Тъмната кула

— Аз… само изпълнявах чужди заповеди.

— Не се и съмнявам — отвърна младият стрелец. — И ги изпълняваше стриктно до самия край. Приятно прекарване в Ада, На’ар или както там му викаш. — При тези думи той допря дулото на револвера до слепоочието на Финли и натисна спусъка. Шефът на охраната на „Алгул Сиенто“ потръпна веднъж и застина неподвижно. Намръщен, Еди се изправи на краката си.

Докато правеше това, забеляза някакво движение с периферното си зрение и видя, че един от повалените — главният шеф — се е надигнал на един лакът. Пистолетът му — 40-калибров „Пийсмейкър“, който бе екзекутирал един изнасилвач — бе прицелен. Рефлексите на Еди бяха бързи, но нямаше никакво време да ги използва. Револверът на ки’-дам (както Динки Ърншоу наричаше сай Прентис) изгърмя веднъж, от дулото му изригнаха пламъчета и кръвта рукна от челото на Еди Дийн. Косата на темето му се надигна за миг във въздуха, сякаш разрошена от внезапен порив на вятъра, когато куршумът излезе от черепа му. Мъжът се плесна по челото, закривайки с длан дупката, появила се над дясното му око — досущ като човек, който се е сетил със закъснение за жизненоважната работа, която е трябвало да свърши.

Роланд мигом се завъртя, изваждайки револвера от кобура си с мълниеносно движение. Джейк и Сузана също се обърнаха. Тъмнокожата жена видя как съпругът й стои на средата на улицата, притиснал ръка към челото си.

— Еди? Скъпи?

Пимли вече се готвеше да дръпне спусъка за втори път, оголил зъби в злорада гримаса, ала Роланд го простреля в гърлото и Девар-лордът на „Алгул Сиенто“ се търкулна наляво, а револверът излетя от ръката му и издрънча на земята до трупа на неговия приятел Невестулката.

— Еди! — изпищя Сузана и запълзя на лакти и колене към съпруга си. — „Не е ранен лошо — повтаряше си жената, — не е ранен лошо, мили Боже, не позволявай да се случи нещо лошо на мъжа ми…“

Тогава тя забеляза кръвта, която бликаше под дланта му и капеше на улицата, и осъзна с болезнена сигурност, че раната бе лоша.

— Сюз? — попита съпругът й. Гласът му беше чист и ясен. — Сюзи, къде си? Не мога да те видя.

Той направи една крачка, после втора, трета… и изведнъж се строполи ничком на улицата, както дядото на Тян Джафърдс бе разбрал на секундата, когато го бе зърнал. Защото това момче бе стрелец, истина ви казвам, и този край бе единственият, който такъв като него би могъл да очаква.

Дванайсета главаКа-тетът се разпада

ЕДНО

Настъпилата нощ завари Джейк Чеймбърс да седи неутешим пред кръчмата „Детелина“ в източния край на плезънтвилската главна улица. Труповете на стражите бяха изнесени от роботи от ремонтния отдел и поне това бе някакво облекчение. От час и нещо вече Ко седеше в скута на момчето — обикновено рунтавелкото не правеше така, ала сега навярно усещаше, че Джейк има нужда от него. На няколко пъти момчето се разплака, заровило лице в козината на пухкавия си приятел.

През по-голямата част от този безкраен ден в съзнанието на младия стрелец говореха два различни гласа — нещо, което не му се бе случвало от години; по-точно, откакто бе преживял необяснимата травма в ранното си детство, останала незабелязана за родителите му.

„Еди умира — каза първият глас (този, който едно време го уверяваше, че в килера му дебнат чудовища, които ще изпълзят оттам и ще го изядат жив). — Той лежи в една от стаите в дома «Корбет», Сузана е при него и той не спира да говори, но умира.“

— „Не — отрече вторият глас (този, който го уверяваше — не особено сполучливо, — че чудовища не съществуват). — Не, това не е вярно. Еди си е… Еди! Освен това ние сме ка-тет. Може да загине, когато достигнем Тъмната кула… може би всички ще загинем, когато достигнем Тъмната кула, но да умре тук и сега… абсурд.“

„Еди умира — повтори първият глас. Беше неумолим. — В главата му има дупка — достатъчно голяма, за да пъхнеш юмрука си вътре — и той умира.“

Вторият глас продължи да отрича, ала аргументите му бяха още по-слаби.

Момчето се чувстваше толкова зле, че дори мисълта, че са съумели да спасят Лъча (според Шийми бяха успели; той сновеше из притихналото поселище и разгласяваше добрата вест — „ЛЪЧЪТ КАЗВА, ЧЕ ВСИЧКО ЩЕ БЪДЕ НАРЕД! ЛЪЧЪТ ВИ КАЗВА БЛАГОДАРЯ!“), не можеше да го накара да се почувства по-добре. Загубата на Еди беше прекалено висока цена дори за подобно нещо. А разпадането на ка-тета бе още по-висока цена. Всеки път, когато Джейк си мислеше за това, стомахът му се свиваше на топка и момчето отправяше безмълвни молитви към Господ, към Ган, към Исус Човека, към всеки един поотделно и към всички тях — да сторят чудо и да спасят живота на Еди.

Молеше се дори и на писателя.

„Спаси живота на приятелите ми и аз ще спася твоя — обръщаше се той към Стивън Кинг, когото никога не беше виждал. — Спаси Еди и няма да оставим онзи микробус да те блъсне. Заклевам се.“

Сетне пред очите му отново изплува образът на Сузана — как крещи името на съпруга си и се опитва да го обърне по гръб, а Роланд я хваща за ръцете и казва: „Не бива да правиш това, Сузана, не бива да го местиш.“ Тя му се разкрещява; лицето й е обезумяло и непрекъснато се променя, понеже всяка от двете личности вътре в нея поема контрола за няколко секунди, след което бива изместена от другата. „Трябва да му помогна! — проплаква тя с гласа на Сузана, след което другата изграква с дрезгавия си глас: — Пусни ме, копеле! Нека си направя моето вуду връз него и той ще се дигне и ще тръгне, ще видиш!“ Стрелеца обаче не я пуска и я държи здраво, докато тя се мъчи да се отскубне, а Еди лежи на улицата — жив, не мъртъв, навярно би било по-добре да е мъртъв (дори и това да означава край на молитвите за чудеса и край на надеждата), ала Джейк вижда как прашните му пръсти потръпват и го чува как мърмори несвързано като човек, който говори насън.

После идва и Тед, следван от Динки, а зад тях се влачат още двама-трима Разрушители. Тед коленичи до мятащата се, пищяща жена и дава знак на Динки да коленичи от другата й страна. От тях започва да струи нещо — нещо дълбоко и успокояващо. То не е предназначено за Джейк — не, в никакъв случай — но момчето го улавя и усеща как галопиращото му сърце забавя ударите си. Той поглежда към лицето на беловласия мъж и вижда, че зениците му се свиват и разширяват, свиват се и се разширяват.

Виковете на Сузана заглъхват и прерастват в приглушени стенания. Тя поглежда към Еди и когато навежда глава, няколко сълзи се отронват от очите й и навлажняват ризата му подобно на дъждовни капчици. В този момент Шийми се появява от една от алеите, прогласявайки с пълен глас на всички, които могат да го чуят, че „ЛЪЧЪТ КАЗВА БЛАГОДАРЯ! ЛЪЧЪТ КАЗВА, ЧЕ ВСИЧКО МОЖЕ ДА СЕ ОПРАВИ! НЕ Е КЪСНО! СПРЯХМЕ ТОЧНО НАВРЕМЕ! ЛЪЧЪТ КАЗВА БЛАГОДАРЯ! ВЕЧЕ ТОЙ САМ ЩЕ СЕ ИЗЦЕЛИ!“, докато накуцва с единия си крак (никой от тях не забелязва това). Динки измърморва нещо на увеличаващата се тълпа от някогашни Лъчеубийци, и неколцина отиват при телепорта и му казват да млъкне. Противопожарните аларми не спират да вият, но машините на отряд „Браво“ вече са овладели трите най-страшни пожара — тези в „Дамли“, „Шапли“ и „Феверал“.

Следващото нещо, което си спомня Джейк, са пръстите на Тед Бротиган — изящните му дълги пръсти, които гой прокарва през косата на Еди, за да разкрие голямата дупка, изпълнена с тъмно кърваво желе отзад на главата му. Вътре плуват някакви бели петънца. На Джейк му се ще да вярва, че тези петънца са парченца кост — по-добре да са парченца кост, отколкото мозък.

При вида на тази ужасна рана Сузана скача на крака и отново започва да пищи. Започва да се бори. Тед и Динки (който е пребледнял като мъртвец) се споглеждат, стискат ръцете й и отново изпращат

(покой тишина утеха търпение почивка смирение покой)

успокояващото си послание, което е тъй красиво и цветно — простира се от прохладните оттенъци на синьото до притихналата пепел на сивото. Междувременно Роланд я хваща за раменете.

— Можете ли да направите нещо за него? — обръща се той към Тед. — Каквото и да е?

— Можем да направим последните му мигове приятни — казва беловласият мъж. — Само това. — Сетне