Тъмната кула

посочва към вътрешността на „Алгул Сиенто“. — Няма ли още нещо, което да свършиш, Роланд?

За миг Стрелеца не може да разбере какво има предвид спомощникът, сетне поглежда към труповете на избитите стражи и кима.

— Предполагам, че да. Джейк, можеш ли да ми помогнеш? Ако оцелелите си намерят нов водач и се прегрупират… — Сините му очи проблеснаха. — Не бива да допуснем това да се случи.

— Ами Сузана? — пита момчето.

— Сузана ще ни помогне да занесем мъжа й на някое уединено място, където да може да си отиде спокойно от този свят — казва Тед Бротиган. — Нали така, мила?

Жената го поглежда и Джейк вижда, че погледът й не е празен; в очите й се чете разбиране и молба, която пронизва сърцето му като ледена висулка.

— Трябва ли да умре? — пита тя.

Беловласият мъж доближава ръката й до устните си и я целува.

— Да — отвръща глухо той. — Той трябва да умре, а ти трябва да понесеш смъртта му.

— Тогава и ги ще направиш нещо за мен — казва тъмнокожата жена и докосва бузата му с пръстите си. Джейк има чувството, че пръстите й са студени. Дори ледени.

— Какво, скъпа? Стига да мога. — Той хваща дланта й и стиска пръстите

(покой тишина утеха търпение почивка смирение покой)

й в своите.

— Спри да правиш това, освен ако не ти кажа — казва му тя.

Тед я поглежда изненадано, след което стрелва с очи Динки — младежът само вдига рамене — и отново се обръща към тъмнокожата жена.

— Не трябва да използваш своята добромисъл, за да крадеш от скръбта ми — изрича Сузана, — защото искам да отворя уста и да я изпия цялата. До последната капка.

За момент Тед остава неподвижен с наведена глава и смръщено чело. Сетне поглежда към Сузана и я дарява с най-милата усмивка, която Джейк е виждал през живота си.

— Тъй да бъде, уважаема лейди — кима беловласият мъж. — Ще изпълним молбата ти. Но ако почувстваш нужда от нас… когато почувстваш нужда от нас…

— Ще ви извикам — обещава тя и отново пада на колене до мълвящия мъж, който лежи на улицата.

ДВЕ

Когато Роланд и Джейк поеха по алеята, водеща до вътрешността на „Алгул Сиенто“, за да загърбят скръбта си по поваления си приятел и да се изправят срещу последните оцелели стражи, Шийми ги настигна и дръпна Роланд за ръкава на ризата.

— Лъчът ти казва благодаря, Уил Диърборн, както се именуваше навремето. — От цялото това викане гърлото му бе прегракнало и гласът му наподобяваше дрезгав шепот. — Лъчът казва, че навярно всичко ще се оправи. Като нов е. Много по-добре.

— Това е чудесно — рече Стрелеца и Джейк беше на същото мнение, ала сърцето му не изпитваше радост. Мислеше си за дупката под изящните пръсти на Тед Бротиган. Дупката, пълна с тъмночервено желе.

Роланд обгърна с ръце раменете на Шийми, притисна го към себе си и го целуна. Старият му познайник се усмихна очарован.

— Ще дойда с теб — промълви той. — Ще ме вземеш ли със себе си?

— Не и този път — въздъхна Стрелеца.

— Защо плачеш? — попита Шийми. Джейк видя как щастието се оттегля от лицето му, заменено от тревога. Междувременно на главната улица прииждаха още Разрушители, скупчени на малки групички. Момчето забеляза как гледаха неговия дин — с изумление… любопитство… и в някои случаи — с чиста неприязън. Дори ненавист. Никаква благодарност. Джейк се взираше отчаяно в лицата им, опитвайки се да открие поне зрънце благодарност, ала усилията му останаха напразни. Той изведнъж усети как ги намразва за това.

— Приятелят ми е ранен — рече Роланд. — Плача за него, Шийми. И за жена му, която също е моя приятелка. Ще можеш ли да отидеш при Тед и сай Динки и да се опиташ да я утешиш, ако тя поиска да бъде утешена?

— Щом искаш, ще го сторя! Бих сторил всичко за теб!

— Благодаря, сай, сине на Станли. Помогни им, ако трябва да пренесат приятеля ми.

— Твоя приятел Еди! Който бе ранен!

— Да, името му е Еди, право казваш. Ще помогнеш ли на Еди?

— Да!

— Има и нещо друго…

— О, да — възкликна Шийми. — Трябва да ти помогна да отидете някъде далеч — ти и приятелите ти! Тед ми каза: „Направи дупка — рече ми той, — както направи едно време за мен.“ Само че него го върнаха. Лошите го върнаха. Вас обаче няма да ви върнат, защото лошите вече ги няма! Лъчът е добре! — завърши Шийми и се засмя; смехът му изведнъж се стори дразнещ за Джейк.

Навярно и с Роланд беше така, защото усмивката му изглеждаше пресилена.

— Спасихме го точно навреме, Шийми — рече благо Стрелеца. — Що се отнася до телепортацията, навярно ще се наложи да прехвърлиш само двама ни с Джейк; Сузана може да ни изчака и тук.

„Ако изобщо се върнем“ — помисли си момчето.

— Сега обаче имам друга задача за теб. Но не да помогнеш на някого да отиде в другия свят, а нещо подобно. Казах на Тед и Динки и те ще ти обяснят, след като преместите Еди на някое по-спокойно място. Ще ги изслушаш ли?

— Да! И ще им помогна, стига да мога!

Стрелеца го потупа по рамото.

— Добре! — След което двамата с Джейк поеха натам, накъдето би трябвало да е север, за да довършат делото, което бяха започнали.

ТРИ

През следващите три часа се натъкнаха на още четиринадесет стражи, повечето от които хора. Роланд изненада Джейк, като уби само двамата, които ги обстрелваха, скрити зад противопожарния камион, чието предно колело бе хлътнало в стълбищната шахта. Останалите бяха пощадени — Стрелеца ги обезоръжи с думите, че всички стражи, останали в поселището след сигнала, прогласяващ вечерната смяна на караула, ще бъдат разстреляни на момента.

— Но къде да отидем? — попита един тахийн със снежнобяла глава на петел и огромен яркочервен гребен (той заприлича на Джейк на Фогхорн Легхорн62).

Роланд поклати глава.

— Не ме е грижа къде ще отидете — заяви, — стига да не сте тук, когато прозвучи вечерната тръба, разбирате ли? Вършихте дяволска работа тук, но Адът вече е затворен и смятам да направя всичко възможно тази порта да остане затворена завинаги.

— Какво искаш да кажеш? — попита боязливо Фогхорн Легхорн боязливо, ала единственото, което му рече Стрелеца, бе да предаде посланието му на всички други стражи, които види.

Пощадените тахийни и отрепки напуснаха „Алгул Сиенто“ по двойки и тройки, като от време на време се обръщаха и хвърляха нервни погледи през рамо. Джейк си помисли, че имат пълното право да се страхуват, защото лицето на неговия дин бе непроницаемо, мрачно и потънало в скръб. Еди Дийн лежеше на смъртния си одър и Роланд от Гилеад нямаше да понесе някой да му противоречи.

— Какво ще направиш с това място? — попита Джейк, след като чуха следобедния сигнал. Тъкмо минаваха покрай димящите развалини на дома „Дамли“ (роботите-пожарникари бяха сложили на всеки пет метра знаци с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО. ВОДИ СЕ РАЗСЛЕДВАНЕ“), забързани към Еди.