Тъмната кула

— Добро момче! — рече Колинс и метна бонбоните в устата на зверчето, след което протегна възлестата си длан и животинчето вдигна лапичка, за да я докосне. Двамата се ръкуваха — човек и рунтавелко — на кръстопътя на „Одд’с Лейн“ и Тауър Роуд.

— Проклет да съм! — възкликна Роланд.

— Със ’сички ще е тъй накрая, с Лъчи или без Лъчи — отбеляза Джо Колинс и пусна лапичката на Ко. — Но не и днес. Сега викам да идем там, дет’ е топличко и можем да си направим съвещание на чаша кафе — имам, имам, не се притеснявайте — и кана ейл. Дори мога да ви забъркам и едно нещо, дет’ му викам „яйчен грог“ — вътре слагам яйце, захар, мляко и бира — ако ви устройва. Щот’ мен ме устройва идеално — особено с мъъъъничко ром, но кой знае? Да ви кажа правичката, не съм усещал вкуса на нищо от пет години, че и повече. Въздухът извън Дикордия ми еба майката на вкусовите лигавици и на носа. Но както и да е… кво ще кажете за идеята?

— Бих казала, че е чудесна — рече Сузана.

Старецът я потупа приятелски по рамото.

— Добрата жена е безценна перла! Не помня обаче де го бях чел — Шекспир ли беше или Библията, а може би си го съших от… Ей, Липи, накъде си мислиш, че си тръгнала? Искаш да посрещнеш гостите, така ли?

Говореше също като онези хора, които живеят само в компанията на домашните си любимци. Кобилата му се бе дотътрила до тях и Колинс я хвана за гривата, галейки я с дълбока привързаност, но тъмнокожата жена си каза, че това е най-уродливото животно, което е виждала през живота си. Голяма част от доброто й настроение веднага се изпари при вида на четириногото. Липи беше сляпа — не с едното око, а с двете — и кльощава като плашило. Докато вървеше, костите й се очертаваха толкова отчетливо под краставата кожа, че Сузана почти очакваше някоя от тях да щръкне навън. За миг черният проход под замъка Дискордия изплува в съзнанието й с ужасяваща яснота — слузестите звуци, които издаваше отвратителното многокрако същество, и костите. Всички тези кости.

Навярно Колинс зърна нещо от това на лицето й, защото когато заговори отново, звучеше почти отбранително:

— Знам, че е една дърта грозница, но кат’ станеш стара кат’ нея, едва ли ще печелиш много конкурси за красота! — Той потупа кобилата по осеяната със струпеи и рани шия, след което разроши проскубаната й грива и се обърна към пътя, водещ до къщата му. Междувременно първите снежинки на задаващата се буря започнаха да прехвърчат около тях.

— Хайде, Липи, хайде, дърта кранто и стара ки’-кутия такава! Не можа ли толкоз да подушиш снега във въздуха? Защото аз го подуших, а моят нос отиде на кино още преди сто години!

Възрастният човек се обърна към Роланд и Сузана и им рече:

— Надявам се, че ще оцените готварските ми умения, защото както гледам, тази виелица няма да трае по-малко от три дни. Най-малко три дни, преди Демонската луна отново да си покаже мутрата! Срещата ни обаче беше добра — сигурен съм в т’ва! Просто се надявам да не съдите за моята гостоприемност по моята конскоприемност. Нал’ тъй? Ехааа!

„Опазил ни Господ“, помисли си тъмнокожата жена и потрепери. Старецът се обърна и в този момент Роланд й хвърли любопитен поглед. Тя му се усмихна и вдигна рамене, сякаш за да каже „Няма нищо“ — какъвто беше и случаят. Нямаше никакво намерение да му обяснява, че една куца кранта с пердета на двете очи и кожа, която разкрива повече, отколкото скрива, я бе накарала да се почувства бъзи-бъзи. Досега Роланд нито веднъж не я бе наричал „тъпа патка“ и тя не искаше да му дава никакви поводи да я нарича тъй зана…

Сякаш прочела мислите й, старата кобила се обърна назад и й се ухили, оголвайки няколкото си останали зъба. Очите в уродливия череп на Липи приличаха на изгорели свещи, потопени в гной. Тя изцвили към Сузана, като че ли искаше да й каже: „Мисли си каквото искаш, черна птицо; аз ще си бъда тук дълго след като ти извървиш своя път и умреш от своята смърт.“ В същото време вятърът внезапно се усили, запращайки шепи сняг в лицата им, докато се мъчеше да намери пролука в кожените им одежди. След като се успокои за няколко секунди, той отново се надигна, надавайки отсечен, скръбен вопъл, който приличаше на човешки вик.

ПЕТ

Външната пристройка се състоеше от кокошарник (залепен за едната стена), нещо като малка конюшня (залепена за другата) и плевник (над конюшнята), натъпкан със сено.

— Мога да се качвам горе и направо да мятам сеното с вилата — каза Колинс, — но всеки път, когато правя това, дърпам дявола за опашката, щот’ не знам къв номер ще ми погоди болният ми крак. Не ми е удобно да те моля, сай Дисчейн, но ще помогнеш ли малко на един старец, дето…

Ала Роланд вече се бе изкачил по стълбата и започна да загребва сено с вилата, хвърляйки го долу. Спря едва когато Колинс му каза, че количеството е предостатъчно и за четири дни. („Щот’ тя не яде много, както можеш да видиш и сам“, каза той.) Тогава Стрелеца слезе долу и възрастният мъж ги поведе към къщурката си. Навятият покрай стените й сняг надхвърляше ръста на Роланд.

— Ето я и моята скромна бърлога — каза Джо и ги въведе в кухнята. Тя бе облицована с чвореста дъбова ламперия, която се оказа пластмаса, когато Сузана я разгледа по-отблизо. И беше много топло. Марката на електрическата фурна беше „Роско“ — никога преди не бе чувала това име. Хладилникът бе „Амана“ и имаше една малка вратичка точно над дръжката. Тъмнокожата жена се наведе към нея и видя думите „ВЪЛШЕБЕН ЛЕД“.

— Това нещо да не би да прави ледени кубчета? — попита Сузана с блеснали очи.

— Е, не съвсем — каза Джо. — Всъщност фризерът ги прави, красавице; онуй отпред само ти ги пуска в чашата.

Това й се стори много забавно и тя се засмя. Погледна нагоре, видя как рунтавелкото я гледа ухилено с типичната си зъбата усмивка, изписана на муцунката му, и това я разсмя още повече. В кухнята витаеше аромат на подправки, захар и други приятни неща, които пробудиха носталгията й.

Роланд погледна към флуоресцентните лампи и Колинс кимна.

— Да, да, имам ток — каза той. — И не плащам никакви сметки — това не е ли яко, а? Имам си и генераторче — в бараката от другата страна. „Хонда“ е и е тихичък кат’ неделна утрин! Кат’ седнеш отгоре му, чуваш само едно „мммммм“. Бил Пелтека сменя газовия резервоар и го поправя, когато има нужда от ремонт, което се е случвало два пъти, откакто живея тук. Не, излъгах ви — три пъти. Три пъти ’сичко на ’сичко.

— Кой е Бил Пелтека? — попита Сузана в същото време, когато Роланд зададе и своя въпрос:

— Откога си тук?

Възрастният мъж се засмя.

— Един по един, скъпи мои приятели, един по един! — Той подпря бастуна си на стената, за да свали шубата си, и изохка, когато тежестта му падна на болния му крак, при което за малко да се стовари на земята. Щеше да падне на земята, ако Стрелеца не го бе задържал.

— Благодаря, благодаря — рече Джо. — Да ви кажа правичката, туй нямаше да е първият път, дет’ се льосвам по нос на линолеума! Ще отговоря първо на твоя въпрос, щот’ ми спести едно падане. Живея тука — Странния Джо от „Одд’с Лейн“, от около се’емнайсе години! Не мога да ви го кажа с точност, щот’ времето си прай квот’ си иска напоследък, ако разбирате кво искам да кажа.

— Разбираме те прекрасно — кимна тъмнокожата жена. — Не се тревожи за това.

Колинс свали пуловера си и Сузана видя, че под него имаше още един. Първото й впечатление беше, че домакинът им е набит и пълен, ала сега си даде сметка, че онова, което бе взела за тлъстини, всъщност бяха дрехи. Старецът не беше кльощав като кобилата си, но и в никакъв случай бе беше пълен.

— Сега за Бил Пелтека — продължи Джо Колинс, докато събличаше и втория пуловер. — Той е робот. Чисти къщата, поддържа в изправност генератора… и естествено, обикаля със снегорина и поддържа пътищата. Когато дойдох тук в началото, заекваше от дъжд на вятър; сега обаче го прави на всяка секунда или на всяка трета дума. Не знам кво ще правя, когато бушоните му изгърмят окончателно. — На Сузана й направи впечатление пълната липса на загриженост.

— Може пък и да се пооправи, след като Лъчът вече е наред — подметна тя.