Тъмната кула

— Право казваш, Джо.

През лятото на 1972 Колинс изнасял представления в един нощен клуб в Кливланд, наречен „Джанго“, който се намирал недалеч от гетото. Стрелеца отново го прекъсна, този път, за да разбере какво е „гето“.

— Част от града, където повечето хора са чернокожи и бедни, а полицията обича първо да размахва палки и после да задава въпроси — обясни тъмнокожата жена.

— Бинго! — възкликна Джо и почука с юмрук по главата си. — И сам не бих го казал по-добре!

В този миг нейде навън отново се разнесе онзи протяжен вопъл. Сузана погледна към своя дин, ала дори и да го беше чул, Стрелеца не го показа с нищо.

„Това е само вятърът — каза си безногата жена. — Кой друг би могъл да е?“

„Мордред — прошепна съзнанието й. — Мордред е там и зъзне от студ. Мордред е нейде там и умира, докато ние си седим на топличко и пием кафе.“

Ала тя нищо не каза.

От една-две седмици в „Джанго“ нещата не вървели добре, разказа им Джо, но по това време той пиел здраво („поркал яко“ беше изразът му) и изобщо не забелязал, че публиката на второто му представление е около една пета от хората, дошли на първото шоу в града.

— Мамка му, така се натрясквах, че не забелязвах нищо и никого — призна им той. — Направо се отрязвах до смърт.

После някой хвърлил коктейл „Молотов“ през прозореца на клуба („коктейл «Молотов»“ беше израз, чието значение бе известно на Роланд) и преди да каже „Като си говорим за тъщата ми“, изведнъж навсякъде лумнали пламъци. Джо се втурнал към задната врата и тъкмо излизал на улицата, когато трима мъже („всичките чернокожи и огромни като играчи от Националната баскетболна асоциация“) го сграбчили. Двамата го държали; единият удрял. По едно време някой размахал бутилка — бум-бум, тра-ла-ла, стана тъмно, токът спря. Събудил се на някакъв тревист хълм близо до изоставено градче на име Стоунс Уорп (според табелите), което изглеждало като снимачна площадка за уестърн, след като всички актьори са си тръгнали.

Някъде по това време Сузана реши, че не вярва много на историята на сай Колинс. Разказът му определено беше интересен и като се вземеше предвид първата поява на Джейк в Средния свят — когато бе блъснат от кола, докато отивал на училище, — звучеше съвсем правдоподобно. Ала въпреки всичко тъмнокожата жена не вярваше на историята. Дали съмненията й бяха напълно безпочвени, или в цялата работа наистина имаше нещо гнило?

— Не можеш да го наречеш рай, щот’ няма нито облаци, нито ангелски хорчета — каза Джо, — но в крайна сметка реших, че ще да е някакъв живот след смъртта или нещо от сорта. — Разтършувал се из района и не след дълго открил храна, кон (Липи) и решил да се отправи на път. Срещнал най-различни хора — някои добронамерени, други — не, някои чистокръвни, други — мутанти. Достатъчно, за да се запознае с наречията и историята на Средния свят; оттам разбрал за Лъчите и за Кулата. По някое време дори се опитал да прекоси Ужасните земи, ала се уплашил и се върнал обратно, когато кожата му започнала да се покрива с всевъзможни струпеи и язви.

— Чашата преля, когато ми излезе цирей на гъза — рече домакинът им. — Тва беше преди шест или осем години. Двамата с Липи си казахме, че за нищо на света няма да отидем по-навътре. Тогава открих и туй местенце (викат му Западния пръстен, между другото). Малко след това се намерихме и с Бил Пелтека.

Роланд поиска да узнае дали Джо е станал свидетел на преминаването на Пурпурния крал, когато това обезумяло създание е предприело последното си странстване — това към Тъмната кула. Домакинът им отговори отрицателно, ала сетне добави, че преди около шест месеца се извила ужасна буря („абсолютен ураган“), която го принудила да се завре в мазето. Докато киснел долу, токът спрял (въпреки генератора) и Джо бил пронизан от усещането, че някакво чудовищно същество минава наблизо — същество, което било в състояние да докосне съзнанието му и да проследи мислите му, откривайки къде се крие.

— Знаете ли как се почувствах? — попита ги той.

Роланд и Сузана поклатиха глави, а Ко направи същото, имитирайки ги до съвършенство.

— Като чипс — рече домакинът им. — Като чипс, който всеки момент ще бъде схрускан.

„Тази част от историята е истинска — помисли си тъмнокожата жена. — Може да е променил туй-онуй, ала като цяло е истинска.“ И ако имаше някакви основания да смята така, това бе, защото идеята Пурпурният крал да се придвижва, обгърнат от своя лична портативна виелица, изглеждаше ужасяващо правдоподобна.

— И какво направи? — попита Стрелеца.

— Отидох да спя — гласеше отговорът. — Това е талант, който винаги съм притежавал, също като да правя шаржове — макар че не имитирам известни личности, защото не съм Рич Литъл104 все пак. Мога да спя когато си поискам и точно това направих долу в мазето. Когато отворих очи, лампите светеха, а онова… каквото и да беше там — беше изчезнало. Знаех за Пурпурния крал, естествено; все още продължавам да виждам хора, макар и много рядко — най-вече номади като вас тримата — и те ми разказват разни неща. Най-често ми показват знака против уроки и разперват показалеца и малкия си пръст, когато ми говорят за него. Значи мислите, че е бил той, хъммм? Смятате, че Пурпурният крал е минал по „Одд’с Лейн“ на път за Кулата. — Възрастният човек се замисли за момент, сетне додаде: — Ам’ че що не? Тауър Роуд е голям път в крайна сметка, пък и отвежда право там.

„Знаел си, че е той — рече си Сузана. — Каква игра играеш, Джо?“

Призрачният вой, който определено не се дължеше на вятъра, прозвуча отново. Безногата жена вече не смяташе, че го издава Мордред. Внезапно си помисли, че може би идва от мазето, където Джо се бе притаил от Пурпурния крал… ако се вярваше на думите му. Кой ли беше там сега? И дали се криеше, както бе направил старецът, или просто го държаха като пленник?

— Не беше лош живот — въздъхна Колинс. — Е, не мога да кажа, че беше животът, който очаквах, ама аз си имам една теория, че хората, които живеят живота, който очакват, най-често го приключват я с шепа хапчета, я с пистолет в устата.

Роланд явно следеше разговора по-бавно, защото изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Ти си бил дворцов шут, а посетителите в тези странноприемници са били твоят кралски двор.

Джо се усмихна, разкривайки белите си зъби. Тъмнокожата жена смръщи чело. Беше ли виждала тези зъби преди? Определено — бяха се смели толкова много, че просто нямаше как да ги е пропуснала, ала ето, че не си спомняше да ги е забелязвала. Домакинът им не говореше с мляскащите звуци на човек, изгубил повечето си зъби (каквито бяха повечето клиенти на баща й, за които изкуствените зъби бяха истинска благословия). Ако някой я бе попитал по-рано, тя би казала, че Джо Колинс имаше зъби, но те бяха едни такива дребнички и незабележими, докато сега…

„Какво ти става, момиче? Дъртакът може и да е излъгал за туй-онуй, но със сигурност не са му пораснали пълен комплект зъби, откакто седнахте да вечеряте! Позволяваш на въображението си да те води за носа.“

Дали? Навярно беше точно така. И може би този отчаян вопъл не беше нищо друго, освен воя на вятъра, фучащ покрай корнизите на къщата.

— С радост бих чул някои от твоите шеги и истории — предложи Роланд. — Както си ги разказвал пред слушателите си, ако ти е угодно.

Тъмнокожата жена го изгледа внимателно, чудейки се дали нейният дин не се ръководи от някакъв скрит мотив, ала интересът му изглеждаше напълно искрен и непресторен. Още преди да види снимката на Тъмната кула, закачена на стената в дневната (очите му се обръщаха непрестанно към нея, докато Джо им разказваше историята си), Стрелеца бе обзет от някаква трескава веселост, която никак не се връзваше с характера му. Спътницата му имаше чувството, че е болен и сякаш периодично изпада в пристъпи на делириум.

Домакинът им изглеждаше изненадан от молбата на Роланд, ала не и недоволен.

— Мили Боже! — въздъхна той. — Струва ми се, че не съм изнасял представление от хиляда години… и