Тъмната кула

пазител, когато — и ако — я достигнеха, ала в момента си даде сметка, че всъщност не й пукаше особено. Засега всичко, което искаше, бе да я види. Все още не можеше да си представи, че ще влезе вътре, но да я зърне… Да, да я съзре изглеждаше по-реалистично. И тя си въобразяваше, че това щеше да й бъде напълно достатъчно.

ДВЕ

Бавно си пробиваха път по заснежения склон, а Ко сновеше от Роланд към Сузана и обратно, сякаш за да се убеди, че всичко е наред. От време на време над главите им се отваряха яркосини просеки — Роланд знаеше, че Лъчът работи, изблъсквайки савана от облаци на югоизток. Иначе небето беше снежнобяло от единия хоризонт до другия и имаше онзи издут вид, който и двамата прекрасно познаваха. Щеше да вали и Стрелеца имаше предчувствието, че тази буря навярно щеше да е най- страшната от всички досега. Вятърът ставаше все по-силен, а влажността на въздуха бе достатъчна, за да вкочани всеки незащитен сантиметър кожа (след трите седмици на усърдно шиене това означаваше челата и върха на носовете им). Поривите на вятъра вдигаха огромни прозирни завеси от сняг, които се носеха около тях като фантастични балетисти, непрекъснато променящи облика си.

— Красиви са, нали? — попита Сузана с капчица тъга в гласа си.

Роланд от Гилеад, който никога не се бе проявявал като ценител на красотата (освен веднъж, много отдавна, в баронството Меджис), изсумтя. Той знаеше какво би било красиво за него — добро укритие по време на виелицата, което да им свърши повече работа от клоните на дърветата. Ето защо почти не повярва на очите си, когато вятърът поутихна и снежните завеси се спуснаха на земята. Стрелеца изтърва повода, с който теглеше шейната, отиде до Сузана (провизиите им бяха завързани зад нея) и падна на едно коляно. Както бе облечен в кожи от главата до петите, повече приличаше на някакво същество от рода на Голямата стъпка или Йети, отколкото на човек.

— Какво мислиш за това? — попита той.

Вятърът отново се надигна и за миг заличи всичко, което мъжът беше видял. Когато се успокои, покровът над главите им се разкъса и слънчевите лъчи озариха снежното поле, което заискри така, сякаш бе осеяно с миниатюрни елмази. Сузана заслони очи с едната си ръка, погледна надолу и видя нещо като преобърнато „Т“, издълбано в снега. Хоризонталната черта (която бе по-близо до тях) беше относително къса, навярно не повече от шейсетина метра във всяка посока; вертикалната обаче беше изключително дълга, стигаше чак до хоризонта и сетне се губеше нейде отвъд.

— Пътища! — възкликна тя. — Някой е прокарал пътища тук долу, Роланд!

Стрелеца кимна.

— И аз си помислих същото, но исках и ти да го кажеш. Виждам и още нещо.

— Какво? Очите ти са по-силни от моите.

— Когато се приближим, сама ще го зърнеш.

Той понечи да се изправи, ала безногата жена го хвана за ръката.

— Не ме тормози така. Какво е?

— Покриви — отвърна нейният дин. — Мисля, че там долу има къщи. А може би и цял град.

— Хора? Да не искаш да кажеш, че има хора?

— Ами над една от къщите се вижда нещо като дим, макар че не съм съвсем сигурен с това бяло небе.

Тя не знаеше дали иска да види други хора или не. Това определено щеше да усложни нещата.

— Роланд, трябва да сме адски внимателни.

— Да — кимна мъжът и отново зае мястото си пред шейната. Преди да го вдигне, се спря да намести колана си, спускайки кобура малко по-ниско, за да е по-удобно на лявата му ръка.

Час по-късно стигнаха до кръстопътя. Триметровият снежен насип и следите от вериги в отъпкания сняг наведоха Сузана на мисълта, че оттук най-вероятно е минавал снегорин. От най-високата точка на насипа стърчеше стълб, чийто връх бе увенчан с табелки, не по-различни от тези във всички по-големи градове; същите табелки красяха всеки ъгъл в Ню Йорк например. Тази, която отбелязваше по-късия път, гласеше:

ОДД’с ЛЕЙН

Ала от надписа на другата сърцето й направо се разтуптя.

ТАУЪР РОУД

пишеше на нея.

ТРИ

Всички къщи наблизо се оказаха необитаеми — всички освен една. Повечето бяха рухнали под тежестта на натрупания сняг, ала на около три четвърти от пътя по лявото разклонение на „Одд’с Лейн“ се издигаше постройка, доста по-различна от останалите. Покривът бе почистен от снега, а от моравата до входната врата водеше добре поддържана пътечка. От комина на тази чудата къщурка се издигаше бял дим и единият от прозорците бе облян от жълтеникава светлина, ала именно димът привлече вниманието на Сузана. Това бе последният щрих. Единственият въпрос в съзнанието й беше кой ли щеше да им отвори вратата, след като похлопат? Хензел или сестра му Гретел? (Между другото, те дали бяха близнаци? Дали някой е мислил по този въпрос, зачуди се тъмнокожата жена.) Току-виж отвътре излязла Червената шапчица, а защо не и Златокоска?

— Може би трябва просто да продължим по пътя си — рече Сузана, смътно съзнавайки, че гласът й се бе превърнал в шепот. — Да продължим напред, без да се отбиваме никъде, и да кажем благодаря. — Тя посочи към знака, гласящ „ТАУЪР РОУД“. — Пътят е пред нас, Роланд — само трябва да тръгнем по него.

— Дори и да направим така, мислиш ли, че Мордред ще стори същото? — попита Стрелеца. — Смяташ ли, че ще продължи по пътя си и ще остави обитателите на този дом да си живеят в мир?

Изобщо не се бе замисляла за това. Отговорът определено беше „не“. Ако Мордред поискаше да убие този, който живееше в тази къщурка, щеше да го направи и толкова. За храна (ако тукашните обитатели ставаха за ядене), но това щеше да е второстепенна причина. Горите зад тях гъмжаха от дивеч и дори момчето да бе неспособно да си улови своя собствена вечеря (а Сузана си мислеше, че в паяковидния му облик това не би го затруднило особено), във всеки от биваците им можеше да намери достатъчно остатъци от угощенията им, за да не умре от глад. Не, той щеше да се спусне от хълмистите земи сит… но не и щастлив. Ни най-малко. И горко на всеки, който се изпречеше на пътя му.

„От друга страна обаче…“ — помисли си тя, ала внезапно си даде сметка, че нямаше друга страна, защото вече бе прекалено късно за каквото и да било. Входната врата на къщурката се отвори и оттам излезе възрастен мъж. Носеше ботуши, дънки и дебела шуба с пухкава, обточена с кожа качулка. Сузана имаше чувството, че е купил тези дрехи от някой магазин за армейски стоки в Гринидж Вилидж.

Румените бузи на мъжа свидетелстваха за добро здраве, ала той накуцваше тежко, а в лявата му ръка се виждаше дебел бастун. Внезапно зад чудатата му къщичка с пухкав перест дим, която сякаш бе излязла от някоя приказка, се разнесе пронизително цвилене.

— Да, Липи, виждам ги много добре! — извика старецът, обръщайки се към дома си. — Все пак имам едно здраво око, забрави ли? — След което се обърна към насипа, върху който стояха Роланд, Сузана и Ко, и вдигна бастуна си, за да ги поздрави. Жестът му издаваше добронамереност и липса на страх. В отговор Роланд вдигна дясната си ръка.

— Май ни чака съвещание, без значение дали го искаме или не — измърмори Роланд.

— Знам — отвърна тя, след което каза на рунтавелкото: — Ко, знаеш как да се държиш, нали?

Пухкавото зверче погледна първо към нея, а после и към възрастния мъж, без да издаде звук. Явно