Тъмната кула

бе облечен, така и глътката бренди, с което се бе подкрепил преди срещата с Роланд и черната му приятелка. Е… в интерес на истината това не бе съвсем вярно. Всъщност Брас и Компсън (известни като Фиймало и Фумало) бяха вкусили по глътка от най-доброто бренди на краля, а министър-председателят бе довършил последната една трета от бутилката.

Каквато и да беше причината, важното бе, че старецът заспа и дори идването на Мордред Червената пета не го събуди. Той си седеше, подпрял брадичка на гърдите си, а между стиснатите му устни се бе проточила сребриста слюнка — досущ като бебе, заспало във високото си столче. Птиците бяха окупирали всяко свободно местенце по первазите и мостчетата — замъкът не познаваше подобно стълпотворение от врани. Навярно щяха да отлетят при появата на младия принц, ако той самият не ги бе възпрял. Мордред погледна към тях, след което махна рязко с дясната си ръка, сви я в юмрук и го насочи надолу — „Чакайте“, гласеше този жест.

Синът на Пурпурния крал се спря в началото на моста и подуши въздуха. Миризмата на разложено месо бе достатъчно привлекателна, за да го доведе тук, макар да знаеше, че Роланд и Сузана са продължили по Пътя на Лъча. Нека си кретат с домашния си рунтавелко, мислеше си момчето. Още не му бе дошло времето да запуши дупката. После. По-късно неговото Бяло татенце щеше да свали гарда си — дори и само за миг — и щеше да падне в лапичките на Мордред.

За вечеря, надяваше се паяколакът, но за обяд или за закуска също не беше зле.

Когато го видяхме за последен път, той беше

(рожбо мила, отиди и малини набери)

бебе. Създанието, което стоеше пред портите на замъка на Пурпурния крал, изглеждаше като деветгодишно момче. Но не красиво момче — никой освен обезумялата му майка не би го нарекъл хубавичък. Това се дължеше не толкова на генетичното му наследство, колкото на обстоятелството, че буквално умираше от глад. Лицето под изтощената черна коса бе изпито. Плътта под пронизващо сините му очи бе тъмнолилава. Цялата му физиономия бе осеяна с язви и циреи. Също като пъпката до устата на Сузана те може би се дължаха на пътешествието му през отровените земи, ала без съмнение диетата му също бе допринесла за разцвета им. Той можеше да си вземе консерви с храна от Федик, ала изобщо не се бе сетил за това — както Стрелеца прекрасно знаеше, момчето тепърва усвояваше начините за оцеляване. Единственото нещо, което Мордред бе взел от контролно-пропускателния пункт, беше вехтото палто на един железничар и чифт що-годе запазени ботуши. Те наистина се бяха оказали добра находка, само дето почти се бяха разпаднали по време на изнурителния преход.

Ако беше човек — или някое по-обикновено създание, менящо формата си — досега сто пъти да бе умрял в Ужасните земи, без значение дали имаше палто и ботуши или не. Ала именно защото бе онова, което беше, той викаше при себе си враните, когато чувстваше нетърпим глад, и те нямаха никакъв избор, освен да се подчинят. Птиците имаха отвратителен вкус, а буболечките, които живееха под изгорелите (и все още радиоактивни) скали, бяха още по-гнусни, но въпреки това ги преглъщаше. Веднъж докосна съзнанието на една невестулка и я накара да дойде при него. Тя се оказа едно мършаво, окаяно създание (цяло чудо бе как още не бе умряла от глад), ала му се стори като най-вкусния стек на света след враните и буболечките. Мордред прие другия си облик и сграбчи зверчето в седмокраката си прегръдка, след което я засмука жадно, докато от нея не остана само топка проскубана козина. С удоволствие щеше да похапне още десетина представители на същия вид, ала за съжаление това бе единствената невестулка наблизо.

И ето че сега го чакаше цял кош с храна. Е, малко остаряла, но какво от това? Личинките също бяха доста хранителни. Разложените меса щяха да утолят глада му, докато се добере до заснежената шир на югоизток от замъка, където ще има предостатъчно дивеч.

Преди угощението обаче трябваше да си побъбри с този старец.

— Рандо — каза Мордред. — Рандо Тотфул.

Възрастният човек потръпна, смутолеви нещо и отвори очи. Вторачи се в измършавялото момче, застанало пред него, а на лицето му бе изписано пълно недоумение. После воднистите му очи се изпълниха със страх.

— Мордред, сине на Изгубения — рече той, опитвайки се да се усмихне. — Хайл, бъдещи кралю! — Помъчи се да сгъне колене и да се поклони, ала със закъснение осъзна, че седи на земята. Опита се да се изправи, но не успя и се килна назад. Момчето се усмихна, явно развеселено — преходът през Ужасните земи не бе особено богат на забавления, — а през това време министър-председателят на баща му най- накрая успя да стане на крака.

— Не виждам никакви мъртъвци освен двама старци, които изглеждат по-дърти дори от теб — отбеляза принцът, докато се оглеждаше наоколо. — Пукнат стрелец няма — бил той от късокракия или от дългокракия вид.

— Право думаш и ти казвам благодаря, сай, разбира се, че е така, ала мога да обясня всичко, и то ведна…

— О, почакай! — прекъсна го Мордред. — Задръж си обяснението, защото искам сам да отгатна! Може би стрелецът и жената са станали жертва на змиите — на дългите дебели змии, — и ти си ги преместил в замъка, за да запазиш труповете им?

— Милорд…

— Ако е така — продължи синът на Пурпурния крал, — в тази кошница трябва да е имало много змии, защото тук буквално гъмжи от тях. Някои дори похапват от вечерята ми. — Въпреки че разчленените, разлагащи се крайници в коша пак щяха да му послужат за вечеря — или поне за част от нея — Мордред хвърли укорителен поглед на стареца. — И тъй, искам да знам дали си преместил труповете на стрелците?

Страхът изчезна от лицето на възрастния мъж и отстъпи място на примирението. Това никак не се хареса на принца — даже може да се каже, че го разгневи. Това, което искаше да види на лицето на дъртия сай Тотфул, беше не страх или примирение, а надежда. Надежда, която да унищожи с един замах в мига, когато пожелае. Обликът му потрепна. За миг старецът зърна безформената чернота, която се таеше под човешкото му тяло, и множеството крака. Сетне тя изчезна и момчето отново се появи. Поне засега.

„Нека не издъхна с писъци — помисли си някогашният Остин Корнуел. — Дайте ми поне това, о, съществуващи богове. Нека не издъхна с писъци в обятията на това чудовище.“

— Ти знаеш какво се е случило тук, млади сай. И ти, и аз прекрасно го знаем. Защо не вземеш гозбата от онзи кош — заедно със змиите, ако ги харесваш — и не оставиш стареца да изживее последните трохички от живота, който му остава? Стори го заради баща си, ако не заради себе си. Служих му добре, дори и накрая. Можех просто да си остана в замъка и да ги оставя да продължат по пътя си, ала не го направих. Поне се опитах.

— Не си имал никакъв избор — отвърна Мордред от края на моста. Не знаеше дали това е вярно или не. Не го интересуваше. Мъртвата плът не бе нищо повече от хранителни вещества, които попълваха липсите в организма му. Ала живата плът и кръв, пропита с последното дихание на един човек… това бе нещо съвсем различно. Това бе истински деликатес! — Той остави ли някакво съобщение за мен?

— Да, сай, знаеш, че е така.

— Кажи ми.

— Защо просто не го изтръгнеш от съзнанието ми?

Зловещата мигновена промяна отново настъпи. За момент съществото, застанало пред Рандо Тотфул, не беше нито човек, нито паяк с момчешки размери, а ужасяващ хибрид между двете. Устата на стареца внезапно пресъхна, докато слюнката, протекла по брадичката му по време на дрямката му, продължи да блести. В следващия миг Мордред възвърна човешкия си облик под изпокъсаното железничарско палто.

— Защото ми доставя удоволствие да го чуя от провисналия ти плювалник, ето защо — рече той на сай Тотфул.

Възрастният човек облиза устните си.

— Добре; щом си рекъл. Каза, че той е стар и опитен, докато ти си само млад и нямаш никаква представа що е хитрост и лукавство. Каза, че ако не останеш там, където ти е мястото, ще търкулне главата от раменете ти. Каза още и че с удоволствие щял да я размаха пред балкона, където е заключен Червеният