Тъмната кула

ще си накладем хубав огън. — Той се изкашля в юмрука си и отново я прегърна.

— Обещавам ти, че съвсем скоро ще се почувстваш по-добре, а междувременно поне сме заедно.

ДВЕ

На Мордред му бе не по-малко студено, а освен това беше съвсем сам.

Намираше се достатъчно близо, за да ги чуе; ако не думите им, то поне звука от гласовете им. Той потръпна неконтролируемо; бе натъпкал устата си с мъртва трева, защото се боеше, че Роланд ще чуе тракането на зъбите му. Палтото на железничаря се бе разпаднало на парчета и той го бе захвърлил още в покрайнините на селището около замъка; ръкавите издържаха още съвсем малко, преди да бъдат сполетени от същата участ — те останаха да гният покрай стария път, съпроводени от злобна ругатня. Добре, че ботушите все пак ставаха за нещо, след като ги омота с вървите, които бе изплел от дългите треви. Благодарение на тях те още се крепяха на краката му.

Мордред се замисли дали да не се преобрази в паяковидния си облик, знаейки, че по този начин щеше да намали въздействието на студа, ала краткият му живот бе обладан от призрака на глада и никога нямаше да престане да се бои от него, без значение с колко храна разполагаше. А боговете му бяха свидетели, че не беше много — три откъснати ръце, четири крака (два от които бяха частично изядени) и част от торс. Ако се преобразеше, щеше да омете тези оскъдни запаси за по-малко от час. И въпреки че наблизо имаше дивеч — той чу стъпките на елена също толкова ясно, както и Бялото си татенце, — принцът не бе изцяло уверен в способностите си на ловец.

Ето защо седеше, трепереше и се вслушваше в гласовете им, докато те не заглъхнаха. Навярно бяха заспали. Той също можеше да подремне мъничко. Единственото нещо, което не му позволяваше да се откаже и да се върне обратно, бе омразата, която изпитваше към тях. Това, че всеки от тях имаше другия, докато той си нямаше никого. Никого.

„Мордред е гладен — помисли си отчаяно. — На Мордред му е студено. И Мордред си няма никого. Мордред е сам-самичък.“

Момчето захапа китката си и засмука топлината, която извираше от нея. В кръвта усети и последните остатъци от живота на Рандо Тотфул… но вкусът бързо изчезна. Толкова скоро! Той бе заменен от изтъркания, до болка познат вкус на собствената му кръв.

Сам в мрака и студа, Мордред заплака.

ТРИ

Четири часа преди разсъмване под бялото небе, обещаващо дъжд или суграшица (а може би и двете едновременно), Сузана Дийн лежеше трепереща зад един дънер и наблюдаваше една от малките котловини. „Ще чуеш Ко — беше й казал Стрелеца, — както и мен. Ще направя каквото мога, за да ги подгоня пред себе си и да ти осигуря възможност за стрелба. Искам всеки твой изстрел да си заслужава.“

Това, което влошаваше нещата, бе предчувствието, че Мордред е съвсем наблизо и може да се опита да я нападне в гръб, докато тя е улисана в лова. Тъмнокожата жена не спираше да се оглежда, ала мястото, което бяха избрали, бе относително открито и затревената площ зад нея всеки път се оказваше пуста. Само веднъж зърна един едър кафяв заек да се тътри уморено, провесил уши до земята.

Най-накрая чу пронизителния лай на Ко от малката горичка вляво от нея. В следващия миг Роланд закрещя:

— Х’ях! Х’ях! Бързо! Бързо, казвам ти! Стреляй веднага! Веднага! Не губи и една-единствена… — В този момент кашлицата прекъсна думите му. Не, тази кашлица изобщо не й харесваше. Никак.

Изведнъж тя зърна движението между дърветата и за пръв път, откакто Роланд я бе накарал да признае, че в нея живее още един човек, повика Дета Уокър:

„Трябваш ми. Ако искаш отново да ти е топло, накарай ръцете ми да престанат да треперят, за да мога да стрелям точно.“

И непрестанното треперене на тялото й спря. Когато стадото елени се появи между дърветата — изобщо не беше малко; поне осемнайсет животни, предвождани от самец с великолепни рога — ръцете й също престанаха да треперят. Пръстите на дясната й ръка стискаха ръкохватката от сандалово дърво на единия револвер на Роланд.

След тях от горичката изскочи Ко и се понесе по петите на последното животно. То се оказа кошута- мутант, която тичаше на четири крака с различна дължина (петият висеше от корема й като виме), ала това не й пречеше да се движи с изумителна грация. Последен се показа Роланд — той обаче не тичаше, а си вървеше съвсем спокойно. Сузана веднага насочи вниманието си към величествения водач на стадото, вземайки го на мушка.

— Така — промърмори тя. — Малко по-надясно, пиленце, да видим дали ще можеш да го направиш. Комала-ела-ела.

И въпреки че нямаше никаква причина за това, еленът поведе стадото към мястото, където се бе притаила тъмнокожата жена. Вече се чувстваше абсолютно хладнокръвна и уверена в себе си. Зрението й се бе изострило до такава степен, че виждаше потрепването на мускулите под лъскавата кожа на самеца, белия полумесец на окото му, старата рана на крака на най-близката кошута, където козината никога нямаше да порасне отново. За мг й се прииска Еди и Джейк да бъдат от двете й страни — да почувстват това, което чувстваше, и да видят онова, което виждаше, — ала в следващия момент и това желание изчезна.

„Не убивам с револвера си; този, който убива с револвера си, е забравил лицето на баща си.“

— Убивам със сърцето си — промълви безногата жена и започна да стреля.

Първият куршум улучи водача на стадото в главата и той се строполи на лявата си страна. Изплашените животни побягнаха покрай него. Една от кошутите се опита да го прескочи и следващият куршум на Сузана я порази в най-високата точка на скока й. Самката тупна мъртва на земята, строшавайки единия си крак при падането си.

Тя чу Роланд да стреля три пъти, но не погледна към него; имаше си свои задачи и се бе отдала изцяло на изпълнението им. Всеки от оставащите четири патрона в барабана на револвера повали по едно животно и само едно от тях помръдваше, след като се строполи на земята. Дори за секунда не й мина през ума, че това бе невероятна стрелба, особено с пистолет; тя беше стрелец в края на краищата и стрелбата беше нейното призвание.

Пък и в края на краищата нямаше никакъв вятър.

Половината стадо вече лежеше мъртво на земята. Оцелелите животни (с изключение на едно) се насочиха наляво и се спуснаха по склона към поточето, изгубвайки се от поглед зад паравана на върбите. Последният елен — самец годинак — препусна точно към нея. Тъмнокожата жена реши да не губи време в презареждане, въпреки че грижливо беше наредила резервните си куршуми на едно парче кожа пред себе си; вместо това грабна една от оризиите и пръстите й веднага намериха мястото за хващане.

— Риза! — изкрещя Сузана и хвърли чинията. Тя литна над сухата трева, издигайки се леко във въздуха, съпроводена от зловещо свистене, което секна в мига, когато се вряза в шията на тичащия елен. Капки кръв полетяха като гирлянди около главата му, черни на фона на бялото небе. Касапският сатър едва ли би свършил по-чисто работата. За миг самецът продължи да препуска без глава, а кръвта шуртеше от прерязания му врат, докато галопиращото му сърце отброяваше последните си удари. Сетне предните му крака се подгънаха и животното се строполи на по-малко от десетина метра пред нея, обагряйки сухата жълтеникава трева в яркочервено.

Отчаянието и страданията от миналата нощ бяха забравени. Сковаността бе напуснала ръцете и краката й. В момента Сузана не изпитваше нито мъка, нито чувство на загуба, нито страх. Миризмата на барут и кръв от поваления елен бе горчива, ала сега й се струваше като най-приятния парфюм на света.

Тъмнокожата жена се надигна на остатъците от краката си, разпери ръце във въздуха (продължаваше да държи пистолета на Роланд в дясната си ръка) и изкрещя. Във вика й нямаше думи, нито пък можеше да има. В миговете ни на най-голям триумф езикът е безсилен.