, тъкмо бях отминал магазина „Лейквю“, където скоростта беше ограничена до петдесет километра в час. Слава Богу, че бях примерен шофьор, иначе щях да блъсна малката.
Беше първият ден след завръщането ми в къщата край езерото. Събудих се късно, дълго се излежавах, после предприех разходка из гората, заобикаляща Дарк Скор. Забелязах известни промени — нивото на водата като че ли беше спаднало и яхтите бяха по-малко, отколкото очаквах да видя, особено в деня на най-големия празник през лятото — но всичко останало си беше като преди, сякаш не бях отсъствал цели четири години. Дори ми се струваше, че и досадните мухи са същите.
Към единайсет гъргоренето на празния ми стомах ме подсети, че не съм закусвал. Реших да отида във „Вилидж Кафе“. Ресторантът „Уорингтън“ беше прочут с кухнята си, но мнозина от посетителите щяха да ме познаят и любопитно да ме зяпат. „Вилидж“ беше за предпочитане, стига собственикът му да не е фалирал. Човекът се казваше Бъди Джелисън и се славеше като зъл грубиянин, но в цял Западен Меин нямаше като неговите хамбургери и пържени картофи. Открих, че копнея за един мазен хамбургер.
А по пътя едва не бях блъснал момиченцето, което вървеше по бялата линия и приличаше на мажоретка, предвождаща невидим парад.
Шофирах бавно и навреме забелязах малката, но през лятото движението по шосето беше доста натоварено и малцина се съобразяваха с ограничението на скоростта. Полицията в Касъл Каунти разполагаше само с дванайсет патрулни коли, които дори не се отбиваха в ТР, освен ако не ги повикаха.
Отбих колата на банкета, изключих двигателя и побързах да сляза. Денят беше мрачен, въздухът неподвижен, облаците бяха толкова ниско, че протегнеш ли ръка, ще ги докоснеш. Русокосото момиченце с чипо носле и коленца, покрити със заздравели рани, не помръдваше от бялата линия, като че беше цирков акробат върху опънато въже, и ме наблюдаваше без капчица страх.
— Здрасти! — извика ми. — Отивам на плаж. Мама не иска да ме заведе и съм побесняла от яд. — Тупна с краче, за да подчертае, че разбира какво е да побеснееш от яд. Предположих, че е на три, най-много на четири години. Говореше необичайно правилно за възрастта си и беше истинска чаровница, но си оставаше само едно невръстно дете.
— Няма спор, че на Четвърти юли на брега на езерото има много хора, които празнуват, но…
— Пускат и ракети — прекъсна ме малката и провлече думата „ракети“, все едно говореше на виетнамски.
— …но ако се опиташ да отидеш там по магистралата, най-вероятно ще се озовеш в болницата в Касъл Рок — казах назидателно.
Хрумна ми, че не е моментът да играя ролята на строг педагог, докато малката стои посред шосе N68 само на петдесетина метра от завоя — всеки момент можеше да я връхлети кола, движеща се със сто километра в час. Всъщност вече чувах воя на форсиран двигател.
Грабнах русокосото момиченце и го занесох до шевролета. Въпреки че малката доверчиво се отпусна в прегръдките ми и очевидно не се страхуваше от мен, се почувствах като изнасилвач на малолетни. Знаех, че може би ме наблюдават през витрината на магазина. Трагедията на мъжете на средна възраст от моето поколение е в това, че докоснем ли чуждо дете, се страхуваме да не ни помислят за извратени… а може би дълбоко във всеки от нас наистина се крие похотлив развратник. При все това вдигнах на ръце момиченцето и го занесох на безопасно място с риск да си навлека гнева на всички майки в Западен Мейн.
— Ще ме заведеш ли да плажувам? — попита малката. Погледът й издаваше остър като бръснач ум, усмивката й беше чаровна. Като я гледах как нахакано си е сложила шапката, си казах, че сигурно ще забременее на дванайсетгодишна възраст. — Носиш ли си банските?
— Не, оставих ги вкъщи. Ама че лош късмет! Миличка, къде е майка ти?
Сякаш в отговор на въпроса ми, автомобилът, който бях чул да приближава, изскочи иззад завоя. Беше джип „Скаут“, изпръскан с кал. Двигателят ръмжеше като разярен звяр. Някаква жена надничаше през сваленото странично стъкло. Майката на малката сладурана бе толкова изплашена, че не седеше, а шофираше приведена и ако в този момент по шосе № 68 минеше друга кола, приятелката ми с червения бански костюм щеше да осиротее.
Задницата на джипа поднесе, разнесе се стържещ звук, когато безразсъдната шофьорка превключи скоростите на раздрънкания автомобил.
— Това е Мати — спокойно отбеляза момиченцето. — Сърдита съм й. Избягах от къщи, за да плажувам на брега. Ако тя ми се скара, ще отида при бялата баба.
Не проумявах какво бръщолеви, но си казах, че няма да я заведа на брега. Възнамерявах да прекарам празника у дома и да се почерпя с първокачествено уиски. Без да изпускам детето, замахах с ръка толкова енергично, че русата му косица се развя.
— Хей! — извиках. — Хей, госпожо! Малката е тук!
Джипът профуча покрай мен, двигателят продължаваше да ръмжи като разярен звяр. Ауспухът бълваше кълба синкав дим. Отново се разнесе стържещ звук, сякаш жената участваше в телевизионното състезание „Да се споразумеем“: „Мати, успя да превключиш на втора, искаш ли да вземеш автоматичната пералня и да се откажеш от по-нататъшно участие, или предпочиташ да опиташ на трета?“
Бях в безизходно положение. Не ми хрумна друго, освен да застана в средата на шосето, да се обърна към джипа, който бързо се отдалечаваше (миризмата на машинно масло бе неприятна и натрапчива), и да вдигна детето с надеждата, че Мати ще ни зърне в огледалцето за обратно виждане. Вече не се чувствах като изнасилван на малолетни, а като безсърдечен уредник на търг от анимационно филмче на Дисни, който подава най-малкото прасенце на клиента, предложил най-висока цена. Ала тактиката ми се оказа успешна. Изцапаните с кал стопове на джипа проблеснаха, спирачките нададоха демонски вой и скаутът спря точно пред магазина. Ако отвътре ме наблюдаваха местните старчоци, дошли да разменят някоя и друга клюка, със сигурност им бях дал материал за цяла година. Представях си как ще наострят уши, когато маминка ми изкрещи да не съм посмял да опипвам момиченцето й. „Друго си е да направиш благоприятно впечатление на местните хора, след като няколко години не си бил тук“ — помислих си.
Стоповете отново проблеснаха, жената подкара на заден ход с поне четирийсет километра в час. Съдейки по звуците, които издаваше трансмисията, сега не беше разгневена, а изпаднала в паника и сякаш крещеше: „Моля те, моля те престани, ще ме убиеш!“ Задницата на джипа поднасяше ту наляво, ту надясно, все едно беше опашка на дружелюбно куче. Наблюдавах го като хипнотизиран как преминава на зиг-заг от едното в другото платно.
— Мати кара бързо — обяви новата ми приятелка, като че беше светска дама, която се опитва да поддържа разговор с почти непознат. Беше ме прегърнала през шията и очевидно напълно ми се доверяваше.
Думите й ме изтръгнаха от хипнотичния транс. Мати кара бързо, прекалено бързо. Мати най-вероятно ще помете с джипа задницата на моя шевролет. Ако продължавам да стоя като пън, с малката сладурана ще бъдем пресовани между двата автомобила.
Тръгнах заднешком, без да откъсвам поглед от джипа, като крещях колкото глас имам:
