Тъмната кула

казала на глас дори и да бяха сами. Просто нямаше смисъл — нейният дин много добре знаеше колко кръв бе пролял, за да стигне дотук. Не, работата беше друга — тук имаше нещо гнило. Нещо гнило или направо вмирисано, а мъжът с револверите сякаш изобщо не забелязваше това.

Съчувствието означаваше да уважаваш чувствата на другия, а емпатията — да споделяш тези чувства. Защо тази проклета страна се наричаше Емпатика?

И защо този приятен възрастен човек трябваше да я лъже?

— Кажи ми нещо, Джо Колинс — рече Роланд.

— Добре, стрелецо, стига да мога.

— Бил ли си съвсем близо до нея! Докосвал ли си стените й с ръка?

Домакинът им го изгледа изпод вежди, сякаш си мислеше, че Стрелеца си прави майтап с него. Когато се убеди, че случаят не е такъв, лицето му помръкна.

— Не — въздъхна той и за пръв път заговори като човек, принуден да живее далеч от своя свят, също като Сузана. — Не посмях да се приближа повече от разстоянието, от което направих тази снимка. Двеста, двеста и петдесет метра. Или петстотин дъги от колелото, както би казал роботът.

Стрелеца кимна.

— И защо?

— Защото си помислих, че ако пристъпя по-близо, ще умра, ала въпреки това няма да мога да спра. Гласовете щяха да ме накарат да продължа. Това си помислих тогава, същото си го мисля и сега.

СЕДЕМ

След вечерята — най-хубавото угощение, на което Сузана бе присъствала, откакто я бяха издърпали в този свят, и може би най-вкусното през целия й живот — раничката на лицето й се отвори. Донякъде Джо Колинс бе виновен за това, ала дори по-късно, когато отношенията им с единствения обитател на „Одд’с Лейн“ станаха по-различни, тя не го обвиняваше за случилото се. Човечецът в никакъв случай не би искал да стане така.

Сервира им пиле, изпечено до златисто, което им се стори особено вкусно след всичкото това еленско. Заедно с него им поднесе картофено пюре с ароматен сос, желе от червени боровинки и малки варени лукчета, полети със сладко консервирано мляко. Имаше и яйчен грог. Роланд и Сузана взеха да пият от него с ненаситността на малки деца, макар и да отклониха поканата за „мъъъъничко ром“. Ко бе удостоен със своя собствена вечеря — Джо му сипа в една чиния малко пиле и картофено пюре и я остави на пода до фурната. Рунтавелкото набързо я омете и се излетна под свода, свързващ кухнята и комбинираната дневна/трапезария, където се зае да оближе и последните остатъци от пюре, докато наблюдаваше как вечерят човеците.

— Нямам никакво място за десерт, така че по-добре не ми предлагай — каза Сузана, когато омете чинията си за втори път, обирайки последните капки сос с парче хляб. — Не съм сигурна, че изобщо ще мога да сляза от стола.

— А, не ща да слушам такива работи — поклати глава Джо, явно разочарован. — Имам шоколадов и карамелов пудинг, тъй че се надявам по-късно да промениш решението си.

Роланд вдигна салфетката си, за да прикрие уригването си, и каза:

— Аз бих похапнал и от двата, мен ако питаш.

— Е, щом е така, може би и аз ще ги опитам — въздъхна тъмнокожата жена. — Колко ли епохи са минали, откакто за последен път вкусих карамел?

Щом приключиха и с пудинга, Сузана предложи да помогне с миенето на съдовете, ала домакинът им само махна с ръка, заявявайки, че току-що ги е наблъскал в миялната машина и ще я включи малко по- късно. Когато двамата с Роланд се върнаха от кухнята, жената си каза, че старецът изглежда по-пъргав и подвижен и не е така зависим от бастуна си. Навярно мъъъъничкото ром (тоест няколкото малки чашки плюс голямата в края на вечерята) бяха оказали своето въздействие.

Джо Колинс им наля кафе и тримата (четиримата, ако броим и Ко) се разположиха на пода в дневната. Навън вече се беше мръкнало и вятърът виеше по-силно от всякога. „Мордред е нейде там, сгушен в някоя дупка или рехава горичка“, помисли си тя и отново трябваше да потисне състраданието си. Вероятно щеше да й бъде по-лесно, ако не знаеше, че — убиец или не — той е все още дете.

— Кажи ни как се озова тук, Джо — подкани го Роланд.

Възрастният мъж се ухили.

— Това си е бая страшничка история — рече той, — но ако наистина искате да я чуете, нямам нищо против да ви я разкажа. — Усмивката му помръкна и на лицето му се изписа тъжно изражение. — Хубаво е човек да има с кого да си поговори. Липи е страшен слушател, ама никога не казва нищичко!

Започнал като учител, Джо бързо разбрал, че това не било за него. Обичал децата — обожавал ги, — ала не можел да понася административните глупости и системата, която се опитвала да натика всички в един калъп. Отказал се от преподавателската дейност само след три години и се насочил към шоубизнеса.

— Можеш ли да пееш или да танцуваш? — попита Роланд.

— Тцъ — отвърна Джо. — Аз съм специалист по комедийните представления.

— Какви представления? — сбърчи чело Стрелеца.

— Иска да каже, че разказва смешни неща — обясни Сузана.

— Точно така — оживи се домакинът им. — Някои дори се смеят на тях. Е, вярно, че са съвсем малко, ама…

Намерил си агент, чийто предишен бизнес — магазин за дрехи втора употреба — бил претърпял фалит. Всяко нещо обаче водело до нещо друго, както им каза Джо, а всяко шоу — до следващото. Накрая взел да бачка във второразредни и треторазредни нощни клубове из цялата страна, карал очукан, но надежден стар пикап „Форд“ и ходел там, където Шанц — агентът му — го изпращал. През уикендите почивал — за почивните дни дори треторазредните клубове предпочитали да канят състави, които свирят рокендрол, вместо разни там комици.

Това било в края на шейсетте и началото на седемдесетте — и по думите на домакина им, времето не страдало от липса на „актуални събития“, както се изрази Джо: хипита и юпита, диви феминистки и Черни пантери102, кинозвезди и както винаги, политици — ала както самият Колинс призна, той бил по-традиционно ориентиран комик. Нека Морт Сал и Джордж Карлин103 се занимават със злобата на деня; той се придържал към класически неща от рода на „Като си говорим за тъщата ми…“ и „Казват, че поляците са тъпи, но я да ви разкажа за онова ирландско момиче, с което се запознах“.

По време на разказа му Сузана забеляза някои неща, които й се сториха доста странни. Характерният за Средния свят изговор на Джо Колинс започна да се преплита с типично американски акцент. Навярно домакинът им просто беше от онези родени комици, които веднага усвояват начина, по който говорят хората около тях. Жената си каза, че в Бруклин сигурно произнасяше „форд“ като „фойд“, в Питсбърг като „форрд“; а супермаркетът „Джайънт Ийгъл“ ставаше „Джоонт Игл“.

Роланд го прекъсна, за да го попита дали комикът е нещо като дворцов шут, и старецът се засмя от все сърце.

— Точно така. Само си представи един куп хора, насядали в задимена зала с напитки пред себе си, вместо някакъв крал с придворни.

Стрелеца кимна усмихнат.

— В това да забавляваш хората в Средния запад си има доста предимства — продължи домакинът им. — Ако се накъркаш като прасе в Дюбюк, след двайсет минути просто те свалят от сцената, докато в Средния свят биха ти отсекли главата, ако се издрайфаш пред някоя високопоставена особа.

Роланд се засмя толкова неудържимо при тези думи, че Сузана чак го изгледа подозрително.