Тъмната кула

което…

ЕДИНАЙСЕТ

— Събуди се, Сузана — рече Роланд. — Твой ред е.

Тя се надигна и се огледа наоколо. Огънят гаснеше.

— Чух го да обикаля наоколо — каза нейният дин, — но оттогава минаха няколко часа. Сузана, добре ли си? Сънуваше ли?

— Да — отвърна тя. — Този път имаше само една шапка и аз я носех.

— Не те разбирам.

Тя също не се разбираше. Сънят й вече избледняваше, както почти винаги става със сънищата, след като отворим очи. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че името, изречено от безмълвните устни на Еди, бе Патрик Данвил.

Пета главаДжо Колинс от „Одд’с Лейн“

ЕДНО

Три седмици след съня за шапката три фигури (две големи и една малка) излязоха от горския масив, покрил хълмистата земя, и поеха през обширното поле. Едната от по-едрите фигури дърпаше другата, която бе седнала в някакво подобие на индианска шейна.

Ко тичаше напред-назад между Сузана и Роланд, а видът му издаваше повишена бдителност. Студеното време и постоянната диета от еленско месо явно му се отразяваше добре, защото бе загладил косъма. Местността, която прекосяваха в момента, в топлите дни навярно представляваше жизнерадостна, покрита с горски цветя ливада, ала сега бе погребана под сто и петдесет сантиметра сняг. Сега придвижването им беше по-лесно, тъй като се спускаха по склона, и Роланд се надяваше, че най-лошото е зад гърба им. Реално погледнато, преходът из Бялата шир не ги бе затруднил особено — поне досега. Имаше дивеч, дърва за огъня им, а в четирите случая, когато времето бе станало наистина отвратително, просто спряха и зачакаха виелиците да утихнат. Така и стана, макар че най-злата от снежните бури продължи над четирийсет и осем часа и когато отново поеха по Пътя на Лъча, откриха, че снежната покривка се е увеличила с още деветдесет сантиметра. На откритите места, където виещият вятър можеше да се развихри с пълна сила, преспите бяха големи като океански вълни; някои бяха толкова високи, че покриваха високите борове почти до върховете.

След първия ден в Бялата шир, когато видя с какви усилия Роланд дърпаше шейната (и то при положение че снегът бе едва трийсетина сантиметра дълбок), Сузана си каза, че навярно щяха да минат месеци, докато прекосят тези високи гористи хребети; ето защо се зае да му направи снегоходки. Първите й два опита бяха крайно несполучливи, ала третият получи одобрението на Стрелеца. Рамките бяха изработени от гъвкави клонки, а вътрешната част — от съшити, застъпващи се ивици еленова кожа. Спътникът й каза, че му изглеждали като сълзи.

— Как ти хрумна да ги направиш? — попита той след първия ден, в който си ги сложи. Разликата в изминатото разстояние в сравнение с предишните дни беше огромна, особено след като Роланд се научи да върви с олюляващата се моряшка походка, която не позволяваше на снега да се събира върху кожените повърхности.

— От телевизията — каза Сузана. — Когато бях малка, имаше една програма, наречена „Сарджънт Престън от Юкон“. Сарджънт Престън нямаше рунтавелко, който да му прави компания, но за сметка на това пък имаше вярното си куче Кинг. Както и да е, затворих очи и се опитах да си спомня как изглеждаха снегоходките му. — Безногата жена посочи към краката на Стрелеца. — Това е най- доброто, което можах да направя.

— Страхотни са — рече той и искреността на този простичък комплимент разпрати тръпки по цялото й тяло. Това не беше начинът, по който непременно Роланд (или всеки друг мъж) трябваше да я кара да се чувства, ала не можеше да отрече, че й харесва. Зачуди се дали това се дължи на възпитанието й, или просто бе част от женската й природа, но сетне реши, че не иска да знае.

— Дано издържат по-дълго, преди да се разпаднат — въздъхна тъмнокожата жена.

— Мисля, че си ги направила достатъчно здрави — увери я Стрелеца. — Усещам как кожата се е разтеглила малко, но това е всичко.

Снегоходките не показаха никакви признаци на разпадане и сега, докато прекосяваха обширната открита площ, Сузана приемаше по-леко факта, че Роланд я тегли, понеже усещаше, че е допринесла с нещо за похода им. От време на време Мордред навестяваше мислите й и една нощ, около десет дни след като бяха навлезли в снежното царство, помоли спътника си да сподели онова, което знаеше. Това, което я подтикна към тази стъпка, бяха думите му, че за момента няма нужда да стоят на пост и че спокойно могат да си позволят десетчасов сън, ако телата им имат нужда от него, а Ко щял да ги събуди, ако възникне някакъв проблем.

Стрелеца въздъхна и остана загледан в огъня почти цяла минута, без да промълви дума. Седеше, обгърнал коленете си с ръце, и тъмнокожата жена тъкмо си помисли, че няма да отговори на въпроса й, когато той рече:

— Продължава да ни следва, но изостава все повече и повече. В момента се бори с всички сили да си осигури храна, да ни настигне и най-вече да не умре от студ.

— Да не умре от студ? — На Сузана й беше трудно да повярва на думите му. Навсякъде около тях бе пълно с дървета.

— Той няма нито кибрит, нито „Стърно“ — вдигна рамене Роланд. — Почти съм убеден, че една нощ — преди доста време — се е доближил до един от нашите огньове, събрал е малко живи въгленчета и си е запалил огън. Разказвали са ми, че по същия начин и древните планинци са пренасяли огъня по време на дългите си преходи.

Безногата жена кимна. Бе чувала същото и в часовете по история в гимназията, въпреки че учителят беше признал, че голяма част от онова, което си мислеха, че знаят за хората от Каменната ера, изобщо не бяха знания, а сбор от догадки. Тя се зачуди каква ли част от това, което Роланд сега й каза, също са догадки, и реши да го попита.

— Не са догадки, ала не мога да го обясня. Ако е нещо като докосване, Сузана, не е същото като дарбата на Джейк. Не виждам, не чувам и дори не сънувам. Макар че… понякога сънуваме неща, които не си спомняме, след като се събудим?

— Да. — Тя се зачуди дали да му каже за бързите очни движения (така наречения „REM сън“) и за експериментите, за които бе чела в списание „Лук“, ала после реши, че така само ще усложни нещата. Вместо това сподели, че според нея всеки човек сънува неща, които не си спомня, след като се събуди.

— Дано да го видя и да го чуя в сънищата си — рече нейният дин. — Всичко, което зная, е, че полага кански усилия да ни догони. Освен това знае толкова малко за света, че е истинско чудо, дето изобщо е жив.

— Изпитваш ли съжаление към него?

— Не. Не мога да си позволя да изпитвам съжаление към него. Нито пък ти.

Ала докато казваше това, Стрелеца извърна поглед и спътницата му си помисли, че я лъже. Навярно не искаше да изпитва състрадание към Мордред, но тя бе сигурна, че поне мъничко го съжалява. Може би искаше да се надява, че момчето ще умре по време на тежкия преход — имаше множество възможности да се случи подобно нещо, като хипотермията99 беше най-вероятният вариант, — но безногата жена не смяташе, че нейният дин е способен на това. Дори и да приемеха, че бяха избягали от ка, кръвта вода не ставаше.

Ала имаше и нещо друго — много по-силно от кръвните връзки. Знаеше го, защото го усещаше как пулсира в собствената й глава както насън, така и когато беше будна. Това бе Тъмната кула. Чувстваше, че в момента са изключително близо до нея. Нямаше никаква представа какво щяха да правят с лудия й