Тъмната кула

са достатъчни да ви открият и да ви накълцат на парчета, преди да сте прекосили и половината поле с рози.

— Остави ние да се тревожим за това — отвърна Роланд и Сузана си каза, че думите му бяха съвсем на място; тя вече се тревожеше. — Що се отнася до теб, ще предадеш ли съобщението ми на Мордред, когато го видиш?

Файмало махна примирено.

— Не ми размахвай ръка, глупако — намръщи се Стрелеца. — Искам да го чуя от устата ти.

— Ще предам съобщението ти — рече министър-председателят, след което добави: — Ако го срещна и проведем съвещание.

— Ще го видиш — заключи Роланд. — Всичко добро, сай — добави и тъкмо понечи да се обърне, когато Сузана го хвана за лакътя. Той се спря.

— Закълни ми се, че всичко, което ни каза, беше вярно — обърна се тя към грозното създание, свило се на покрития с калдъръм мост. Враните се бяха поуспокоили и ги наблюдаваха със студените си очи от мостчетата и кулите. Тъмнокожата жена нямаше никаква представа какво възнамеряваше да докаже или да научи с този въпрос. Щеше ли да различи лъжите му? Навярно не. Въпреки това продължи да го притиска: — Закълни се в името на баща си и в лицето му!

Старецът вдигна дясната си ръка — дланта му бе обърната към тях и Сузана видя, че дори там кожата му не бе пощадена от кървящите язви.

— Заклевам се в името на Андрю Джон Корнуел от Тиога Спрингс, Ню Йорк. Както и в лицето му. Кралят на този замък наистина полудя и наистина унищожи магьосническите сфери, които се бяха озовали в ръцете му. Наистина застави прислужниците си да вземат отрова и наистина ги гледа, докато агонизираха. — Сетне посочи към коша с разложеното месо. — Откъде според теб се сдобих с тези неща, Черна птицо? От някоя месарница за канибали?

Безногата жена реши да не обръща внимание на сарказма му.

— Той наистина тръгна към Тъмната кула. Изгубения е като кучето от онази стара приказка, което хем не може да използва за нищо сламата, хем не иска да я даде на никого. Не ви излъгах даже и за съдържанието на кошовете — просто ви показах какво има вътре и ви оставих сами да направите изводи.

Циничната му усмивка породи у Сузана желанието да му каже, че Роланд бе предугадил ситуацията още от самото начало, но реши, че не си струва.

— Казах ви само една явна лъжа — каза някогашният Остин Корнуел. — Че са ме обезглавили.

— Доволна ли си, Сузана? — попита Роланд.

— Да — кимна тя, макар че не се чувстваше така. — Да вървим.

— Качвай се тогава в луксозното такси на Хо Фат и не му обръщай гръб, докато не го изгубим от поглед. Вече знаем колко е коварен.

— Не думай — въздъхна безногата жена и послуша заръката му.

— Дълъг живот и приятни нощи — извика Файмало от мястото, където си седеше, заобиколен от гърчещи се, умиращи змии. — Дано Исус Човека се грижи за вас и за целия ви клан. И дано проявите малко разум, преди да е станало прекалено късно, и да се откажете овреме от Тъмната кула!

ШЕСТ

Щом се върнаха до мястото, където се бяха отклонили от Пътя на Лъча, за да отидат до замъка на Пурпурния крал, Роланд спря за няколко минути, за да си починат. Беше се появил слаб ветрец и вимпелите потрепваха. Вече й се струваха стари и избелели. На мястото на плакатите на Никсън, Лодж, Кенеди и Джонсън се виждаха стари графити. Цялото фалшебство — доколкото Пурпурният крал бе способен на подобни неща — бе изчезнало.

„Долу маските, долу маските — помисли си уморено тъмнокожата жена. — Купонът бе страхотен, ала свърши… и Алената смърт се възцарява над всичко.“

Тя докосна пъпката до устата си и погледна върха на пръста си. Очакваше да види кръв или гной. За нейно облекчение нямаше нищо.

— Повярва ли на нещо от онова, което ни каза? — попита Сузана.

— Почти на всичко — отвърна Роланд.

— Значи е там. В Кулата.

— Не вътре в нея — уточни Стрелеца, — а е заклещен отвън. — Той се усмихна. — Има голяма разлика.

— Ако наистина е там, какво ще правим?

— Не зная.

— Смяташ ли, че ако се добере до револверите ти, ще може да влезе вътре и да се изкачи до върха?

— Да — отговори веднага мъжът.

— И какво ще сториш по въпроса?

— Няма да му позволя да ми ги отнеме — рече Роланд с такъв тон, сякаш това се разбираше от само себе си. Все забравяше колко буквално разсъждава нейният дин. За всичко.

— Мислиш си как да погодиш капан на Мордред в замъка.

— Да — призна Стрелеца, — но като се има предвид какво открихме тук и какво ни казаха, мисля, че по-добре ще е да продължим по пътя си. Виж.

Той извади часовника си и отвори капака. Отброяващата секундите стрелка продължаваше да описва самотните си окръжности. Скоростта й същата ли беше обаче? Тъмнокожата жена не знаеше със сигурност, ала не мислеше така. Тя повдигна вежди.

— През повечето време е наред — каза нейният дин, — ала не и през цялото. Мисля, че губи по една секунда на всеки шести или седми оборот, което означава между три и шест минути на ден.

— Това не е много.

— Не е — съгласи се Стрелеца и прибра часовника си, след което допълни: — но това е само началото. Нека Мордред прави, каквото си поиска. Тъмната кула се издига отвъд бялата шир и смятам скоро да я достигна.

Сузана разбираше прекрасно нетърпението му; надяваше се само това да не отслаби бдителността му. Станеше ли така, младостта и неопитността на Мордред Дисчейн повече нямаше да имат значение. Ако Роланд направеше грешка в критичния момент, нито тя, нито той, нито пък Ко щяха да зърнат някога тази Тъмна кула.

Мислите й бяха прекъснати от пърхане на множество криле над главите им, последвано от смразяващ човешки вик, който започна като вой и се превърна в писък. Въпреки че разстоянието заглуши силата му, по никакъв начин не успя да намали ужаса и болката, с които бе пропит този вопъл. Най-накрая той заглъхна.

— Министър-председателят на Пурпурния крал достигна полянката в края на пътя — рече Стрелеца.

Спътничката му погледна към замъка. Не можеше да види нищо друго освен червено-черните крепостни стени и внезапно се почувства благодарна за това.

„Мордред е гладен“ — помисли си тъмнокожата жена. Сърцето й биеше лудо и тя си даде сметка, че никога преди не се бе чувствала толкова изплашена — дори когато лежеше до Мия по време на раждането й или се лутаха в мрака под замъка Дискордия.

„Мордред е гладен… но сега ще засити глада си.“

СЕДЕМ

Старецът, който бе започнал живота си като Остин Корнуел и щеше да го завърши като Рандо Тотфул, седеше на края на моста. Враните чакаха търпеливо над главата му; навярно усещаха, че вълненията от днешния ден не са приключили. Не усещаше студ — навярно за това спомагаха както дебелото яке, с което