Тъмната кула

начин да кажеш, че не са истински, е да дишаш директно в тях от близко разстояние. Когато го правиш, онази част, където дишаш… изчезва. Малко е шашкащо.

— Пиячка? Дрога? — попита Еди.

— Пиячката е в ограничени количества — отвърна му Тед. — Ако се интересуваш от ойнология например, ще се наслаждаваш на нови изкушения при всяко угощение.

— Какво е ойнология? — попита Джейк.

— Науката за виноснобарството, захарче — каза Сузана.

— Ако дойдете в „Синия рай“ пристрастени към нещо — обясни Динки, — те ви отказват от порока. С благи средства. Е, имаше един-двама, които се оказаха извънредно костеливи орехи… — Погледна Тед. — Тия пичове изчезнаха безследно.

— Всъщност отрепките не се нуждаят от повече Разрушители — каза беловласият мъж. — Разполагат с достатъчно, за да изпълнят задачата си.

— Колко са? — попита Роланд.

— Около триста — отвърна Динки.

— Триста и седем, ако трябва да сме точни — рече Тед. — Разпределени сме в пет общежития, макар че тази дума създава погрешни представи. Всеки има собствен апартамент и ако желае, може да се среща или не с другите Разрушители.

— И знаете ли с какво точно се занимавате? — попита Сузана.

— Да — кимна възрастният мъж, — макар че повечето не мислят много за това.

— Не разбирам защо не се бунтуват.

— Кога е вашето кога, мадам — попита я Динки.

— Моето… — после разбра. — Хиляда деветстотин шейсет и четвърта.

Младежът въздъхна и поклати глава.

— Значи не знаете за Джим Джоунс и неговия „Храм на народа“. Ако знаехте, щеше да ми е по-лесно да ви обясня, но както и да е. Близо хиляда души сложиха край на живота си в лагера, който този проповедник от Сан Франциско бе издигнал в Гвиана. Те пиеха отровен с цианкалий „Куул-Ейд“31, докато той ги гледаше от верандата на къщата си и им разказваше истории за майка си.

Сузана го гледаше невярващо с широко отворени и ужасени очи, а Тед едва прикриваше нетърпението си. След като не каза нищо обаче, явно смяташе, че Динки има да сподели нещо важно.

— Близо хиляда — натърти младежът. — Защото са били объркани и самотни и са смятали Джим Джоунс за свой приятел. Защото — обърнете внимание на това — не са имали къде да се върнат. Тук е същото. Ако Разрушителите поискат, могат да създадат телепатичен чук, който да запрати Прентис, Невестулката, тахийните и кан-той в съседната галактика. Ала какво става в действителност? Тук сме само аз, Станли и всеобщият любимец Суперразрушителят, тотално съдбовният господин Теодор Бротиган от Милфорд, Кънектикът. Завършил Харвард през 1920, член на Драматическото общество и на Клуба за дебати, бивш редактор на „Кримзън“ и — да не забравяме! — Фи-Бета32-лайнар.

— Можем ли да ви се доверим? — попита Роланд. Въпросът прозвуча съвсем небрежно, сякаш Стрелеца го бе задал само за да убие времето.

— Налага се — рече Тед Бротиган. — Нямате си никой друг. Както и ние.

— Ако бяхме на тяхна страна — започна Динки, — не мислите ли, че щяхме да носим по-свестни обувки от тези мокасини, направени от шибани автомобилни гуми? В „Синия рай“ можеш да получиш всичко, което пожелаеш… с изключение на няколко основни неща. Неща, които не смяташ за крайно необходими, но… добре де, ще го кажа така — трудно е да се разбунтуваш, когато нямаш нищо друго освен чехлите, които са ти дали в „Алгул Сиенто“.

— Още не мога да повярвам — рече Джейк. — Всичките тези хора, които работят, за да разрушат Лъчите. Не се обиждайте, но…

Динки се обърна към него със стиснати юмруци и напрегната, гневна усмивка на лицето си. Ко незабавно пристъпи пред Джейк, ръмжейки гърлено, и оголи зъбите си.

— Така ли? Е, сега ще ти кажа нещо, хлапе. Аз се обиждам. Обиждам се като едно шибано копеле. Знаеш ли какво е цял живот да бъдеш аутсайдер, непрекъснато да те вземат за посмешище, винаги да бъдеш Кери на шибания абитуриентски бал?

— Кой? — попита смутено Еди, ала младежът се беше развихрил и не му обърна никакво внимание.

— Тук има хора, които не могат да вървят или да говорят. Една мацка няма ръце. Неколцина са хидроцефали, което означава, че главите им стигат до шибания Ню Джърси. — Динки разпери ръце, за да илюстрира думите си, и четиримата пътешественици помислиха, че преувеличава. По-късно щяха да открият, че изобщо не е така. — Горкият стар Станли например е от онези, които не могат да говорят.

Роланд погледна към бледото лице на Станли. Брадата му беше набола, а над челото му се виеха тъмни къдрици. Стрелеца се усмихна.

— Мисля, че може да говори — рече той. — Носиш ли името на баща си, Станли? Сигурен съм, че го носиш.

Мълчаливият човечец наведе глава и страните му възвърнаха руменината си. Той се усмихна едва забележимо и в същото време започна да плаче. „Какво, по дяволите, става тук?“ — запита се Еди.

Тед също беше учуден.

— Сай Дисчейн, дали бих могъл да ви попитам…

— Не, не, нали сам каза, че нямаме никакво време — отвърна рязко Стрелеца. — Разрушителите знаят ли как ги хранят? Поточно, с какво ги хранят, за да увеличат силите им?

Беловласият мъж седна на една от канарите и погледна надолу към стоманената мрежа от железопътни линии.

— По някакъв начин е свързано с децата, които качват на влака, нали? — попита мрачно той.

— Да.

— Не, не знаем — нито те, нито аз — обади се мрачно Бротиган. — Всеки ден ни дават по дузина хапчета. Носят ни ги сутрин, на обяд и вечерта. Някои са витамини. Предназначението на други без съмнение е да ни държат кротки и покорни. Имах късмета да ги изхвърля от организма си, какъвто е случаят и с Динки и Станли. Само че… за да се прочистиш от тези химикали, Стрелецо, трябва да искаш да се прочистиш. Разбираш ли ме?

Роланд кимна.

— Дълго време си мислех, че ни дават и нещо като… как да го кажа… мозъчен стимулатор… но при наличието на толкова много хапчета е невъзможно да кажеш кое за какво е. Кое ни прави канибали, кое — вампири, и кое — и двете — Тед замлъкна, взирайки се във фантастичния сноп лъчи. След малко разпери ръце във въздуха и Динки улови едната му длан, а Станли — другата.

— Гледайте — прошепна младежът, — Това е много яко.

Белокосият мъж затвори очи. Другите двама последваха примера му. За миг не се случи нищо особено — просто трима мъже, хванати за ръце, се взираха през мрачната пустош към лъча, който сякаш бе излязъл от филм на Сесил Б. Де Мил… „Да, взираха се“ — каза си Роланд. Дори и със затворени очи.

Слънчевият лъч изчезна. За десетина секунди „Синият рай“ помръкна като пустинята, станция Тъндърклап и склоновете на Малката игла, след което златистото сияние се появи отново. От гърдите на Динки се отрони хриптяща въздишка на облекчение и той пусна ръката на Тед. Миг по-късно белокосият мъж се освободи от Станли и се обърна към Роланд.

— Ти ли направи това? — попита Стрелеца.

— Тримата заедно — рече Бротиган. — Но най-вече Станли. Дарбата му е изключително силна. Едно от малкото неща, които са в състояние да ужасят Прентис, отрепките и тахийните, е изчезването на изкуствената светлина. Напоследък това се случва все по-често и по-често, и не винаги се дължи на обстоятелството, че се месим в работата на машинариите. Машинариите просто… — Вдигна рамене. — Просто престават да работят.