купчинката на най-близкия рафт и я поднесе към лицето си. Ръката й обаче замръзна във въздуха. Върху следващата салфетка от купчинката лежеше листче от бележник. В горната му част се виждаше отрупана с цветя пейка, носена от две летящи ангелчета, а отдолу пишеше:
[# Букв. „Бог от машината“ (лат.). — Б. пр.]
Под тези букви се виждаха други, доста по-избелели:
Сузана смръщи вежди и взе листчето от купчината салфетки. Кой ли го бе оставил тук? Джо? Абсурд. Тя го обърна от другата страна и видя, че със същия почерк бе написано:
Джо продължаваше да говори в дневната и този път Роланд избухна в дивашки смях, вместо само да се изкикоти. Явно домакинът им бе възобновил своя монолог. Донякъде го разбираше — все пак човекът правеше нещо, което обичаше; нещо, което не бе имал възможност да направи през всичките тези години, — ала част от нея никак не харесваше това. Не й харесваше, че старецът е решил да продължи с шегите си, докато тя все още е в тоалетната, както и това, че Роланд му е
Едно бе очевидно — някой бе очаквал тя да дойде тук и да намери бележката. Бе очаквал
Ала кой би могъл да знае? Кой можеше да знае със сигурност, че ще стане точно така? Тя нямаше навика да се удря по лицето (нито пък по гърдите или коленете), докато се смее; не можеше да се сети за нито един друг случай, в който…
Май не беше точно така. Много отдавна на един филм с Дийн Мартин и Джери Лий Луис —
Сузана не очакваше никакъв отговор на този въпрос, ала получи един. Даде й го студеният глас на нейната интуиция.
„Не, все още няма.“
Изведнъж тя си даде сметка, че си мисли за Липи. За ухилената, отвратителна Липи. Дали хората в Ада се смееха? Безногата жена бе сигурна в това. Хилеха се като Липи Коня-чудо, докато Сатаната правеше
редовната си обиколка, след което се смееха. Безпомощно. Безнадеждно. За цяла вечност, дано никак не ви е угодно.
В другата стая Роланд отново се засмя. Ко изджавка и лаят му също прозвуча като смях.
Какво имаше да му мисли? Едното беше името на улицата, а другото бе същото, само че без…
— Я чакай малко — прошепна Сузана на себе си. Говореше съвсем тихо, сякаш се боеше, че някой ще я чуе. Ала Джо рапираше със светкавична бързина, а Стрелеца се смееше. Кой можеше да я чуе тогава? Съществото от мазето, ако изобщо имаше нещо там?
— Чакай, чакай малко.
Тя затвори очи и си представи знака с двете табели, които се намираха почти на тяхната височина, тъй като пътешествениците стояха на върха на триметровия снежен насип. „ТАУЪР РОУД“, пишеше на едната — на тази, която сочеше към почистения от снега път, чезнещ в далечината. Другата, която отбелязваше късата алея с къщичките, гласеше „ОДД’С ЛЕЙН“, само дето…
— Само дето не беше точно така — измърмори безногата жена, свивайки пръстите на лявата си ръка в юмрук. —
Виждаше го достатъчно ясно в паметта си — ОДД’с ЛЕЙН. Апострофът и „с“-то бяха добавени, но защо някой би направил това? Да не би тук да имаше някой маниак на тема редактиране, който да не може да издържи…
Какво? Да не може да издържи какво?
Зад затворената врата смехът на Роланд прогърмя по-оглушително от всякога. Нещо се прекатури и се счупи.
Дъхът й спря. Очите й се разшириха и лицето й постепенно се озари от прозрението. Нямаше молив и тъй като не бе особено добра в комбинациите наум, трябваше да…
Балансирайки на столчето, безногата жена се надвеси над порцелановия умивалник и дъхна върху огледалото, така че да го замъгли. Написа „ОДД ЛЕЙН“ с десния си показалец и се вторачи в седемте букви с нарастващ ужас. В другата стая нейният дин отново се засмя и внезапно тя осъзна това, което трябваше да разбере трийсет секунди по-рано — този смях не беше весел. Той бе накъсан и неконтролируем; това бе смях на човек, който се бори за глътка въздух. Роланд се смееше така, както се смеят хората, при които комедията се превръща в трагедия. Както се смеят хората в Ада.
Под „ОДД ЛЕЙН“ тя написа „ДОНДЕЙЛ“ — анаграмата, която Еди навярно щеше веднага да съзре, — и изведнъж разбра, че апострофът и „с“-то бяха добавени само за да ги заблудят.
В другата стая смехът внезапно заглъхна и се промени, превръщайки се в звук, който бе по-скоро тревожен, отколкото забавен. Ко лаеше като обезумял, а Роланд…
Роланд се задушаваше.
Шеста глава
Патрик Данвил
ЕДНО
Револверът не беше у нея. Джо бе настоял да седне на креслото, когато се върнаха в дневната, и Сузана беше оставила оръжието на отрупаната със списания масичка, след като извади барабана и изпразни гнездата му. Патроните бяха в джоба й.
Тъмнокожата жена отвори вратата на банята и запълзя към дневната. Стрелеца лежеше на пода между канапето и телевизора, а лицето му имаше ужасен пурпурен цвят. Той драскаше подутото си гърло и продължаваше да се смее. Домакинът им бе застанал над него и първото нещо, което забеляза Сузана, беше, че косата му — тази пухкава, бебешка, дълга до раменете бяла коса — почти е почерняла. Бръчките около очите и устата му бяха изчезнали и вместо десет години по-млад, Джо Колинс изглеждаше подмладен с двайсет или дори с трийсет лета.
