Тъмната кула

Според този часовник сега в Ню Йорк е осем и шестнайсет сутринта или вечерта. При нас ми изглежда да е около шест и половина сутринта, но май това няма особено значение, както гледам. Как можем да разберем дали тази джаджа закъснява или избързва?

Роланд спря да пълни торбата си и се замисли над въпроса.

— Виждаш ли мъничката стрелка в долния му край? Тази, която се върти самичка?

— Секундарникът, да.

— Кажи ми, когато застане отвесно.

Безногата жена се загледа в стрелката и щом тя стигна до горната част на циферблата, каза:

— Сега!

Роланд приклекна — сега, след като болката в хълбока му бе изчезнала, това вече не го затрудняваше особено. Той затвори очи и обгърна коленете си с ръце. Всяко негово издишване се превръщаше в ефирна мъгла. Сузана се опита да не го гледа — сякаш омразният студ бе станал толкова могъщ, че вече се материализираше пред тях, призрачен, но видим.

— Роланд, какво пра…

Стрелеца вдигна ръка във въздуха, без да отваря очи, и тя замълча.

Секундарникът припкаше по малката си орбита — първо надолу, а после нагоре, — докато не наближи горната част на циферблата. И точно когато стигна там…

Стрелеца отвори очи и каза:

— Това е една минута. Истинска минута, тъй както живея под Лъча.

Долната й челюст увисна.

— Как, по дяволите, направи това?

Ала нейният дин само поклати глава. Нямаше никаква представа. Единственото, което знаеше, бе, че Корт им бе казал винаги да държат времето вътре в главата си, защото не могат да разчитат на механични приспособления за неговото измерване, а и никой слънчев часовник няма да им помогне в облачен ден. Или в полунощ. Едно лято ги бе изпратил в Детската горичка западно от замъка след една тежка нощ (а там си беше доста страшничко, особено когато си сам, макар че никой от тях не се осмели да каже това на глас) със задачата да останат там и да се върнат в двора зад Голямата зала точно в минутата, определена от наставника им. Бе странно как този часовник вътре в главата му функционираше. Тоест, не функционираше (поне в началото). Не работеше. Не работеше. И не работеше. Мазолестата ръка на Корт се спускаше отново и отново, сипейки тежки удари, а самият учител ръмжеше: „Арррр, червей такъв, марш в гората утре вечерта! Сигурно много ти харесва там!“ Ала веднъж след като този часовник започна да тиктака, беше безпогрешен. Роланд го бе изгубил за известно време, тъй както светът бе изгубил посоките на компаса, но ето че си го бе възвърнал и това го караше да се чувства изключително радостен.

— Броеше ли? — попита тъмнокожата жена. — Мисисипи-едно, Мисисипи-две… нещо такова?

Той поклати глава.

— Просто зная. Кога свършва една минута или един час.

— Разправяй ги на баба си! — възкликна Сузана. — Признай си, че налучка!

— Ако съм налучкал, щях ли да се обадя точно на минутата?

— Мой да си извадил късмет — обади се Дета и го изгледа лукаво, притворила едното си око; изражение, което Роланд ненавиждаше. (Ала за нищо на света нямаше да каже това — по този начин само щеше да накара Дета Уокър да го дразни всеки път, когато се показваше навън.)

— Искаш ли да опитам отново? — попита.

— Не — отвърна Сузана и въздъхна. — Вярвам ти, което значи, че часовникът е точен до секунда. А това на свой ред означава, че не сме близо до Тъмната кула. Не още.

— Навярно не сме достатъчно близо, за да се отрази това на часовника, ала сме по-близо, отколкото някога съм бил — каза тихо Стрелеца. — Вече сме почти в сянката й. Повярвай ми, Сузана — зная го.

— Но…

В този момент над главите им се разнесе силно грачене, което бе едновременно дрезгаво и странно приглушено: Гррраа-гррраа! вместо Гаа-гаа!. Безногата жена погледна нагоре и видя една от големите черни птици — от онези, които Роланд бе нарекъл крепостни врани — летяща толкова ниско, че чуваха пляскането на крилете й. От дългия й закривен клюн висеше нещо дълго и жълтеникавозелено, което й заприлича на мъртво водорасло. Само дето май не беше съвсем мъртво.

Жената се обърна към Стрелеца и го изгледа с блеснали очи.

— Дяволска трева — кимна той. — Навярно са я донесли тук за гнездото си — определено не е за да нахрани пиленцата си. Не и с това. Дяволската трева винаги изчезва последна, когато вървиш към Затънтените земи, и винаги се появява първа, когато се връщаш от тях (какъвто е нашият случай). Сега ме изслушай, Сузана — искам добре да ме чуеш и да изтикаш тази досадна кучка Дета колкото се може по- далеч. Не ми губи времето, като ми разправяш, че не е тук, защото виждам как танцува комала в очите ти.

Тъмнокожата жена изглеждаше първо изненадана, а сетне засегната, сякаш всеки момент щеше да възрази, ала нищо не каза. Просто завъртя глава настрани, а когато отново погледна към своя дин, дори тя не почувства присъствието на онази, която Стрелеца бе нарекъл „тази досадна кучка“. Явно и Роланд бе престанал да я вижда, защото продължи:

— Мисля, че съвсем скоро ще напуснем Ужасните земи, но за твое добро е да не вярваш на очите си — няколкото сгради и оскъдно павираните пътища, на които вероятно ще се натъкнем, не означават нито сигурност, нито цивилизация. Не ни дели голямо разстояние и от замъка му, Le Casse Roi Russe. Пурпурният крал почти със сигурност се е омел оттам, но може да ни е оставил капан. Искам да отвориш добре очите и ушите си, а ако възникне необходимост от съвещание, остави на мен да говоря.

— Какво знаеш ти, което да не знам? — попита го Сузана. — Какво премълчаваш?

— Нищо — отвърна той. Беше пределно искрен. — Просто усещам нещо, Сузана. Вече сме близо до целта си, без значение какво казва този часовник. Съвсем малко ни остава да победим в похода си. Ала моят учител Корт обичаше да казва, че има едно правило без никакви изключения — „преди победата идва изкушението“. И колкото по-голяма е победата, толкова по-силно е изкушението, с което трябва да се пребориш.

Безногата жена потръпна и обгърна тялото си с ръце.

— Всичко, което искам, е да съм на топло — каза тя. — Ако никой не ми предложи купчина сухи дърва и дебел памучен костюм, за да се откажа от Кулата, навярно ще сме заедно още известно време.

Роланд си припомни една от най-важните максими на Корт — „Никога не изговаряй най- лошото на глас!“ — ала предпочете да си замълчи. Той прибра внимателно часовника и се надигна, готов да продължат нататък.

Ала Сузана явно имаше да каже още нещо:

— Сънувах онзи другия. — Нямаше никаква нужда да уточнява кого имаше предвид. — Вече три дни поред. Как се движи по следите ни. Възможно ли е да е така?

— О, да — въздъхна Роланд. — И си мисля, че стомахът му е празен.

— Гладен, Мордред е гладен — изведнъж рече безногата жена. Беше чувала тези думи в съня си.

Отново потрепери.

СЕДЕМ

Пътеката, по която вървяха, се разшири и този следобед за пръв път видяха древните плочи на пътната настилка, подаващи се тук-там под каменистата почва. Пътят ставаше все по-широк и малко преди здрачаване стигнаха до място, където друга пътека (която вероятно също е била павирана в далечното минало) се сливаше с него. Сузана забеляза ръждивия стълб, който навярно бе поддържал уличен знак навремето, ала сега на върха му нямаше нищо. На следващия ден зърнаха и първата сграда от тази страна на Федик — полусрутена съборетина с някаква преобърната табела на останките от онова, което някога е било веранда. Зад нея се издигаше разхлопан хамбар. С помощта на Стрелеца тъмнокожата жена завъртя табелата и двамата прочетоха единствената дума — „КОНЮШНЯ“, под която се мъдреше