— Няма защо — отвърнах и шеговито дръпнах нослето на момиченцето. Въпреки че страните му още бяха мокри от сълзите, то лъчезарно ми се усмихна. — Дъщеря ви е много словоохотлива.
— И много инатлива — добави Мати и този път поразтърси малката, която изобщо не се изплаши — явно не беше от децата, дето ежедневно ядат пердах. — Усмивката й дори стана по-широка. Майка й също се усмихна. Казах си, че е много хубавка въпреки евтините дрехи и сенките под очите. А ако я видите по екип за тенис в кънтри клуба на Касъл Рок, ще ви се стори истинска красавица… например като Грейс Кели на млади години.
Внезапно усмивката й помръкна и тя тревожно ме изгледа:
— Господин Нунан, повярвайте, че не съм лоша майка.
Сепнах се, като я чух да произнася името ми, но бързо се окопитих. Книгите ми допадат на девойките на нейната възраст, пък и е за предпочитане Мати да ги чете, вместо всеки следобед да гледа сапунените опери по телевизията. Може би изказването ми ще ви се стори нескромно, но донякъде имам право.
— Помежду ни възникна спор относно плажа — продължи да обяснява тя. — Исках да простра прането, да обядваме и после да отидем на брега. Кира пък искаше… — Тя се сепна, сетне попита: — Какво има? Казах ли нещо… нередно?
— Името й Киа ли е? Дали… — Не можах да продължа, защото се случи нещо невероятно: устата ми се напълни с вода. За миг изпаднах в паника, все едно плувах в океана и ме бе връхлетяла огромна вълна. Ала водата, която ме задушаваше, не беше солена, а с металическия вкус на кръв.
Извърнах се и се изхрачих. Очаквах от устата ми да бликне водна струя, все едно съм удавник, спасен чрез изкуствено дишане. Само че изплюх малко слюнка, както се случва, когато през горещ ден устата ти е пресъхнала. Странното усещане изчезна още преди слюнката ми да капне на земята. Изчезна за миг, сякаш никога не го бях изпитвал.
— Човекът плюна — констатира момиченцето.
— Извинете — промърморих. Трескаво се питах какво точно съм преживял. — Май едва сега ме хваща страх — забавена реакция, нали разбирате…
Мати разтревожено ме наблюдаваше, като че ли не бях на четирийсет, а грохнал осемдесетгодишен старец. А може би в очите на младите момичета четирийсетгодишните мъже са старци.
— Елате у дома, а? Ще ви налея чаша вода.
— Няма нужда. Кризата премина.
— Както желаете. Слушайте, господин Нунан, бях започнала да обяснявам, че досега не се е случвало нещо подобно. Простирах чаршафите, а Кира беше в караваната и гледаше анимационно филмче по видеото… после влязох за още щипки… — Погледна към детето, което вече не се усмихваше. Сигурно едва сега разбираше каква мъка е причинило на майка си. Изглеждаше така, сякаш всеки момент отново ще се разплаче. — Влязох в караваната, а Кира я нямаше. Едва не умрях от страх.
Долната устна на малката потрепери и от очите й закапаха сълзи точно както очаквах. Мати я помилва и я привлече към себе си.
— Не плачи, миличка — прошепна й нежно. — Този път приключението ти имаше щастлив край, но не бива да излизаш на шосето. Там е много опасно, колите прегазват малките същества, а ти си точно такова. Най-скъпото малко същество на света.
Момиченцето захлипа и избухна в сълзи. Така плачат всички деца, които са изморени и трябва да поспят, преди да се впуснат в нови приключения.
— Киа е лоша, Киа е лоша — хълцаше и притискаше главица към шията на майка си.
— Не си лоша, съкровище, а си само едно тригодишно мъниче — отвърна Мати и думите й разсеяха последните ми съмнения, че тя не полага достатъчно грижи за детето си. А може би вече не я подозирах в небрежност — детето очевидно не страдаше от недохранване, беше чисто и по тялото му нямаше синини от побои.
Не пропуснах да забележа тези подробности, макар още да не се бях напълно съвзел от необикновеното усещане, че се давя, както и от изненада, че момиченцето носи името, което с Джо бяхме решили да дадем на нашето дете, ако е момиче.
— Киа — повторих, сякаш думата беше вълшебно заклинание. Нежно докоснах главицата на малката, като че ли се страхувах да не я нараня. Копринената й коса бе затоплена от слънцето.
— Не се казва Киа, а Кира — намеси се Мати. — Още е мъничка и не може да го произнесе правилно. Името е гръцко и означава „женствена“, „изискана“. — Замълча за миг и смутено запристъпва от крак на крак. — Избрах го от един именник. Докато бях бременна, не пропусках предаване на Опра.13
— Името е чудесно — заявих. — Изобщо не ви мисля за лоша майка.
В този момент си спомних историята, която Франк Арлин разказа по време на коледния обяд и всички присъстващи едва не се пръснаха от смях. Дори най-малкият брат Пит, който беше „героят“ на историята и твърдеше, че изобщо не си я спомня, се смя до сълзи.
По време на великденските празници, когато Пити бил петгодишен, родителите устроили традиционното търсене на писани яйца. Предишната вечер изпратили децата при баба и дядо и скрили стотина твърдосварени яйца на различни места в къщата. Всички се забавлявали страхотно, докато Джоана, която се била усамотила във вътрешния двор да преброи „плячката“ си, случайно погледнала нагоре и надала кански писък. Пити пълзял по покрива на двуетажната къща.
Бащата се покатерил да спаси малкия, а членовете на семейството го наблюдавали. Държали се за ръце и били вцепенени от страх. Госпожа Арлин повтаряла „Аве Мария“ като латерна (на това място от разказа Франк се бе изсмял още по-гръмогласно), докато съпругът й грабнал Пити в прегръдките си и прекрачил в спалнята през отворения прозорец. Сетне загубила съзнание и при падането си счупила носа. Като попитали малчугана защо се е покатерил на покрива, той отговорил, че искал да провери дали няма скрити яйца във водосточната тръба.
Навярно всяко семейство е преживяло подобна перипетия и оцеляването на децата по целия свят, независимо дали се казват Пити, Кира или носят носят друго име, е доказателство (поне според родителите им) за съществуването на Бог.
— Изплаших се до смърт — промълви Мати. Отново изглеждаше като четиринайсет или най-много петнайсетгодишно момиче.
— Всичко свърши благополучно — побързах да я успокоя. — А Кира повече няма да се разхожда по шосето, нали, малка госпожице?
Малката завъртя глава, без да я повдигне от рамото на майка си. Бях сигурен, че ще заспи, преди Мати да я занесе в караваната.
— Още не мога да повярвам, че не сънувам — прошепна младата жена. — Един от любимите ми писатели се появява изневиделица и спасява моето дете. Знаех, че онази къща в ТР, наречена „Сара Лафс“, е ваша, ала местните хора казват, че не сте идвали тук, откакто съпругата ви е починала.
— Вярно е — отвърнах. — Сегашното ми посещение в „Сара“ е нещо като временно сдобряване на двама брачни партньори, за да разберат дали ще възвърнат взаимните си чувства.
Тя се насили да се усмихне, сетне отново стана сериозна.
— Искам да ви помоля за нещо… за една услуга.
— Целият съм слух.
— Не споделяйте с никого какво се случи днес. С Ки имаме… неприятности.
— Какви?
Тя прехапа устни — навярно обмисляше дали да отговори на нетактичния ми въпрос — после поклати глава:
— Не е важно. Молбата ми е да не разказвате на познатите ви за случилото си. Много ще ви бъда задължена, ако го запазите в тайна.
— Разбира се.
— Обещавате ли?
— Естествено. Няма да е трудно — нали идвам тук само през лятото и не познавам повечето местни хора. — Нарочно не й казах колко съм близък с Бил Дийн, защото нямах намерение да му разкажа за необикновеното ми преживяване. Което съвсем не означаваше, че старецът ще остане в неведение. Мати се заблуждава, ако си въобразява, че кореняците в ТР няма да научат за „екскурзията“ на дъщеря й. — Обаче
