Тъмната кула

ти баща, за да можело да разгледа добре физиономията на сина си.

Това бе доста повече от онова, което Роланд всъщност беше казал (както знаем много добре, понеже бяхме там), и определено бе предостатъчно за Мордред.

Ала явно не се оказа достатъчно за министър-председателя. Навярно само преди десетина дни желанието му (което бе да накара момчето да го убие по най-бързия възможен начин) щеше да бъде изпълнено. Принцът обаче бързо бе съзрял и сега устоя на първоначалния си импулс да се хвърли към стареца и да го завлече в двора на бащиния си замък, където да откъсне главата му с един замах на назъбения си крайник.

Вместо това той само погледна към птиците — които вече наброяваха стотици — и те отвърнаха на погледа му, съсредоточени като ученици при строг преподавател. Момчето размаха ръце и посочи към стареца. Въздухът изведнъж се изпълни с оглушително пърхане на криле; министър-председателят на Пурпурния крал понечи да побегне, ала преди да е направил и една-единствена стъпка, враните го връхлетяха като черен облак. Той вдигна ръце, за да защити лицето си, докато те кацаха по главата и раменете му, придавайки му вид на плашило. Този инстинктивен жест не донесе никакъв резултат; още птици накацаха по ръцете му, докато те не се спуснаха надолу под натиска на непосилното тегло. Човките им щипеха и кълвяха лицето на възрастния човек, татуирайки кожата му с кървави точици.

— Не! — извика Мордред. — Запазете кожата за мен… но можете да изядете очите.

Точно тогава, когато лакомите врани изтръгнаха очите на Рандо Тотфул от потрепващите им гнезда, някогашният министър-председател нададе онзи вик, който Роланд и Сузана чуха, докато минаваха из покрайнините на селището. Тези птици, които не можеха да си намерят място за кацане, пърхаха пред него като огромни колибрита. Накрая го вдигнаха във въздуха и го понесоха към детето-паяк, което се бе приближило към средата на моста и стоеше приклекнало там. Ботушите и дебелото му яке останаха в далечния край на моста. Междувременно онова, което очакваше сай Тотфул, се изправи на задните си крака и размаха предните във въздуха, при което червеният белег на косматия му корем се открои в пълния си блясък — Дан-Тет, Малкият Червен крал, беше гладен за жива плът.

Немощният старец се носеше към съдбата си, сляп и пищящ, протегнал ръце пред себе си, сякаш този жест можеше да му осигури някаква защита от кошмарното същество пред него. В следващия миг паякът сграбчи едната му ръка с предните си крайници, насочи я към отвратителната си паст и я схруска като захарна пръчка.

Вкусно!

ОСЕМ

Тази нощ, след като оставиха зад гърба си и последната от изкорубените, тесни и зловещи къщи, Роланд спря пред останките на някакво дребно стопанство, загледа се в порутената главна сграда и задуши трескаво въздуха.

— Какво има, Роланд? — попита го тъмнокожата жена.

— Усещаш ли мириса на дървото на това място, Сузана?

Тя подуши въздуха.

— Да… — рече, вдигайки рамене. — И какво от това?

Той се обърна към нея. На лицето му бе изписана усмивка.

— Щом усещаме миризмата му, значи можем да го изгорим.

Това се оказа вярно. Доста се поозориха, докато разпалят огъня — Роланд трябваше да приложи всичките си умения, придобити по време на дългите преходи, а Сузана изразходва половин кутия „Стърно“, — но накрая успяха. Безногата жена се разположи максимално близо до пламъците и се завърташе на равни интервали, за да стопли тялото си от всички страни. Потта изби първо по лицето и гърдите й, а после и по гърба й, доставяйки й неизмеримо удоволствие. Сузана бе забравила какво бе усещането да ти е топло и не спираше да хвърля дърва в огъня, който ставаше все по-буен и по-голям. Навярно животните, живеещи в тези земи, го възприемаха като метеорит, дошъл пламтящ от космическите простори и продължаващ да гори. Ко приседна до нея, наострил уши, и се загледа като хипнотизиран в огъня. Сузана очакваше Роланд всеки момент да възрази — да й каже да спре да разпалва проклетия огън и да го остави да доизгори, в името на баща й, — но не стана така. Той си седеше с разглобените револвери пред себе си, улисан в смазването на отделните части, а когато му стана прекалено горещо, се премести малко по-назад. Сянката му танцуваше потрепваща комала под сиянието на пламъците.

— Ще можеш ли да издържиш още една-две студени нощи? — проговори Стрелеца най-накрая.

Тя кимна.

— Щом се налага.

— Започнем ли веднъж да се изкачваме към белите земи, ще стане наистина студено — каза той. — Не мога да ти обещая, че ще палим огън през ден, но и не вярвам, че ще се наложи да прекараме повече от две поредни нощи без топлинка.

— Мислиш, че огънят ще подплаши дивеча, така ли?

Роланд кимна и започна да сглобява револверите си.

— Вдругиден ще има ли дивеч за ловуване?

— Да.

— Откъде знаеш?

Той се замисли, сетне поклати глава.

— Не мога да кажа, но… го зная.

— Можеш ли да го подушиш?

— Не.

— Да докоснеш съзнанието му?

— Не.

Тя реши да смени темата:

— Роланд, какво ще правим, ако Мордред реши да насъска птиците след нас?

Стрелеца се усмихна и посочи към пламъците. Под тях яркочервените въглени пращяха и пукаха досущ като драконов дъх.

— Няма да се приближат толкова близо до огъня.

— Ами утре?

— Утре ще бъдем толкова далеч от Le Casse Roi Russe, че дори Мордред няма да може да ги убеди да ни последват.

— Как можеш да си сигурен в това?

Нейният дин отново поклати глава, въпреки че знаеше отговора на този въпрос. Това, което знаеше, идеше от Кулата. Усещаше пулса на пробуждането й в главата си. Беше като зелен кълн, поникващ от сухо семенце. Ала все още бе прекалено рано да се каже така.

— Лягай си, Сузана — каза мъжът. — Почини си добре. Ще стоя буден до полунощ, а после ще те събудя.

— Значи ще стоим на стража, така ли?

Той кимна.

— Той дали ни наблюдава?

Роланд не беше сигурен, ала си мислеше, че отговорът на този въпрос най-вероятно бе положителен. Във въображението си виждаше едно кльощаво момче (с издут тумбак, защото бе похапнало добре), чието единствено облекло се състоеше от разпарцаливеното мръсно палто, което бе свалил от някой мъртвец. Едно кльощаво момче, легнало в някоя от тези къщи, най-вероятно на третия етаж, откъдето има хубав изглед. То седи до прозореца, притиснал колене до гърдите си за повечко топлинка, и белегът на хълбока му навярно го пробожда в кучешкия студ, докато гледа лумналите пламъци на техния огън, за който ужасно им завижда. Другото нещо, за което им завижда, е обстоятелството, че неговата полумайка и Белият му баща, които седят с гръб към него, в момента са заедно, докато той е съвсем сам.

— Най-вероятно — отвърна нейният дин.

Сузана се излегна на земята и вече възнамеряваше да поспи, когато внезапно докосна раничката до