Тъмната кула

до болка познатото им червено око.

— Мисля, че пътеката, по която вървим, навремето е била дилижансов път между замъка Дискордия и Le Casse Roi Russe. — каза Стрелеца. — Почти съм убеден в това.

Преминаха покрай още сгради и още пресичащи се пътища. Това бяха покрайнините на някогашен град или село — а може би и на голям мегаполис, разпрострял се около замъка на Пурпурния крал. Но за разлика от Луд например много малко бе останало от него. Пространството между порутените сгради беше обрасло с дяволска трева, но това бе единственият признак на живот. Студът беше по-силен от всякога. На четвъртата нощ след като бяха видели враните, се опитаха да лагеруват сред останките на една по-запазена постройка, ала и двамата доловиха шепнещите в тъмнината гласове. С безразличие, което се стори стряскащо на Сузана, Роланд веднага ги определи като „домашници“ и предложи да се върнат на улицата.

— Не смятам, че могат да ни сторят нещо, ала могат да наранят малкото ни приятелче — каза Стрелеца и погали Ко, който се бе сгушил в скута му с нетипична за него боязливост.

Тъмнокожата жена бе страшно доволна, че се махат. Сградата, където се бяха опитали да лагеруват, излъчваше някакъв хлад, който й се струваше по-непоносим от физическия студ. Съществата, чийто шепот бяха чули, можеха да са древни, но това изобщо не омаловажаваше факта, че умираха от глад. Ето защо тримата за пореден път се сгушиха един в друг по средата на Бедлендс Авеню, до луксозното такси на Хо Фат и зачакаха изгревът да повиши температурата с няколко градуса. Опитаха се да запалят огън от дъските на една от съборетините, но само изхабиха две шепи „Стърно“. Гелът се стичаше по нацепените крака на древните столове, които използваха като подпалки, след което се изпаряваше. Дървото просто отказваше да се запали.

— Защо? — попита жената, докато гледаше как последните струйки дим се разсейват във въздуха. — Защо?

— Изненадана ли си, Сузана от Ню Йорк?

— Не, но искам да знам защо. Може би е твърде старо? Или е вкаменено?

— Не гори, защото ни мрази — отвърна Стрелеца с такъв тон, сякаш това бе повече от ясно. — Това е неговото място и продължава да е негово, въпреки че си е тръгнал. Всичко тук ни мрази. Ала… слушай, Сузана… Какво ще кажеш да възобновим нощните преходи? Ще се опиташ ли?

— Определено — кимна тя. — Всичко е по-добро от това да лежим на студа и да треперим като котенца, които някой току-що се е опитал да удави в бидон леденостудена вода.

Така и сториха — през остатъка от тази първа нощ, през цялата следваща и двете след нея. Тъмнокожата жена не спираше да си мисли: „Ще се разболея. Не мога да продължавам така, без да ми се лепне нещо“, ала организмът й издържа. Никой от тях не се разболя, като се изключи пъпката вляво отделната й устна, която от време на време се пукаше и от нея изтичаше малко кръв, след което раничката хващаше коричка. Единствената им болест беше постоянният студ, който ги прояждаше все по-надълбоко и по-надълбоко. Луната отново бе започнала да пълнее и една нощ Сузана си даде сметка, че вече цял месец пътуват югоизточно от Федик.

Постепенно фантастичната градина от подобни на игли скали бе заменена от някакво запустяло селище. Тъмнокожата жена нямаше никакви илюзии, че вече са напуснали Ужасните земи — дори знакът, който ги уведоми, че тази пътека някога се е наричала „КРАЛСКИЯТ ДРУМ“ (под надписа се мъдреше неизменното червено око), не успя да я убеди в това.

Селището, в което се озоваха, имаше изключително зловещ вид и Сузана се зачуди какви ли са били хората, живели тук преди. Страничните улички бяха застлани с калдъръм. Къщите бяха сгърчени и схлупени, със заострени покриви, а портите — тесни и неимоверно високи, сякаш обитателите им бяха като удължените изображения в панаирджийските огледала. Тези къщи изглеждаха като излезли от творчеството на Хауърд Филипс Лъвкрафт, Кларк Аштън Смит и Уилям Хоуп Ходжсън, събрани под зловещия лунен сърп на Лий Браун Кой88; къщите бяха накацали по полегатите склонове на хълмовете, по които вървяха. Тук-там някоя от тях бе рухнала под собствената си тежест — руините й имаха неприятно органичен вид, сякаш представляваха разкъсана и разложена плът, а не купчина изгнили дъски и изпотрошени стъкла. Пред погледа на Сузана отново изплуваха мъртви лица, които се взираха в нея от дъските и сенките; лица, които се обръщаха след тях и следяха пътя им с кръвожадните си мъртвешки очи. Тя внезапно си спомни за Портиера от Дъч Хил и неволно потрепери.

На четвъртата нощ, откакто бяха поели по Кралския друм, стигнаха до място, където пътят завиваше рязко на юг, напускайки Пътя на Лъча. Пред тях на по-малко от една нощ вървене (или возене, ако човек се намираше в луксозното такси на Хо Фат) се издигаше висок хълм с огромен черен замък, увенчаващ билото му. На фона на оскъдната лунна светлина Сузана си каза, че във вида му има нещо ориенталско. Кулите се удебеляваха в горната си част подобно на минарета. Те бяха свързани с фантастични мостчета, които се пресичаха над вътрешния двор. Част от тези мостчета бяха рухнали, ала повечето още стояха. В този миг Сузана си даде сметка за приглушеното боботене, което достигаше до слуха й. Не, тя бе сигурна, че не се дължеше на някакви машини… ала бе най-добре да попита Роланд за това.

— Вода — каза той.

— Каква вода? — смръщи вежди жената. — Сигурен ли си?

Той кимна.

— Абсолютно. Но за нищо на света не бих пил от нея, дори да умирам от жажда.

— Това място е лошо — промълви тя, имайки предвид не само замъка, но и безименното селище с изкорубените

(втренчени)

къщи, сред които вървяха. — И… Роланд, това място не е пусто.

— Сузана, ако усещаш, че някои духове искат да влязат в главата ти, кажи им да се разкарат.

— Това ще свърши ли работа?

— Не съм сигурен — призна нейният дин, — ала съм чувал, че подобни твари трябва да получат разрешение, за да влязат, и са готови на какви ли не хитрости, за да го сторят.

Тъмнокожата жена бе чела „Дракула“ и бе слушала разказа на татко Калахан за Джирусълъмс Лот, ето защо разбра какво има предвид Стрелеца.

Той я хвана за раменете и внимателно я обърна с гръб към замъка — който в крайна сметка можеше изобщо да не се окаже черен, а само потъмнял от времето. Денят щеше да каже. В момента пътят им бе осветен от скрития зад облаците лунен сърп.

На мястото, където бяха спрели, се пресичаха няколко пътя, повечето от които бяха криви като изпотрошени пръсти. Този, към който Роланд насочи вниманието й обаче, бе идеално прав — и Сузана си даде сметка, че това е първата напълно права улица, която вижда, откакто влязоха в изоставеното селище. Настилката й бе гладка (и не от калдъръм) и тя водеше на югоизток — по протежението на Пътя на Лъча. Високо в небето позлатените от лунните лъчи облаци се носеха като процесия от лодки.

— Забелязваш ли онова тъмно петно на хоризонта? — попита Роланд.

— Да. Тъмно петно с някаква белееща се ивица пред него. Какво е това? Знаеш ли?

— Имам едно предположение, но не съм съвсем сигурен — отвърна Стрелеца. — Да си направим кратка почивка. Слънцето ще изгрее скоро и тогава въпросите ни ще получат отговор. Освен това не искам да се приближаваме до онзи замък посред нощ.

— Щом Пурпурния крал го няма и Пътят на Лъча се простира натам — посочи с ръка, — защо изобщо трябва да се отбиваме в проклетия му замък?

— Най-малкото за да се уверим, че наистина си е отишъл. А и току-виж успеем да погодим капан на този след нас. Не крия, че се съмнявам в това — той никак не е глупав, — ала е млад, а младите често са небрежни.

— Ще го убиеш ли?

Усмивката на Стрелеца изглеждаше смразяваща на сиянието на лунните лъчи.

— Без капка колебание — гласеше отговорът му.

ОСЕМ

На сутринта Сузана се събуди от трескавата си дрямка сред провизиите, струпани в задната част на