Тъмната кула

— Може да издържи малко по-дълго, но да си кажа правичката, не вярвам, че ще се пооправи — поклати глава възрастният човек. — Машините не се изцеляват като живите същества. — Най-накрая стигна до ватираното бельо и тук стриптийзът му спря. Безногата жена бе благодарна — релефно очертаните ребра на коня й бяха достатъчни; нямаше желание да се запознава с анатомията и на господаря му.

— Сваляйте гамашите и кожусите си — рече Джо. — Ще ви приготвя яйчен грог или квото искате там след минутка, ама първо нека ви покажа дневната, щот’ тя е моята гордост.

ШЕСТ

Подът на дневната бе постлан с черга, сякаш излязла от дома на бабата на Сузана, а мебелировката се състоеше от меко кресло с поставка за краката и малка масичка до него. Тя бе отрупана със списания и книжки с меки корици, а до тях се мъдреха очила и някакво кафяво шише, съдържащо бог знае какво лекарство. Щом зърна телевизора, тъмнокожата жена се запита какво ли можеше да гледа стария Джо на него (Еди и Джейк обаче веднага щяха да разпознаят видеокасетофона на долния рафт.) Ала предметът, който привлече вниманието на Сузана и Роланд, беше снимката, забодена с кабарче на една от стените. Тя си висеше там (и то накриво), сякаш беше най-обикновеното нещо на света; небрежността, с която беше закачена, се стори направо светотатствена на безногата жена.

На фотографията се виждаше Тъмната кула.

Дъхът й секна. Тя запълзя трескаво към снимката, без да обръща внимание на възлите и пискюлите на плетената черга под дланите и коленете си. Когато достигна стената, извика на своя дин:

— Роланд, вдигни ме!

Стрелеца изпълни молбата й и тя видя, че лицето му пребледня с изключение на двете огнени петна, които пламтяха на бузите му. Очите му блестяха. Кулата се извисяваше на фона на притъмняващото небе, залезът обагряше в оранжево възвишенията зад нея, а тесните прозорчета се издигаха във вечната си спирала. От някои от тях струеше мътно, зловещо сияние. Безногата жена видя балконите, накацали по тъмните каменни стени на всеки два или три етажа, както и тумбестите врати, които ги свързваха с вътрешността на постройката. Всички бяха затворени (и заключени, помисли си тя). Пред Кулата се виждаше полето с розите — Кан’-Ка Но Рей, — потънало в сянката на огромното съоръжение, ала невероятно по своята прелест. Повечето цветя бяха затворили чашките си, ала няколко все още надзъртаха навън като сънливи очички.

— Джо! — промълви Сузана, без да си дава сметка, че шепне. Главата й се въртеше и тя имаше чувството, че чува пеещите гласове нейде от много далеч. — О, Джо! Тази снимка…

— Много е готина, нали? — каза той, доволен от реакцията й. — Направо страшна. Затуй съм я закачил между другото. Имам и други, но тая е най-добрата. Точно по залез, за да може сенките да падат по протежение на Пътя на Лъча.

Дишането на Роланд в дясното й ухо бе забързано и накъсано, сякаш току-що бе спечелил състезание по надбягване, но Сузана изобщо не забелязваше това, защото изумлението й се дължеше не само на изобразеното на снимката.

— Това е снимано с „Полароид“!

— Ами… да — измънка домакинът им, озадачен от реакцията й. — Предполагам, че Бил Пелтека щеше да ми донесе и „Кодак“, ако му бях поръчал, но как щях да проявявам лентата? А когато се сетих за видеокамера — оная джаджа под телевизора служи за гледане на онуй, дет’ си го записал с нея, — вече бях прекалено стар, за да се върна там, а кобилката ми също бе прекалено дърта, за да ме носи. Въпреки това си мисля, че ако наистина искам да ида там, все ще се справя по някакъв начин, щот’ там е страхотно! Пълно е с добри духове и чувам гласовете на починалите си приятели и на мама и тате. Предпола…

В този момент Роланд, който сякаш се бе вкаменил — тъмнокожата жена усещаше допира на вкочанените му мускули, — се обърна толкова рязко, че на Сузана й се зави свят.

— Ти си бил там? — попита той. — Бил си при Тъмната кула?

— Ам’ че да — рече старецът. — Иначе кой според теб е направил тази снимка? Шибаният Ансел Адамс101?

— Кога я направи?

— По време на последното ми отиване там — каза Джо Колинс. — Преди две години, през лятото — макар че там е по-ниско и дори някога да е валяло сняг, аз поне не съм виждал.

— Колко далеч е от тук?

Домакинът им затвори сляпото си око и започна да пресмята. Не му отне много време, ала Роланд и Сузана имаха чувството, че минаха часове. Вятърът навън фучеше, а старата кобила изцвили, сякаш негодуваше за времето. Снежинките зад замръзналите стъкла на прозорците танцуваха вихрения си танц.

— Е — каза той, — вече сте оставили стръмнините зад гърба си и слизате надолу, а Бил Пелтека поддържа Тауър Роуд в добро състояние чак до мястото, дет’ ви интересува; кво иначе ще прави тая бракма по цял ден? Изчакайте поне да премине тая виелица, па сетне…

— За колко време ще стигнем дотам? — попита Роланд.

— Не ви свърта на едно място, а? — подсмихна се старецът. — Естествено, че няма да ви свърта — ако идвате от Вътрешния свят, са ви трябвали години, за да стигнете дотук. Не ми се мисли колко, ама знам, че са много. Според мен ви трябват шест дни, за да се измъкнете от Бялата шир, или може би седем…

— Не наричаш ли тези земи Емпатика? — попита го Сузана.

Той примигна и я изгледа изненадано.

— Не, мадам — поклати глава. — Никога през живота си не съм чувал да им викат другояче освен Бялата шир.

Озадаченият му вид бе престорен. Почти бе сигурна в това. Старият Джо Колинс, весел като Дядо Коледа на детско тържество, току-що я беше излъгал. Не беше сигурна защо, ала преди да продължи, Стрелеца я сряза неочаквано:

— Ще млъкнеш ли за малко, в името на баща си?

— Добре, Роланд — рече покорно безногата жена.

Нейният дин се обърна към домакина им, като продължаваше да я държи, и каза:

— Продължавай да говориш, сай.

— Може и девет дни да ви отнеме, знам ли? — додаде старецът и се почеса по брадичката. — Пътят е доста хлъзгав, особено след като Бил отъпка снега, но как да го накараш да спре, кажете ми? Имал бил заповеди. Бил програмиран за това — тъй ми разправя. — Джо видя, че Стрелеца иска да каже нещо, и вдигна ръка. — Не, не. Не ти го разправям туй, за да те дразня, сър, сай или квото там предпочиташ. Просто отдавна не съм имал компания и не съм се замислял за туй, дет’ ме питаш.

Кат’ слезете под линията на снега, има още десет-дванайсет дни вървене, ама няма защо да ги вървите. Там има още една от онези сглобяеми бараки на „Позитроникс“ с бая возила, паркирани вътре. Кат’ колички за голф са. Батериите им са изпразнени до шушка — по-сплескани са от шапката ти, — но има и генераторче, „Хонда“, също като моето. Последния път, кат’ бях там, бачкаше, щот’ Бил гледа да поддържа работите в изправност (поне доколкот’ може). Ако успеете да заредите с него някоя от онези колички, може да съкратите пътя си и до четири дни. Кво излезе в крайна сметка — ако искате да трамбовате, ще ви трябват поне деветнайсет дни. А ако подкарате някое от ония бръмбазъчета — тъй ги наричам, щот’ бръмчат кат’ бръмбазъци — десет, максимум единайсе дена.

Помещението внезапно утихна. Вятърът фучеше, мятайки с пълни шепи сняг върху къщичката, и Сузана за пореден път си каза, че й звучеше досущ като човек. Това без съмнение не беше нищо повече от трик, дължащ се на ъглите и стрехите, успокои се тя.

— Значи по-малко от три седмици, дори и да се налага да вървим — обобщи Роланд. Той протегна ръка към фотографията, показваща масивната кула от тъмен камък, издигаща се на фона на здрачаващото се небе, ала не се осмели да я докосне. Сякаш се боеше да го стори, помисли си безногата жена. — След всички тези години и всички тези левги.

„Да не говорим за литрите пролята кръв“ — отбеляза наум Сузана, но не би го