Тъмната кула

рикшата, и видя Роланд, който стоеше прав и се взираше в Пътя на Лъча. Тя се надигна, движейки се извънредно внимателно, защото беше схваната и не й се искаше да падне. Имаше чувството, че костите й са като ледени висулки под плътта й, готови да се натрошат като стъкло.

— Какво виждаш? — попита я той.

На дневната светлина бялата ивица се оказа сняг, което не я изненада особено — все пак местността ставаше все по-планинска. Това, което я изненада обаче (и изпълни сърцето й с възторг), бяха дърветата, издигащи се отвъд този снежен пояс. Зелени дървета. Живи същества.

— О, Роланд, та те изглеждат прекрасно! — възкликна жената. — Дори и стъпили в снега, изглеждат прелестно! Не мислиш ли?

— Да — отвърна той, след което я вдигна високо и я обърна с гръб към посоката, от която бяха дошли. Отвъд мрачните предградия, осеяни със зловещи къщи, се виждаше част от Ужасните земи, които бяха прекосили — каменистите плата, сред които се издигаха възлестите закривени пръсти на високите скали.

— Помисли над това — рече Стрелеца. — Там, накъдето гледаш сега, се намира Федик. Отвъд Федик е Тъндърклап. Зад Тъндърклап са Калите и гората, която бележи границата между Средния и Крайния свят. По-нататък се намира Луд, а още по-нататък — Ривър Кросинг; нейде отвъд тях се намират Западното море и голямата пустиня Мохейн. Още по-далеч, изгубени в левгите и времето, лежат руините на онова, което е останало от Вътрешния свят. Баронствата. Гилеад. Места, където дори сега има хора, които помнят любовта и светлината.

— Да — кимна Сузана, без да го разбира.

— Това бе пътят, по който пое Пурпурният крал, за да излее злото, което носеше — каза Роланд. — Той възнамеряваше да тръгне по другия път, към Тъмната кула, ала дори в безумието си бе достатъчно благоразумен да не унищожи земята, през която трябваше да премине заедно със следовниците си. — Мъжът я притегли към себе си и я целуна по челото с такава нежност, че тя едва не заплака. — Тримата ще посетим този замък и ще поставим капан на Мордред, ако късметът се усмихне на нас и се намръщи на него. Сетне ще продължим към живите земи. Там ще има дърва за огрев и достатъчно дивеч, за да си набавим прясно месо и кожи, с които да се стоплим. Можеш ли да продължиш още малко, скъпа? Можеш ли?

— Да — промълви Сузана. — Благодаря ти, Роланд.

Тя го прегърна и в същия момент погледът й се спря на червения замък. На бледата светлина от настъпващия ден можеше да види, че камъните, от които бяха изградени стените му, макар и потъмнели с течение на годините, някога бяха имали цвета на току-що пролята кръв. Това пробуди спомена за съвещанието, което бе провела с Мия на върха на замъка Дискордия — както и за пурпурната светлина, пулсираща в далечината. Там, където се намираха сега.

„Ела при мен, ако изобщо имаш намерение да поговорим, Сузана от Ню Йорк! — беше й казала ничията дъщеря. — Идвай веднага при мен, защото Кралят може да те омае дори и от голямо разстояние.“

Именно за това пулсиращо червено сияние бе говорила Мия, но…

— Изчезнало е! — извика тъмнокожата жена на Роланд. — Алената светлина от замъка — Ковачницата на Краля, както я нарече! Няма я! Дори веднъж не сме я зърнали, откакто сме тук!

— Така е — кимна нейният дин и този път усмивката му беше по-топла. — Мисля, че е изчезнала тогава, когато прекратихме работата на Разрушителите. Ковачницата на Краля вече не съществува, Сузана! И то завинаги, ако такава е волята на боговете. И заслугата за това е наша, макар че платихме жестока цена.

Този следобед достигнаха до Le Casse Roi Russe, който — както се оказа в крайна сметка — изобщо не беше обезлюден.

Трета главаЗамъкът на Пурпурния крал

ЕДНО

Оставаше им повече от километър до замъка, когато зърнаха плакатите и вимпелите по стените на сградите. Те се състояха от червени, бели и сини ленти и напомниха на Сузана за знамената от парадите по случай Деня на загиналите във войните и Четвърти юли. Сега обаче на фасадите на тези схлупени къщурки и отдавна затворените, изпразнени до шушка магазинчета подобна украса изглеждаше като руж по бузите на разложен труп.

Лицата от плакатите също й бяха познати. Ричард Никсън и Хенри Кабът Лодж89, показващи знака на победата, с ослепителни усмивки на продавачи на коли на лицата си, а под снимката им пишеше „НИКСЪН / ЛОДЖ, ЗАЩОТО РАБОТАТА НЕ Е СВЪРШЕНА“. Джон Кенеди и Линдън Джонсън стояха един до друг, прегърнати през рамо, вдигнали свободните си ръце, а под краката им се четеше дръзкото заявление „СТОИМ НА РЪБА НА ЕДНА НОВА ГРАНИЦА90“.

— Имаш ли представа кой е спечелил? — попита Роланд. Сузана, която седеше в луксозното такси на Хо Фат и попиваше с очи всичко наоколо (и си мечтаеше за пуловер; дори и лека жилетка би й свършила чудесна работа, за Бога), каза:

— О, да. Кенеди, естествено.

— Той ли стана ваш дин?

— Дин на целите Съединени щати. А когато го застреляха, Джонсън пое работата му.

— Застреляха? — Стрелеца бе заинтригуван. — Истина ли казваш?

— Да. Беше убит от засада от един страхливец на име Осуалд.

— Съединените щати ли бяха най-могъщата държава в твоя свят?

— Ами, когато ме сграбчи за яката и ме издърпа в Средния свят, Русия беше най-големият ни съперник, но по принцип да.

— И хората от твоята страна избират сами своя дин, така ли? — продължаваше да разпитва Роланд. — Той не наследява трона по бащинство?

— Да — отвърна Сузана с известна загриженост. Почти очакваше Стрелеца да направи на пух и прах демократичната система. Или да й се присмее.

Ала вместо това той я изненада, като каза следното:

— Ако ми позволиш да цитирам Блейн Моно, това звучи доста добре.

— Направи ми услуга, Роланд, и не го цитирай. Нито сега, Нито когато и да било. Разбрахме ли се?

— Както кажеш — рече спътникът й, след което продължи без никаква пауза (ала с доста по-тих глас): — Дръж револвера ми в готовност, ако ти е угодно.

— Угодно ми е — отвърна също толкова тихо. Думите й прозвучаха като „уодномие“, защото тя почти не помръдна устни. Усещаше, че от сградите в тази част на Кралския друм (предимно дюкянчета и странноприемници, които сякаш бяха излезли от филмов декор за средновековно селище), ги наблюдават. Не знаеше дали става въпрос за хора, роботи или телевизионни камери, но го почувства още преди Роланд да потвърди страховете й. Трябваше само да погледне към Ко — главата на рунтавелкото се полюшваше напред-назад като махалото на часовника на дядо й, — за да разбере, че и той го усеща.

— А този Кенеди беше ли добър дин? — попита Стрелеца с обичайния си тон. Думите му увиснаха в тишината. Сузана внезапно осъзна нещо изключително приятно: за пръв път, откакто бяха напуснали Федик, не й беше студено, въпреки че се намираха съвсем близо до реката и въздухът бе влажен и вледеняващ. Бе съсредоточена до такава степен върху света около нея, че беше престанала да обръща внимание на студа. Поне засега.

— Ами, не всички смятаха така — вземи например този, който го застреля, — но според мен беше добър дин — рече. — Преди още да го изберат, казваше на хората, че има намерение да промени нещата. Вероятно по-малко от половината избиратели са повярвали в искреността му, защото повечето политици лъжат по същата причина, поради която маймуната се люлее на опашката си — защото го може. Веднага