Торба с кости

— Намали, Мати! Намали!

Кой знае защо възгласите ми се сториха забавни на русокосата кукличка.

— Мали! — извика и избухна в смях. — Мали, Мати, мали! Спирачките жално изскърцаха. Джипът за последен път тромаво подскочи, защото жената не изключи от скорост. Разстоянието между задната му броня и задната броня на моя шевролет бе колкото да пъхнеш цигара. Въздухът натежа от миризмата на моторно масло. Малката замаха, за да прогони дима и престорено се закашля.

Предната лява врата рязко се отвори. Мати Девор изскочи навън като цирков акробат, изстрелян от оръдие… ако си представите цирков акробат по развлечени шарени шорти и памучна фланелка без ръкави. Първата ми мисъл бе, че това е по-голямата сестра, на която са поверили да се грижи за момиченцето, че Мати и мама са различни личности. Чувал бях понякога малки деца да се обръщат към родителите си на име, но бледата русокоса девойка изглеждаше на дванайсет… е, най-много на четиринайсет години. Реших, че е шофирала толкова безразсъдно не от страх за съдбата на детето, а поради липса на умение.

Стигнах и до друго заключение. Изпръсканият сдал джип, развлечените шарени шорти, фланелката, която със сигурност беше купена от „Кеймарт“, ластикът, с който жената беше завързала на опашка дългата си руса коса, и най-вече небрежното й отношение към детето (коя любяща майка ще остави тригодишната й дъщеричка без наблюдение?)… съдейки по видяното, младата жена беше от бедняците, които живеят в каравана. Знам, че ще ме помислите за отвратителен сноб, но имах основание да си го помисля. Освен това самият аз съм ирландец. Предците ми са били бедняци, живеещи в каравана, но теглена от конски впряг.

— Пфу! — възкликна малката, продължавайки да размахва пухкавата си ръчичка. — Скаути вони!

„Скаути взел ли е банските си гащета?“ — помислих си и ме напуши смях, в този момент моята нова приятелка бе изтръгната от прегръдките ми. Отблизо Мати не изглеждаше като сестра на русокосата сладурана. Щеше да бъде на средна възраст едва през следващия век, но не беше четиринайсетгодишна. Прецених, че е на двайсет или може би на деветнайсет. Като сграбчи момиченцето, забелязах венчална халка на лявата й ръка. Забелязах и тъмните сенки под очите й. Беше много млада, но бе олицетворение на майка, изтощена и изплашена до смърт.

Очаквах да зашлеви малката, както правят жените от простолюдието, когато са уморени и изплашени. Но аз щях да й попреча, дори щях да обърна гнева й срещу себе си. Честно да си призная, нямаше да го сторя от благородни подбуди, а за да не присъствам, когато Мати ще напляска дъщеричката си, като я обсипва с хули. Беше първият ми ден в градчето и не исках да си развалям настроението, като гледам някаква мързелива повлекана да малтретира детето си.

Ала вместо да я разтърси и да изкрещи: „Къде си тръгнала, мръсница такава?“, Мати прегърна детето (което се притисна до нея без следа от страх), сетне обсипа с целувки лицето му и извика:

— Защо го направи? Какво беше намислила? Като не те намерих, едва не умрях.

Избухна в ридания, а дъщеричката й я изгледа толкова учудено, че при други обстоятелства изражението щеше да бъде комично, после и тя зарида. Отстъпих няколко крачки и докато ги гледах как се прегръщат, се засрамих от прибързаните си заключения.

Някаква кола мина край нас и намали скорост — мама и татко Кетъл12, които отиват в магазина да си купят шоколадови бонбони с лешници по случай празника. Нетърпеливо размахах ръце, все едно им казвах: „Какво сте ме зяпнали? Хайде, чупката.“ Старецът натисна газта, а когато колата отмина, с надежда погледнах табелката с номера — уви, не беше на друг щат. Мама и татко бяха местни хора и клюката скоро ще обиколи градчето: „Знаете ли какво видяхме днес? Онази Мати, дето се омъжи млада и зелена, заедно със съкровището й (въпросното съкровище безсъмнено е заченато на задната седалка на кола няколко месеца преди брачната церемония). Ревяха до скъсване край пътя, ама не бяха сами, а с един непознат. Всъщност не е точно непознат, а Майк Нунан, онзи писател от Дери.“

— Исках да отида на брега и да плажувам — през сълзи възкликна момиченцето.

— Нали обещах да те заведа следобед? — Мати още подсмърчаше, но се беше поовладяла. — Никога повече не го прави, малката ми, никога! Мама щеше да умре от страх.

— Няма — изплака малката. — Честна дума. — Без да престава да рони сълзи, здраво прегърна по- голямата девойка, която всъщност й беше майка, и притисна глава до шията й. Бейзболната шапка падна на земята, а аз побързах да я вдигна. Започвах да се чувствам като досаден натрапник. Пъхнах шапката в ръката на Мати и тя машинално я сграбчи.

Бях доволен от обрата на нещата и може би имах основание. Представих ви инцидента като забавна случка (какъвто в действителност беше), но забавната му страна видях по-късно. Никога няма да забравя ужаса, който ме обзе, когато видях тригодишното дете да върви по средата на шосето. Какво щеше да се случи, ако иззад завоя се появеше камион, движещ се с висока скорост?

Иззад завоя наистина се появи превозно средство — стар модел пикап, който в никакъв случай не принадлежеше на летовник. Още двама от местните жители любопитно ни изгледаха, докато пикапът минаваше край нас.

— Госпожо — промълвих. — Мати… И аз потеглям. Радвам се, че нищо лошо не се случи на момиченцето ви. — Ненадейно ме напуши смях. Представих си как с южняшки акцент произнасям кратката си реч пред Мати (името й страшно подхождаше на героиня от филм, озаглавен „Непримиримият“ или „Смелчагата“), пъхнал съм палци в колана на кожения ми панталон и тъй съм килнал назад каубойската шапка, че се вижда благородното ми чело. Изпитах абсурдното желание да добавя: „Хубавица сте, госпожо, случайно да сте новата даскалица?“

Тя се обърна към мен и видях, че наистина е хубавица. Беше красива, въпреки че под очите й имаше сенки, а русата й коса бе сплъстена на кичури. Сигурно още бе непълнолетна и в нито един бар нямаше да й сервират питие, но се бе държала като зряла жена. Най-малкото не беше нашляпала момиченцето.

— Много ви благодаря — промълви. — Но ми отговорете — тя по шосето ли се движеше? — „Кажете, че не е вярно! — умоляваха ме очите й. — Поне ме излъжете, че е вървяла по банкета!“

— Ами…

— Ходех по чертата — намеси се момиченцето и за по-достоверно посочи бялата линия. — Там е като на пешеходска пътека. — Тонът й стана поучителен: на „пешеходската“ пътека си в безопасност.

Мати пребледня като платно. Разтревожих се да не припадне, опасно бе да шофира в това състояние.

— Къде живеете, госпожо…

— Девор. Казвам се Мати Девор. — Освободи се от прегръдката на детето и ми подаде ръка. Здрависахме се. Времето беше топло, а следобед сигурно щеше да стане горещо, но пръстите на младата жена бяха леденостудени. — Живеем хей там.

Посочи към кръстопътя и видях — ах, каква изненада! — двойна каравана сред боровата горичка, намираща се встрани от черния път, наречен Уосп Хил Роуд. Отново си представих, че съм каубой и казвам: „Да, докторе, постепенно си спомням всичко. Отново патрулирам в района на Дарк Скор. Най ме бива да спасявам невръстни дечурлига.“

Изпитах и облекчение, че живеят само на около четиристотин метра от мястото, където стояхме… всъщност беше съвсем логично — толкова малко дете едва ли би успяло да се отдалечи от дома, макар че от това дете можеше да се очаква всичко. Изпитото лице на майката беше красноречиво доказателство за твърдоглавието на дъщерята. Слава Богу, че бях прекалено възрастен, за да бъда между бъдещите ухажори на малката сладурана. Сигурно ще върти на малкия си пръст съучениците си от гимназията и момчетата от колежа.

Всъщност бедните колежани може би ще се отърват невредими. Момичетата от бедняшките квартали не се записват в колежи, а в учебни заведения, в които да придобият някакви практически умения. Русокосата сладурана ще разбива сърцата на съучениците си, докато иззад завоя на живота се появи подходящото (или по-точно неподходящото) момче и я прегази, защото тя не подозира, че осова линия и пешеходска пътека са различни понятия. После историята ще се повтори.

„Божичко, Нунан, престани! — смъмрих се мислено. — Малката е едва тригодишна, а ти вече си я представяш като майка на три деца, две от които имат глисти, а третото е умствено изостанало!“

— От сърце ви благодаря — повтори Мати.