Тъмната кула

устата си и рече:

— Това не е пъпка, Роланд.

— Защо мислиш така? — повдигна вежди той, гледайки я изпитателно.

— Имах една приятелка в колежа, която страдаше от същото нещо — продължи безногата жена. — Раничката й кървеше, после спираше, накрая потъмняваше и започваше да кърви още повече. Когато тя отиде на лекар — при един специален лекар, наречен „дерматолог“ — той й каза, че има ангиома. Кръвен тумор. Накрая докторът й би инжекция с новокаин и го изряза със скалпел. Добре че отиде да се прегледа, защото всеки следващ ден това нещо пускало корените си все по-дълбоко и по-дълбоко в нея. Накрая, каза й лекарят, щяло да засегне и синусите й.

Роланд я слушаше безмълвно. Терминът, който бе използвала, се запечата в съзнанието му — „кръвен тумор“. Помисли си, че описва по перфектен начин Пурпурния крал, както и сина му Мордред.

— Ама ний ня’аме новокаин, муце — каза Дета Уокър, — и прекрасно знам, че ня’а и да си намерим скоро. Кат му дойде времето обаче, искам да земеш големия си нож и да изрежеш таа гадост от мен. И искам да го напрайш по-бързо, отколкото шибаният рунтавелник фаща муха във въздуха. Збийш ли? Зацепи ли хавата?

— Да. Сега се отпусни и си почини.

Тя послуша съвета му. Пет минути след като заспа, Дета Уокър отвори очи и

(наблюдавам те, бяло момченце)

го стрелна със злобния си поглед. Стрелеца й кимна и жената ги затвори само за да ги отвори отново след минута-две. Този път обаче това бяха очите на Сузана и когато клепките й се спуснаха, спътницата му най-накрая заспа.

Той бе обещал да я събуди в полунощ, ала реши да я остави да поспи два часа повече, съзнавайки, че топлината на огъня наистина действа отмарящо на тялото й — поне за една нощ. Когато новият му часовник каза, че е един часът, той най-накрая почувства, че преследвачът им е отвърнал взор от тях. Мордред бе изгубил битката със съня, подобно на безброй деца преди него, и в момента спеше с притиснати към гърдите си колене, увит в парцаливото си палто — едно самотно и нежелано дете, сам-самичко в запустяла, изкорубена къща.

„Дали устните му, пропити с кръвта на сай Тотфул, се бърчат и потрепват в съня му, жадувайки за гърдата, която познаха само веднъж, и за млякото, което никога не вкусиха?“

Стрелеца не знаеше и не искаше да знае. В момента бе доволен от това, че е буден в този мъртвешки час и хвърля от време на време по някое дърво в догарящите пламъци. Беше му пределно ясно, че огънят няма да издържи дълго. Дървата бяха по-нови от онези, използвани при строежа на къщите, ала пак бяха много стари и времето ги бе превърнало в камък.

Утре щяха да видят истински дървета. Първите дървета, откакто бяха напуснали Кала Брин Стърджис, като изключим растящите под изкуственото слънце на „Алгул Сиенто“ и онези от света на Стивън Кинг. Междувременно мракът се сгъстяваше. Вятърът виеше, развявайки косата на Роланд около слепоочията, пропит с едва доловимия, приятен мирис на сняг. Стрелеца отметна глава назад и се загледа в черния циферблат на звездите над главата му, всяка от които отмерваше времето, следвайки загадъчната си орбита.

Четвърта главаКожи

ЕДНО

Наложи се да изкарат без огън три поредни нощи. Последната бе най-дълга — най-ужасните дванайсет часа от живота на Сузана. „По-зле ли се чувствам в сравнение с нощта, когато Еди умря?  — запита се тя. — Нима искаш да кажеш, че да лежиш будна в някоя от онези стаи, съзнавайки, че никога вече няма да го видиш, не е било по-ужасно? Че миенето на лицето, ръцете и нозете му не е било по-ужасно? Че сега се чувстваш по-зле, отколкото когато го приготви за земята?“

Да. Това бе далеч по-зле. Мразеше се за това и никога нямаше да го признае пред някого, ала дълбокият, безкраен студ на тази последна нощ бе най-лошото нещо, което й се бе случвало. Тя започна да се бои от всеки повей на вятъра от земите на изток и на юг. Бе едновременно ужасяващо и безкрайно унизително да осъзнаеш колко лесно физическият дискомфорт може да те обсеби, разпространявайки се като отровен газ, покриващ цялото игрище. Мъка? Загуба? Какво означаваха тези неща пред напора на всепроникващия студ, който тръгваше от върховете на пръстите ти, пропълзяваше в шибания ти нос и се запътваше… накъде? Към мозъка ти, ако ти е угодно. И към сърцето ти. В ледената хватка на подобен студ мъката и загубата бяха само думи. Не, не бяха дори и това. Само звуци. Безсмислен брътвеж, докато седиш под звездите и очакваш утрото, което никога няма да настъпи.

Това, което влошаваше допълнително положението, бе обстоятелството, че вече бяха достигнали местата, които Роланд наричаше „подснежието“. Те представляваха низ от дълги, обрасли със зеленина склонове (по-голямата част от тревата беше бяла и безжизнена) и плитки котловини, прорязвани от пълни с лед поточета и самотни дървета, нарушаващи монотонния пейзаж. По-рано през деня Роланд й бе посочил няколко дупки в леда и бе казал, че са направени от елен; после насочи вниманието й и към купчинките изпражнения, които се виждаха тук-там. На дневната светлина подобни знаци бяха доста интересни, дори обнадеждаващи, ала сега, сред безкрайното море на нощта и неспирното тракане на зъбите й, нямаха никакво значение. Еди нямаше никакво значение. Джейк нямаше никакво значение. Тъмната кула нямаше никакво значение, нито пък огъня, който бяха запалили в покрайнините на селището около замъка. Сузана помнеше вида му, ала усещането за приятна топлина, разливаща се по тялото й, бе напълно изгубено. Също като човек, преминал отвъд границите на смъртта за миг-два и осенен от усещането за живота след смъртта, тя можеше единствено да каже, че е било прекрасно.

Роланд седеше до нея и я прегръщаше, а гърдите му се разтърсваха от време на време от пристъпи на суха кашлица. Тъмнокожата жена си каза, че навярно спътникът й се разболяваше, но това също не й оказа никакво въздействие. Единствено студът имаше власт над нея.

По едно време — малко след като зората започна да оцветява източната част на небосвода — зърна някакви оранжеви светлини, които танцуваха в далечината, отвъд мястото, където започваше снегът. Обърна се към Роланд и го попита дали има някаква идея какво представляват; не че се интересуваше чак толкова, но звученето на собствения й глас я увери, че не е мъртва. Поне засега.

— Мисля, че са таласъми.

— К-к-как-к-к-кво? — Зъбите й тракаха толкова силно, че едва говореше.

— Не зная как да ти го обясня — каза Стрелеца. — Пък и не съм сигурен дали изобщо има смисъл. Сама ще ги видиш, когато му дойде времето. А ако в момента се заслушаш, ще чуеш нещо доста по- интересно.

Отначало чу единствено въздишката на вятъра. Сетне тя отстъпи място на сухото шумолене на тревата, най-вероятно под нечии стъпки, последвано от някакво едва доловимо хрущене. Сузана знаеше на какво се дължи това — само копито, разчупващо леда, сковал поточето, можеше да издава този звук. Безногата жена знаеше и че до три-четири дни може да носи палто, направено от кожата на животното, което пиеше вода наблизо, ала това също нямаше никакво значение. Времето бе абсолютно безполезно, когато седиш буден в мрака, подложен на непрестанните атаки на хапещия студ.

И преди си бе въобразявала, че й е студено? Какъв майтап, нали?

— Ами Мордред? — попита тя. — Той там ли е — как смяташ?

— Да.

— Усеща ли студа като нас?

— Не зная.

— Не мога да издържам повече, Роланд — наистина не мога.

— Няма да ти се наложи — успокои я нейният дин. — След малко ще се зазори и очаквам, че утре вечер