едва не бях полудял от скука. Отново си казах: „Било е само съвпадение. Колко пъти досега си наранявал ръцете си? Та нали точно те винаги са «на топа на устата», сякаш молят я да ги порежеш, я да ги удариш в нещо.“
Обяснението бе съвсем разумно и все пак нещо не ми даваше покой. Внезапно се досетих за причината: яките момчета в мазето не му вярваха. Изобщо не вярваха на теорията ми. В този момент самолетът се приземи и аз забравих неспокойните си размишления.
Един следобед, малко след завръщането ми у дома, прерових всички дрешници, докато намерих кутиите от обувки, в които пазех стари снимки на Джо. Сортирах ги и посветих вниманието си на онези, свързани с къщата на брега на езерото Дарк Скор. Изненадах се от големия им брой, но тъй като зад обектива почти винаги стоеше Джоана, самата тя липсваше на повечето фотографии. Все пак открих една, която бях заснел през 1990 или през 1991 година.
Случва се и най-некадърният фотограф да направи сполучлива снимка (нали си спомняте теорията какво би се случило, ако седемстотин маймуни в продължение на седемстотин години печатат на седемстотин пишещи машини), а тази си я биваше. Джо стоеше на сала, а червено-златистите лъчи на залязващото слънце сякаш образуваха ореол около нея. Бях я хванал тъкмо когато бе излязла от езерото и от косата й се стичаше вода. Носеше бански костюм от две части (сив, с червени кантове), смееше се и бе посегнала да отметне мократа си коса. Зърната на гърдите й се открояваха под тънката материя на банския. Приличаше на актриса от афиш, рекламиращ третокласен филм за чудовища, нападнали мирно курортно селище, или за сериен убиец, който избира жертвите си сред обитателите на кампус.
В този миг пожелах мъртвата си съпруга с такава сила, сякаш ме повали грамаден юмрук. Искаше ми се да я имам такава, каквато е на снимката, да я просна на леглото в спалнята, кичурите мокра коса да прилепват към страните й, а банският костюм — към тялото й. Искаше ми се да смуча зърната й през сутиена, да усетя вкуса на плата и твърдостта им. Искаше ми се да изсмуча като мляко водата от памучната материя, сетне да смъкна долнището на банския и да чукам Джо, докато двамата достигнем върховното удоволствие.
С треперещи ръце отделих снимката от купчината заедно с още няколко фотографии, които също ми харесваха (макар нито една да не ми въздействаше сексуално). Установих, че съм се възбудил, имах чувството, че пенисът ми е камък, покрит с кожа. Случи ли ти се, ставаш негоден за нищо, докато възбудата отмине.
Когато нямаш жена до себе си, мастурбирането е най-ефикасният начин за разрешаване на проблема, но този път дори не ми хрумна да се самозадоволя. Неспокойно обикалях из стаите на горния етаж, безпомощно стисках и разтварях юмруци, а в джинсите ми сякаш беше пъхната фигурка, каквато някога поставяха на предния капак на автомобилите.
Някъде прочетох, че скърбиш ли за любим човек, съвсем нормално е на даден етап да изпиташ гняв, ала аз се разгневих едва когато намерих снимката. Обзе ме неописуема ярост. Кръстосвах надървен из къщата и скърцах със зъби. Тъпачка с тъпачка, защо е тичала през онзи непоносимо горещ ден? Егоистична мръсница, как можа да ме изостави? И то в момент, в който съм изпаднал в творческа криза!
Седнах на стъпалото и се запитах какво да сторя. Реших, че едно питие ще ми дойде добре, а после още едно, та първото да си има другарче. Побързах да изпълня замисъла си, но още щом станах, си казах, че не бива да го правя.
Отидох в кабинета, включих компютъра и се справих с една кръстословица. Като си лягах вечерта, ми хрумна отново да разгледам снимката на Джо по бански костюм. Сетне прецених, че хрумването е неуместно като навика ми да изпивам няколко чаши алкохол, когато съм ядосан или съм в лошо настроение. Изключих нощната лампа и си помислих: „Няма да пия, но отново ще сънувам кошмара. Сигурен съм.“
Ала се излъгах. По всичко изглеждаше, че сънищата за „Сара Лафс“ повече няма да ме измъчват.
Обмислях решението си в продължение на една седмица и мисълта да прекарам поне лятото в къщата край езерото ми се струваше все по-примамлива. Ето защо един неделен следобед в началото на май, когато всеки уважаващ себе си пазач на имение в Мейн би трябвало да си е у дома и да гледа по телевизията мач на „Ред Сокс“, телефонирах на Бил Дийн и му съобщих, че ще пристигна в ТР около четвърти юли и че ако събитията се развият според очакванията, ще прекарам във вилата есента и зимата.
— Радвам се — заяви той. — На това му викам хубава новина. Липсваш на някои от нас, местните хора. Да знаеш, че мнозина искаха да ти изкажат съболезнованията си заради смъртта на жена ти.
Стори ми се, че долових упрек в гласа му… или само си въобразявах. Сигурен бях, че с Джо сме се приобщили към хората в селището; бяхме направили голямо парично дарение на малката обществена библиотека, обслужваща живеещите в района между Мотън и Касъл Вю, а съпругата ми бе организирала фонд, посветен на тази благородна цел. Освен това тя участваше в дамския кръжок по шев и кройка, беше и уважаван член на местната кооперация по художествени занаяти. Посещаваше болни по домовете им… помагаше при организирането на ежегодната доброволна кръводарителска акция… продаваше в павилион по време на летния фестивал в Касъл Рок… занимаваше се с какво ли не още. Не се перчеше, а изпълняваше задълженията си смирено и с наведена глава (най-вече за да прикрие ироничната си усмивка — моята Джо притежаваше страхотно чувство за хумор). „Божичко — помислих си, — може би старият Бил с право ме упреква.“
— Мнозина тъгуват за нея — промърморих.
— Тъй си е.
— Още не мога да се примиря със загубата. Може би затова избягвах „Сара“, където с Джо сме прекарали много щастливи часове.
— Навярно имаш право. Обаче да знаеш, че ще се радваме да те видим. Веднага се захващам за работа. Поддържал съм всичко в добро състояние, та можеш да пристигнеш още днес следобед, но когато една къща дълго стои затворена, някак си… се спарва, нали ме разбираш?
— Да.
— Ще накарам Бренда Мезърв идеално да почисти къщата. Знаеш, че се занимаваше с домакинството ви, когато идвахте тук всяко лято.
— Май е доста възрастна и едва ли ще се справи с цялостното почистване — намекнах тактично. Въпросната дама беше шейсет и четиригодишна, ниска и набита, с благ характер и забавно вулгарна. Най си падаше по вица за търговския пътник, който прекарал нощта като заек, пъхайки се от една в друга дупка. Накратко казано, бе пълна противоположност на мършавата, злобна и изискана госпожа Данвърс.
— Жени от типа на Бренда Мезърв никога не остаряват дотолкова, че да не командват парада — отбеляза Бил. — Ще вземе две-три момичета да почистят с прахосмукачка и да вдигат тежките мебели. Ще ти струва около триста долара. Какво ще кажеш?
— Мисля, че съм на далавера.
— Ще проверя дали кладенецът не е затлачен и дали водната помпа работи. До студиото на Джо видях гнездо на оси, които искам да прогоня с дим, докато времето е още влажно и няма опасност да пламне гората. И още нещо — покривът на най-старата част на сградата трябва да се препокрие. Исках да ти го съобщя още миналата година, ама като кракът ти не стъпва тук, оставих нещата както са си. Съгласен ли си и на този харч?
— Давай, но ако разходите надвишат десет хиляди, обади ми се.
— Бас държа, че десет бона ще са достатъчни.
— Молбата ми е да се постараеш ремонтът и почистването да приключат преди пристигането ми.
— Дадено. Искаш да бъдеш сам, ама да знаеш, че отначало тукашните хора ще ти досаждат. Бяхме потресени, като разбрахме, че жена ти си е отишла млада-зелена. Мъчно ми стана за нея, защото беше много мила. — Говореше с типичен за янки акцент и понякога ми се налагаше да гадая значението на една или друга дума.
