Тъмната кула

дин. — „Това са покоите на разрушението.“ Каза и тези думи, ако си спомняш.

— Казал съм го? На глас?

— Да — Стрелеца ги поведе към вратата. Протегна ръка, докосна дръжката и отдръпна дланта си.

— Гореща ли е? — попита Джейк.

Роланд поклати глава.

— Да не те удари ток? — смръщи вежди Сузана.

Техният дин отново поклати глава.

— Тогава да минаваме — рече Еди. — Хайде!

Те се скупчиха зад гърба на Роланд. Еди беше вдигнал Сузана на гръб, а Джейк държеше Ко в ръце. Четириногият им спътник дишаше учестено, оголил зъби в обичайната си весела усмивка, а обрамчените му в златисто зеници блестяха като полиран оникс.

— Какво ще правим, ако… „ако не се отвори“, възнамеряваше да каже Джейк, ала преди да успее да довърши, Роланд завъртя дръжката с дясната си ръка (държеше револвера си в лявата) и отвори вратата. В този момент стърженето се усили, сякаш техниката закрещя от отчаяние. Джейк имаше чувството, че до него достига мирис на изгоряло — прегряла изолация може би. Тъкмо си казваше да спре да си въобразява разни неща, когато вентилаторите над главата му внезапно се включиха. Шумът, който вдигнаха, съперничеше на рева на излитащи изтребители от Втората световна война и всички подскочиха. Сузана даже прикри главата си с ръце, сякаш за да се защити от падащи предмети.

— Бързо — нареди Роланд и прекрачи през прага, без да се оглежда назад. За краткия миг, през който се намираше на границата на световете, сякаш бе разрязан на две. Зад Стрелеца Джейк видя огромно помещение, потънало в сумрак, много неголямо от хангара с висящите роботи. То бе пресечено от някакви сребристи линии, които изглеждаха като светлинни лъчи.

— Хайде, Джейк — каза Сузана. — Ти си следващият.

Момчето си пое дълбоко дъх и пристъпи напред. Не беше засмукан от портала, както бе станало в Пещерата на Гласовете, нито пък чу звън на камбанки. Нямаше и чувството, че е изпаднал в тодаш — нито за миг. Вместо това бе връхлетян от отвратителното усещане, че го обръщат с вътрешностите навън, а стомахът му се сгърчи в най-отвратителния пристъп на гадене, който бе изпитвал някога. Още на следващата крачка коленете му се подгънаха и той рухна на земята. Ко се изплъзна от ръцете му, ала Джейк изобщо не забеляза това, защото повръщаше, а цялото му тяло се тресеше в болезнени спазми. Същото правеше и Роланд, застанал на четири крака до него. Някъде отдалеч се чуваше ръмжене на двигатели, нещо като камбанен звън — бим-бим-бим-бим, и усилен от високоговорители глас.

Джейк обърна глава към своя дин, за да му каже, че сега разбира защо изпращаха именно роботи през тази врата, но в този миг повърна отново. Остатъците от последната му гощавка пльокнаха на шуплестия бетон.

В същото време Сузана закрещя:

— Не! Не! — След което: — Еди, пусни ме на земята, преди да… — и гласът й бе прекъснат от надигналата се от стомаха й полусмляна храна. Еди все пак съумя да я сложи на земята, преди да наведе глава и да се присъедини към Хора на бълващите.

Ко падна настрани и изджавка дрезгаво, след което се изправи на крака. Изглеждаше замаян и объркан… а може би Джейк приписваше на четириногия си приятел собствените си усещания.

Пристъпите на гадене взеха да поотслабват, когато чуха нечии стъпки. Грима мъже се приближаваха към тях — облечени с дънки, сини карирани ризи и някакви странни, сякаш самоделни обувки. Единият от тях — възрастен джентълмен с гъста бяла коса тичаше пред другите двама. И тримата бяха вдигнали ръцете си във въздуха.

— Стрелци! — извика беловласият. — Стрелци ли сте? Ако сте такива, не стреляйте! Ние сме на ваша страна!

Роланд, който не изглеждаше в състояние да застреля когото и да било („Макар че изобщо не бик се наел да проверя това“, помисли си Джейк), се опита да се изправи и почти успя, ала в следващия миг се преви на две и повърна за пореден път. Възрастният го хвана за едната ръка и без да се церемони много, го вдигна във въздуха.

— Ужасно е — каза той. — Никой не го знае по-добре от мен. За щастие минава бързо. Трябва незабавно да дойдете с нас. Знам колко ви е лошо, но в Школата на ки’-дам звъни сигнал за тревога и…

Той замълча. Очите му, почти толкова сини, колкото тези на Роланд, се разшириха неимоверно и Джейк видя как лицето на белокосия мъж пребледнява въпреки сумрака, царящ в помещението. Спътниците му го настигнаха, ала той сякаш изобщо не ги забеляза. Цялото му внимание беше погълнато от Джейк Чеймбърс.

— Боби? — попита той. — Господи, Боби Гарфийлд, ти ли си?

Пета главаСтийк-Тет

ЕДНО

Спътниците на беловласия джентълмен изглеждаха доста млади (особено единият, който според Роланд току-що бе навършил двайсет години) и абсолютно ужасени. Бе напълно нормално да се страхуват да не бъдат застреляни по погрешка — нали затова бяха посрещнали ка-тета с вдигнати ръце, — но имаше и нещо друго, от което се бояха. Вече трябваше да са разбрали, че новодошлите не възнамеряват да ги използват за пушечно месо, но страхът им не изчезваше.

Възрастният мъж потръпна конвулсивно, сякаш за да излезе от унеса, в който бе изпаднал.

— Естествено, че не си Боби — измърмори той. — Най-малкото, косата ти е с друг цвят, ай…

— Тед, трябва да се разкараме оттук. — Смушка го най-младият от тримата. — И то inmediatamento25.

— Да — каза белокосият мъж, ала взорът му остана прикован в Джейк. Той покри с длан очите си (според Еди така само заприлича на екстрасенс-измамник, който всеки момент ще демонстрира смайващото си умение да чете мисли), след което отново я свали. — Да, разбира се. — Погледна към Роланд. — Ти ли си техният дин? Роланд от Гилеад? Роланд от родословието на Елд?

— Да, аз… — започна Стрелеца, ала стомахът отново го сви, той се преви на две и се напъна да повърне, ала единственото, което успя да изкара, беше гънка сребриста нишка стомашен сок; супата и сандвичите на Найджъл отдавна бяха напуснали организма му. Когато се изправи, вдигна треперещ юмрук към челото си и рече: — Да. Откъде знаеш това, сай?

— Няма значение — отвърна беловласият мъж. — Ще дойдете ли с нас? Ти и твоя ка-тет?

— Разбира се — каза Роланд.

Зад него Еди се наведе и повърна отново.

— Да му еба майката! — извика с приглушен глас. — И аз си мислех, че да се возиш в „Грейхаунд“ било зле! На фона на това тука пътуването с рейс е като… като…

— Като апартамент първа класа на кораба „Куин Мери“ допълни немощно Сузана.

— Нямаме никакво време! — изстреля нервно най-младият от тримата. — Ако Порът е тръгнал насам с тахийнската си сбирщина, ще бъде тук до пет минути! Този вонливец е бърз като дива котка!

— Да — съгласи се възрастният. — Наистина трябва да тръгваме, господин Дисчейн.

— Водете ни — рече Роланд. — Ние ще ви следваме.

ДВЕ

Мястото, където се бяха озовали, приличаше не толкова на гара, колкото на някакво огромно, покрито депо. Сребристите линии, които Джейк беше видял, всъщност представляваха пресичащи се релси, навярно над седемдесет на брой. На няколко от тях продължаваха да се движат машини, изпълнявайки задачи,