Тъмната кула

След като накиснаха кожите в тъмната каша от вода и пепел, те се отправиха на кратка експедиция по протежението на потока, чиято цел бе намирането на подходящи дънери. На около километър и нещо откриха това, което им трябваше, разположиха трупите срещу две върби (растящи в съседство, за да могат да работят един до друг) и започнаха да смъкват козината със стъргалниците си. Това им отне един ден. След като свършиха, изгребаха сместа, преобърнаха кожата и я напълниха отново, този път със смесица от вода и смачкани на пюре мозъци. Това „студено щавене“ беше непознато за нея. После накиснаха кожите в новата каша, където трябваше да престоят цяла нощ, а Сузана се зае да прави конци от жили и сухожилия. Роланд наостри ножа си и издялка половин дузина костни игли. Когато приключи, пръстите му кървяха. Той ги намаза с остатъците от кашата от пепел и сажди и цяла нощ спа така, а ръцете му изглеждаха тъй, сякаш бяха покрити с дебели сиво-черни ръкавици. Щом ги изми в потока на следващия ден, тъмнокожата жена с удивление забеляза, че раните са започнали да заздравяват. Тя намаза със същата смес пъпката до устата си, но й залютя ужасно и побърза да я измие.

— Искам да изрежеш това проклето нещо от лицето ми — рече.

Стрелеца поклати глава.

— Ще я оставим сама да се изцери.

— Защо?

— Да изрежеш пъпка е много лоша идея, освен ако не е абсолютно наложително. Особено тук, в този „пущинак“, както би го нарекъл Джейк.

Тя се съгласи, но когато си легна, в съзнанието й изригнаха множество картини, коя от коя по- неприятни — как циреят започва да расте, разяждайки лицето й сантиметър по сантиметър, докато не превърне цялата й глава в кървящ черен тумор. В тъмното тези образи имаха ужасяваща убедителност, ала за щастие безногата жена бе прекалено уморена, за да я тормозят дълго.

На втория ден в Кожарския лагер (както Сузана започна да нарича мястото, където се намираха) Роланд изготви нещо като голяма рамка, на която започнаха да опушват кожите. Миризмата на завършения продукт бе изненадващо приятна. „Мирише ми на кожа“ — помисли си тя, след като подуши едно от парчетата, и сетне се засмя. Точно това си беше всъщност.

На третия ден тъмнокожата жена най-накрая надмина своя дин. Шевовете на Роланд бяха рехави и не особено изпипани — тя си помисли, че ще издържат най-много месец, след което елечетата и гамашите, ушити по този начин, ще започнат да се разпадат. Тя бе доста по-сръчна. Шиенето бе умение, което бе усвоила от майка си и двете си баби. Костните игли на Стрелеца й се сториха доста груби и тя уви палеца и показалеца на дясната си ръка с еленова кожа, използвайки я като своеобразен напръстник. След това работата потръгна значително по-лесно и към средата на следобеда безногата жена вече вземаше дрехи от купчината на Роланд и повтаряше шевовете им със своите, които бяха много по-гъсти и здрави. Очакваше нейният дин да възрази — мъжката гордост бе всеизвестна, — ала той не го направи, което беше мъдър ход от негова страна, защото в противен случай Дета Уокър със сигурност щеше да реагира в типичния си стил.

В навечерието на третата им нощ в Кожарския лагер всеки от тях имаше елек, гамаши, палто и ръкавици. Последните бяха големи и смешни, но поне щяха да държат топло на ръцете им. И като страна дума за ръце, Сузана едва можеше да сгъне своите. Тя изгледа скептично останалите кожи и попита Роланд какво ще правят с тях.

Той се замисли, след което поклати глава.

— Ще ги натоварим на Хо Фат заедно с част от месото и парчета лед от потока, за да го запазим за по- дълго време.

— Ще можем ли да използваме таксито, когато стигнем до снега?

— Не — призна й той, — ала дотогава останалите кожи ще са станали на одежди, а месото ще бъде изядено.

— Просто не можеш да останеш повече тук, нали? — не спираше с въпросите си Сузана. — Чуваш нейния зов. Чуваш как Кулата те вика.

Стрелеца остана загледан в играещите пламъци, без да каже нищо. Въпросът беше риторичен.

— Как ще транспортираме провизиите си, когато стигнем до бялата шир?

— Ще си направим шейна. Пък и там ще има много дивеч.

Сузана кимна и тъкмо щеше да се излегне на земята, когато мъжът я хвана за раменете и я обърна към огъня. Лицето му се приближи до нейното и за миг тъмнокожата жена си помисли, че ще я целуне за лека нощ. Вместо това обаче мъжът се загледа съсредоточено в цирея до устата й, който вече беше хванал коричка.

— Е? — попита тя накрая. Можеше да каже и повече, ала се срамуваше от треперещия си глас.

— Мисля, че е станала по-малка. Напуснем ли веднъж Ужасните земи, може да се изцери и сама.

— Сигурен ли си?

Мъжът рязко поклати глава.

— Казах „може“. Сега си лягай, Сузана. Трябва да си починеш.

— Добре, но този път не ме оставяй да спя до късно. Искам да изпълня своята част от караула.

— Добре. Сега заспивай.

Тя го послуша и сънят я връхлетя още преди да затвори очи.

ДЕСЕТ

Намира се в Сентрал Парк и е толкова студено, че вижда дъха си. Небето е съвсем бяло — снежно небе, — ала на нея й е топло. Не, просто няма как да й е студено с палтото от еленова кожа, гамашите, елечето и собственоръчно ушитите от нея ръкавици. На главата й също има нещо, което топли ушите й — тя го сваля, изгаряща от любопитство, и вижда, че това е скиорска шапка, ала изработена от същия материал като останалата част от облеклото й. Платът е боядисан в червено и зелено, а отпред пише „ВЕСЕЛА КОЛЕДА“.

Сузана е озадачена. Можеш ли да имаш deja vu насън? Очевидно да. Тя се оглежда наоколо и вижда Еди и Джейк, които й се усмихват. Гологлави са и тъмнокожата жена осъзнава, че това, което държи в ръцете си, е комбинация от шапките, които носеха в друг неин сън. Внезапно изпитва невероятен възторг, сякаш току-що е решила някаква нерешима задача — изчислила е квадратурата на кръга или е открила най-голямото просто число (това е само за Блейн влака, дето мамата си трака — направо мозъчна атака).

На пуловера на Еди пише „АЗ ПИЯ НОЗ-А-ЛА!“

А на този на Джейк — „АЗ КАРАМ «ТАКУРО СПИРИТ»!“

И двамата държат в ръце чаши с горещ шоколад — от онзи mit schlag отгоре, поръсен с индийско орехче.

— Кой свят е това? — пита ги тя и в същия миг осъзнава, че наблизо пеят „Тиха нощ, свята нощ“ и „Какво дете е това“.

— Трябва да го оставиш да продължи сам — казва Еди.

— Да, и трябва да се пазиш от Дондейл — добавя Джейк.

— Не разбирам — отговаря им Сузана и им показва шапката си. — Това не е ли ваше? Не беше ли на главите ви?

— Ако я искаш, вече е твоя. — Еди й подава чашата си. — Заповядай, донесъл съм ти горещ шоколад.

— Никакви двойници повече — изрича Джейк. — Това е само една шапка, ако не виждаш.

Преди да може да отговори, от небето се чува някакъв глас и сънят започва да се разпада.

— ДЕВЕТНАЙСЕТ — казва гласът. — Това е ДЕВЕТНАЙСЕТ, това е ЧИССИТ.

С всяка следваща дума светът става все по-нереален. Еди и Джейк стават полупрозрачни, а опияняващият аромат на горещия шоколад избледнява, заменен от мириса на пепел

( пепелявата сряда )

и кожа. Тя вижда, че устните на Еди помръдват, и си мисли, че той изрича някакво име, след