Тъмната кула

Белокосият мъж се загледа в момчето и когато малкият стрелец успя да дешифрира значението на този поглед, това му помогна да разбере как точно Станли наблюдаваше Роланд — не със страх, а с възхищение. Джейк прекрасно съзнаваше, че Тед продължава да си мисли за изумителната прилика между него и онзи Боби, и беше сигурен, че мъжът знае за дарбата му. Какъв обаче беше източникът на възхищението на Станли? Ами ако всичко се обясняваше с това, че човечецът виждаше за пръв път стрелец от плът и кръв пред себе си?

Внезапно Тед отклони погледа си от Джейк и се обърна към Роланд:

А сега погледнете натам.

— Ухааа! — възкликна Еди. — Какво е това, мамка му?

Сузана се почувства смаяна и засмяна едновременно. Това, което сочеше беловласият мъж, й напомни за епичния библейски филм на Сесил Б. Де Мил27 „Десетте божи заповеди“ и особено за онази част, в която разделените от Мойсей води на Червено море изглеждаха досущ като „Джел-Оу“28, а гласът на самия Господ-Бог, идващ от горящия храст, напомняше поразително на гласа на Чарлс Лафтън. Въпреки това гледката бе удивителна. Макар и по един евтин и напомнящ за холивудските спецефекти начин.

Онова, което видяха, бе сноп слънчева светлина — дебел и величествен, — който се спускаше от небето, пронизал Надвисналите оловносиви облаци. Той прорязваше плътния тъмен въздух като лъч на изключително мощен прожектор и осветяваше селище, разположено на около девет-десет километра от станция Тъндърклап. И „около девет-десет километра“ беше всичко, което човек можеше да каже, защото в този свят вече нямаше север или запад — най-малкото не и в такъв смисъл, че да можеш да разчиташ на тях. Единственият ориентир беше Пътят на Лъча.

— Динки, има бинокъл в…

— В долната пещера, нали?

— Не, донесох го последния път, когато бяхме тук — отвърна Тед, потискайки раздразнението си. — Оставих го върху онази купчина контейнери. Иди го донеси, ако обичаш.

Еди не обърна особено внимание на разговора им. Беше прекалено погълнат (и смаян) от този единичен слънчев лъч, осветяващ свежото, потънало в зеленина парче земя, толкова не на място сред гази угнетяваща, безжизнена пустиня като… ами, да кажем като Сентрал Парк в очите на туристите от Средния запад, които идват за пръв път в Ню Йорк.

Видя сгради, които изглеждаха като университетски общежития — като хубави общежития — и други, които приличаха на разкошни стари къщи с обширни зелени морави пред тях. В далечния край на светлото петно се виждаше нещо като улица, от двете страни на която имаше магазини — идеалната американска главна улица, с изключение на едно — бе задънена и в двете посоки от потискащата камениста пустош. Еди забеляза четири каменни кули, чиито стени бяха обагрени в зелено от бръшляна… не, всъщност шест! Другите две се криеха зад величествени брястове. Брястове в пустинята!

Динк се върна с бинокъла и го предложи на Роланд, който само поклати глава.

— Не го насочвай срещу него — обади се Еди. — Очите му… да кажем, че са малко по-различни. Аз обаче не бих имал нищо против да надзърна, благодаря.

— Аз също — каза Сузана.

Младият мъж й подаде приспособлението.

— Дамите са с предимство.

— Не, всъщност аз не…

— Стига глупости! — сопна им се Тед. — Времето ни е ограничено, а рискът, който сме поели — огромен. Разигравайте тези сцени на друго място, ако обичате.

Сузана се почувства засегната, ала си замълча. Пое бинокъла, вдигна го към очите си и го фокусира. Това, което видя, още повече засили усещането й, че се взира в малко, но прелестно студентско градче, съжителстващо с едно чудесно селище. „Обзалагам се, че тук няма никакво напрежение между кореняци и пришълци — помисли си тя. — Дори съм сигурна, че жителите на Бряст сити и студентите от Университета на Разрушителите си пасват като кафе с мляко, Абът и Костело29, дупе и гащи.“ Всеки път, когато в „Сатърдей Ивнинг Поуст“ имаше разказ от Рей Бредбъри, това бе първото нещо, което тя прочиташе, защото обожаваше Бредбъри и онова, което виждаше през бинокъла, й напомняше за Грийнтаун — идеализираното от големия фантаст илиноиско градче. Място, където възрастните седят на люлеещите се столове на верандите и пият лимонада, докато децата си играят на гоненица с фенерчета в здрача на летните вечери, бродирани от светулките. Ами намиращото се в съседство университетско градче? Младежите там не близваха алкохол (добре де, поне не прекаляваха) и в живота им нямаше нито трева, нито наркотици, нито рокендрол. Тук момичетата даряваха момчетата с целомъдрени целувки за лека нощ и гледаха да се приберат навреме по стаите си, за да не си помисли домакинята нещо лошо за тях Тук слънцето г рееше през целия ден, по радиото звучаха само Пери Комо и „Ендрюс Систърс“30 и никой не подозираше, че всъщност живеят сред развалините на един свят, който се беше променил.

„Не — помисли си хладно тя. — Някои от тях знаят. Ето защо тези тримата дойдоха да ни посрещнат.“

— Това е Девар-той безизразно изрече Роланд — само констатираше.

— Дяволски прав си, човече — каза Динки. — Добрият стар Девар-той. — Младежът застана до Стрелеца и посочи голямото бяло здание, което се издигаше недалеч от общежитията. — Виждаш ли онова бялото? Това е Къщата на разбитите сърца, където живеят кан-той. Тед им вика „отрепки“. Те са хибриди между тахийни и хора. И не наричат това място Девар-той, ами „Алгул Сиенто“, което означава…

— Синият рай — довърши Роланд и Джейк разбра защо: всички сгради, с изключение на каменните кули, имаха сини покриви. Не Нарния, а „Синият рай“. Където една тумба хора работеха усърдно, за да разрушат света.

Всички светове.

ШЕСТ

— Изглежда като най-прекрасното място във Вселената, поне откакто Вътрешният свят рухна — каза Тед — Не мислите ли?

— Много е готино, прав си съгласи се Еди. В главата му напираха поне хиляда въпроси и предполагаше, че Сюз и Джейк навярно са приготвили още хиляда, но сега не му беше времето да ги зададат. Ето защо гой продължи да се взира в прекрасния малък оазис в далечината. Единственото слънчево място в цял Тъндърклап. Единственото приятно място. И защо не? Нищо освен най-доброто за нашите приятели Разрушителите.

Ала въпреки всичко един въпрос се изплъзна навън.

— Тед, защо Пурпурният кран иска да срине Кулата? Знаеш ли?

Възрастният мъж го стрелна с поглед. Този поглед се стори на Еди хладен — даже студен, — до мига, в който Тед се усмихна. Когато го направи, цялото му лице се оживи. А и зениците му бяха престанали да правят онова страшничко нещо, което определено си беше голям напредък.

— Той е ненормален — каза беловласият мъж. — Луд за връчване. Тотално откачен. Не ти ли казах това? — След което, преди Еди да може да отговори, добави: Да, много е готино. Независимо дали го наричаш Девар-той, „Големия затвор“, „Синия рай“ или „Алгул Сиенто“, изглежда великолепно. И наистина е великолепен.

— Много яки бърлоги — обади се Динки. Дори Станли се бе загледал в окъпаното в слънчева светлина поселище с копнеж в очите.

— Храната е превъзходна — продължи Тед, — а двата филма, които дават в „Джем Тиътър“, се сменят два пъти в седмицата. Ако не ти се ходи на кино, можеш да си ги гледаш вкъщи на

— Какво е това? — попита Еди, сетне поклати глава. — Всъщност няма значение. Давай нататък.

Тед вдигна рамене, сякаш за да попита: „Какво друго искате да ушиете?“

— Перфектен астрален секс — рече Динки. — Симулация естествено, но пък преживяването е невероятно — правих го с Мерилия Монро, Мадона и Никол Кидман в рамките на една седмица. — В тона му се долавяше някаква неловка гордост. — А ако исках, можех да имам всичките наведнъж. Единственият