Тъмната кула

знаеше какво да прави и без да му казват.

Що се отнася до стареца, болният му крак определено беше зле — „единият му крак е в гроба“, без съмнение би казал татко Моуз Карвър, — но с помощта на бастуна се оправяше криво- ляво. Подскачащата му, олюляваща се походка се стори на Сузана едновременно забавна и достойна за уважение. „Пъргав като щурец“ бе друг от лафовете на татко Моуз и вероятно прилягаше повече на непознатия. Тъмнокожата жена не виждаше никаква заплаха или опасност в белокосия старец (косата му бе дълга и пухкава и се спускаше до раменете на шубата му), който подскачаше наоколо с бастунчето си. Когато се приближи, тя видя, че едното му око е покрито с млечнобяла ципа. Зеницата, която едва се виждаше, сякаш се бе вторачила нейде вляво от тях. Другото му око обаче огледа новодошлите с жив интерес, докато човекът се клатушкаше по „Одд’с Лейн“ към тях.

Конят отново изцвили и старецът размаха бастуна си към бялото схлупено небе.

— Абе, нали ти рекох да си затвориш сенокосачката, торна фабрика такава? — извика непознатият. — Не си ли виждала хора преди, шундо заспала? Щот’ ако не се лъжа, май в обор си раждана, а ако не е тъй, значи аз съм синеок бабуин!

Роланд се засмя и разсея и последните остатъци от тревогите на безногата жена. В този миг конят изцвили за пореден път от пристройката зад къщата, а възрастният човек пак размаха бастуна си, при което за малко да се изтърси в снега. Макар походката му да изглеждаше тромава, за изненада на Сузана вече бе успял да преполови разстоянието, което ги делеше. По едно време се подхлъзна и щеше да падне на земята, ако не беше извъртял рамото си в последния момент, същевременно подпирайки се на бастуна, за да възстанови равновесието си. Когато отново погледна към тях, на лицето му грееше широка усмивка.

— Хайл, стрелци! — извика им той и им махна с бастуна си. Поне дробовете му бяха в перфектна форма. — Стрелци, отправили се в търсене на Тъмната кула, нал’ тъй? Просто няма как да е иначе, кат гледам тез пушкала с големите дръжки! А и Лъчът вече е добре, пак си е здрав и снажен, щот’ и двамата с Липи го усещаме! Живна като кобилката, дет’ беше по Коледа, или туй, дет’ аз му викам Коледа, щот’ нямам календар, нито пък съм виждал Дядо Коледа. То, да си кажа правичката, не съм го и очаквал, щот’ бил ли съм някога добро момче? Никога! Никога! Добрите момчета отиват в рая, а моите ’сичките аверчета са на другото място и си хапват бонбонки, и си пийват нози с уиски в бърлогата на дяволите! Не ми обръщайте внимание, то на мен езикът ми е захванат по средата и шава от двата края! Пак ви казвам — хайл на единия, хайл на другия и хайл на онуй дребното косматото по средата! Чистокръвен рунтавелко, както виждам! Уау, ама не е ли страхотно, дет’ ви виждам, а? Мен ми викат Джо Колинс, Джо Колинс от „Одд’с Лейн“! Самият аз съм достатъчно странен100, вярвайте ми — барабар с туй съм и едноок, че и сакат — но пък иначе съм на вашите услуги!

Човекът тъкмо достигна мястото, където Тауър Роуд свършваше… или започваше, в зависимост от гледната ви точка и посоката, в която пътувате, каза си Сузана. Той ги изгледа — едното му око бе ярко и лъскаво като на хищна птица, а другото зяпаше безизразно в бялата пустош.

— Дълъг живот и приятни нощи, туй казвам аз, и майната им на ’сички, дет’ твърдят противното, ама то и без друго тука няма такива, тъй че кво ни пука за тях, нал’ тъй? — Извади един бонбон от джоба си и го подхвърли във въздуха; Ко мигновено се изстреля напред, челюстите му щракнаха и лакомството изчезна в устата му.

Сега и двамата стрелци се засмяха. Чувстваха се малко странно, ала им беше добре — сякаш си намерил нещо ценно, след като си бил почти сигурен, че си го изгубил завинаги. Дори Ко сякаш се усмихваше и ако конят го притесняваше (той изцвили отново, докато гледаха сай Колинс от висотата на снежния насип), не го показваше по никакъв начин.

— Имам един милион въпроси към вас — започна Колинс, — но ще започна със следния: как, мамицата му, смятате да слезете от тоя шибан насип?

ЧЕТИРИ

Сузана веднага отговори на въпроса му, като се плъзна с шейната си. Избра си мястото, където североизточният край на „Одд’с Лейн“ изчезваше под снега, защото насипът там бе малко по-нисък. Спускането й бе бързо, ала не особено гладко — тъкмо бе изминала три четвърти от пътя, когато се удари в замръзнал леден блок, падна от шейната и завърши пързалянето си в поредица непохватни салта, като през цялото това време не спираше да се смее като обезумяла. Шейната се преобърна — преобърната костенурка, ако ви е угодно, — при което провизиите им се разпиляха навсякъде.

Роланд и Ко се спуснаха на подскоци зад нея. Стрелеца веднага се наведе над нея, явно загрижен дали е добре, а Ко завря муцунка в лицето й, докато тя продължаваше да се залива от смях. Татко Моуз със сигурност би казал за смеха й, че е „весел като стара бащина шапка“.

— Добре съм, Роланд — падала съм и по-зле от сгъваемата си тротинетка, когато бях малка.

— ’сичко е добре, когат’ свършва добре — съгласи се Джо Колинс. Той я изгледа със здравото си око, сякаш да се увери, че е наред, след което започна да събира разпилените провизии, изгърбен над бастуна си, а пухкавата му бяла коса се развяваше около розовото му лице.

— Внимавай — каза Стрелеца, докато се протягаше да хване ръката на стареца. — Ако направя това, ти ще се изльоскаш на дупарата си.

При тези думи старецът избухна в смях, а Роланд охотно се присъедини към него. Иззад къщичката се разнесе още едно пронизително изцвилване, сякаш конят протестираше срещу веселото настроение на компанията.

— „Ще се изльоскаш на дупарата си!“ Човече, т’ва наистина беше яко! — Той забърса снега от коженото палто на Сузана, докато Роланд събра набързо разпилените им запаси и ги нареди отново на импровизираната им шейна. Ко му помогна, като донесе няколко вързопа с месо в челюстите си и ги пусна в задната част на шейната.

— Колко умно зверче! — възкликна Джо Колинс.

— Страхотен помощник е — съгласи се Сузана. Беше много доволна, задето бяха спрели; за нищо на света не би се лишила от запознанството с този весел старчок. — Аз съм Сузана Дийн — Сузана от Ню Йорк. Дъщеря на Дан.

Той улови ръката й и я раздруса. Не носеше ръкавици и въпреки че пръстите му бяха изкривени от артрита, ръкостискането му бе силно.

— Ню Йорк, така значи! Родом съм оттам, но съм живял и в Ейкрон, Омаха, както и в Сан Франциско. Син съм на Хенри и Флора, ако изобщо ви интересува.

— Значи си от Америка? — попита Сузана.

— О, да, но много, много отдавна! — рече той. — Сигурно бихте казали „делах“. — Здравото му око проблесна, а другото продължаваше да гледа снежнобялата шир със същата липса на интерес. Той се обърна към Роланд. — А ти кой си, приятелю? Наричам те приятел, тъй както бих нарекъл всеки друг, който не ме е убедил в противното, — а в подобен случай направо го налагам с Беси, както викам на бастуна си.

Стрелеца се усмихна. Просто нямаше как да не го направи, помисли си тъмнокожата жена.

— Роланд Дисчейн от Гилеад. Син на Стивън.

— Гилеад! Гилеад! — здравото око на Колинс стана кръгло от изумление. — Това название е от древността, нали? Сякаш е излязло от книгите! Боже мой, сигурно си по-стар и от Господ!

— Така казват — вдигна рамене Стрелеца. Безногата жена забеляза, че усмивката му вече не беше толкова широка.

— Ами пухкавия дребосък? — попита възрастният мъж, навеждайки се напред. Той извади още два бонбона от джоба си — един зелен и един червен. Коледни цветове. Сузана изведнъж започна да има чувството за deja vu, което сякаш докосна съзнанието й с крилото си и се изгуби в мрака. — Как се казваш, фъстъче? Как ти викат, когато искат да се прибереш у дома?

— Той не…

„… говори повече, въпреки че някога го правеше“, искаше да каже безногата жена, ала преди да довърши, рунтавелкото изджавка:

— Ко! — и го каза така ясно и уверено, както говореше, докато Джейк беше още жив.