Тъмната кула

като се има предвид, че времето тук е доста разтеглено, може би наистина са минали хиляда години. Дори не съм сигурен, че знам откъде да започна.

— Опитай — подкани го Сузана, изненадана от собствените си думи.

ОСЕМ

Джо поседя замислен известно време, след което се изправи, изтръсквайки няколко трохички от ризата си. Той подпря бастуна си на стола и докуцука до средата на стаята. Ко го наблюдаваше с наострени уши и характерната си усмивка, сякаш предвкусвайки предстоящото забавление. За момент Джо изглеждаше неуверен, ала после си пое дълбоко дъх, издиша бавно и се усмихна.

— Обещайте ми, че няма да ме замервате с домати, ако осера работата — рече. — Не забравяйте, че все пак мина доста време оттогава.

— Нямаш проблеми — отвърна му Сузана. — Нали ни прибра и нахрани.

— Пък и нямаме домати — изтърси Роланд, буквален както винаги.

— Добре, добре. Всъщност май имам няколко консерви в килера… Забравете, че казах това!

Тъмнокожата жена се усмихна. Стрелеца направи същото.

Окуражен, домакинът им продължи:

— Добре, нека се върнем в онова магическо място, известно като „Джанго“, в онзи магически град, който някои хора наричат „езерното недоразумение“. Кливланд, Охайо, с други думи. Второто представление. Това, което не успях никога да довърша, защото бях пиян и… знаете останалото. Дайте ми само секунда…

Той затвори очи. Явно се концентрираше. Когато отново ги отвори, изглеждаше с десет години по-млад. Бе поразително. Вече не само звучеше като американец, но и изглеждаше така. Сузана не можеше да го обясни с думи, но знаеше, че е вярно — това бе Джон Колинс, произведен в САЩ.

— Хей, дами и господа, добре дошли в „Джанго“! Аз съм Джо Колинс, а вие — не.

Стрелеца се изкикоти, ала спътницата му само се усмихна — това бе доста старичък майтап.

— Управителите ме помолиха да ви напомня, че тази вечер има промоция „две бири за един кинт“. Чухте ли? Добре. Те се ръководят от печалбата, а аз — от личния си интерес. Защото колкото повече пиете, толкова по-забавен ще ви се струвам.

Усмивката на Сузана се разшири. Комедийното изкуство си, имаше характерен ритъм — дори тя знаеше това, въпреки че не можеше да издържи и пет минути пред публиката в някой претъпкан нощен клуб, дори и животът й да зависеше от това. Но имаше ритъм и след неувереното начало Джо започна да намира своя. Очите му бяха притворени и тя предположи, че той вижда ярките цветове на сценичното осветление — също като сферите от Магьосническата дъга — и усеща дима на петдесетина цигари. Едната му ръка почива на хромираната стойка на микрофона, а другата е свободна да опише всички жестове, които си пожелае; Джо Колинс в „Джанго“ петък вечерта…

„Не, не в петък. Нали каза, че през уикендите всички клубове ангажирали рокендрол банди.“

— Въпреки всички тия приказки за езерните недоразумения и така нататък — продължи Колинс, — Кливланд е прекрасен град. — Вече говореше доста по-бързо; навярно Еди би казал, че започва да рапира. — Родителите ми са от Кливланд, но щом станаха на седемдесет, се преместиха във Флорида. Не искаха, но, мамка му мръсна, такъв е законът. Дзън! — Джо почука с юмрук по главата си и кръстоса очи. Роланд отново се изхили, макар че нямаше и най-малка представа къде се намира Флорида (нито пък какво представлява). Усмивката на Сузана също се разтегляше.

— Флорида е страхотно място — каза домакинът им. — Страхооотно. Рай за младоженците и скоросмъртниците. Дядо ми се пенсионира във Флорида, Господ да помилва душата му. Когато умра, искам да си отида от този свят мирно и тихо, в съня си, като дядо Фред. А не надавайки ужасени писъци като пътниците в колата му.

Стрелеца избухна в смях при този майтап. Безногата жена също се засмя, макар и не така гръмко, а усмивката на рунтавелкото бе по-широка от всякога.

— Баба ми също беше страхотна жена. Каза, че се е научила да плува, когато някой я извел на разходка с лодка в река Саяхога и я бутнал във водата. „Бабо, рекох й, този човек не се е опитвал да те научи да плуваш.“

Роланд изпръхтя, след което си избърса носа и отново се захили. Лицето му пламтеше. Смехът ускоряваше метаболитните процеси в организма, поставяйки го почти в екстремна ситуация; Сузана беше чела това някъде. Това означаваше, че и собственият й метаболизъм е ускорен, понеже тя също се смееше. Сякаш ужасът и мъката, които се бяха натрупали в нея, изтичаха навън като от дълбока рана, изливаха се като…

Като кръв.

Тя чу как нейде в съзнанието й зазвуча алармен звънец, ала не му обърна никакво внимание. За какво трябваше да се тревожи? Нали се смееха, за Бога! Прекарваха си страхотно!

— Мога ли да бъда сериозен за минутка? Не? Е, ами вървете на майната си тогава — барабар с дръгливите си кранти. Утре, когато се събудя, вече ще съм изтрезнял, но вие ще продължавате да сте толкова грозни.

— И плешиви.

(Роланд се заля от смях.)

— Ще бъда сериозен, разбрахте ли? Ако не ви харесва, заврете си го там, дето държите центовете си. Баба ми беше страхотна жена. Жените по принцип са страхотни, да знаете, обаче и те си имат своите недостатъци, също като мъжете. Ако една жена трябва да избира между това да улови летяща топка и да спаси живота на някое бебе например, веднага ще се втурне към бебето, без значение колко хора стоят на трибуните. Дзън! — Той отново почука с юмрук по главата си и се опули така, че и двамата прихнаха. Роланд се опита да остави чашата си на масата и разля част от кафето, след което се хвана с две ръце за корема, превивайки се от смях. Сузана никога не го бе чувала да се смее толкова силно (и така неудържимо) — и това бе напълно достатъчно, за да я накара да се закикоти.

— Мъжете са едно, а жените — съвсем друго. Съберете ги заедно и ще получите съвсем нов вкус. Като бисквитките „Орео“105. Като филия с фъстъчено масло. Като плодов кейк със сополи. Покажете ми мъж и жена и аз веднага ще ви покажа Онази тайнствена институция — не, нямам предвид Инквизицията, а брака. Ама май нещо взех да се повтарям. Дзън! — Той отново почука по черепа си, а очите му така се опулиха, че Сузана имаше чувството, че всеки момент ще изскочат.

(Как го прави това?)

Безногата жена трябваше да притисне ръце към корема си, защото вече започваше да я боли от смях. Слепоочията й пулсираха и също я боляха, ала тази болка бе добра.

— Бракът е да си вземеш жена или съпруг. Йе! Проверете в енциклопедиите, ако не ми вярвате! Полигамията е да имаш много мъже или много жени. Разбира се, има също и моногамия. Дзън!

Ако Роланд се засмееше по-силно, каза си тъмнокожата жена, щеше да се изтърси от стола си.

— Има също и развод. Латинската дума за развод означава „да изтръгнеш гениталиите на мъжа през портфейла му“.

— Но аз ви говорех за Кливланд, помните ли? Знаете ли как са основали Кливланд? Група хора от Ню Йорк си казали: „Мамка му, престъпленията и бедността започват да ми харесват, но нещо не ми стигат. Я да се преместим по на запад.“

Смехът, както щеше да си каже Сузана по-късно, беше като ураган; след като достигне определена точка, той започва да се самозахранва и човек се смее не защото шегите са толкова смешни, а понеже вече се е настроил на такава вълна. Джо Колинс ги поведе към тази точка със следващия си майтап.

— Хей, спомняте ли си как в началното училище ни учеха, че в случай на пожар трябва да се наредим тихо и кротко в редица, като най-ниските деца са в началото й, а най-високите — в края? Къде е логиката в това? По-високите хора по-бавно ли горят?