Тъмната кула

Финли прекоси Школата на Прентис и се спря пред вратата на банята. Трябваше да се наведе, за да влезе вътре. Ръстът му надхвърляше два и десет — беше доста висок дори и за тахийн.

— Върнах се от станцията — обяви посетителят. — Все едно изобщо не съм тръгвал, нали? — ухили се той. Подобно на повечето тахийни, гласът му звучеше като нещо средно между лай и ръмжене. На Пимли всички му приличаха на хибриди от романа на Хърбърт Уелс „Островът на доктор Моро“ и очакваше всеки момент да запеят „Не сме ли хора?“. Веднъж Финли бе усетил това и когато попита, Господарят на „Синия рай“ му отговори съвсем искрено, съзнавайки, че в едно общество, където телепатията е по-скоро правило, отколкото изключение, честността е най-добрата политика. Единствената политика, когато си имаш работа с тахийни. Освен това той харесваше Финли о’ Те го.

— Да, знам, че си бърз — рече Пимли. — И какво откри?

— Робот от ремонтния отдел — отвърна мъжът с глава на невестулка. — Най-вероятно са му гръмнали бушоните от страната на „Дъга 16“ и…

— Чакай малко, ако обичаш — прекъсна го Прентис. — Благодаря.

Тахийнът се подчини. Девар-лордът се наведе още по-близо към огледалото, а лицето му чак се изкриви от напрегнатата концентрация. Той също бе висок — метър и осемдесет и пет — и притежаваше огромно, издуто като бъчва шкембе, крепящо се на дълги крака с тлъсти хълбоци. Оплешивяваше и имаше подобен на ряпа нос, който му придаваше вид на алкохолик. Изглеждаше на петдесет и се чувстваше на петдесет (навярно щеше да се чувства по-млад, ако предната нощ не се бе накъркал заедно с Финли и неколцина кан-той). Беше на петдесет, когато за пръв път пристигна тук, преди много, много години; поне двайсет и пет, ако не и повече. Тук, в тази част на света, времето беше доста шантаво, също като посоките, и в повечето случаи човек бързо преставаше да му обръща внимание. Е, имаше и такива, които изгубваха разсъдъка си, но важното беше да не изгубят машината за слънчева светлина, понеже в такъв случай…

Върхът на цирея се изду… потрепна… и се спука. Ох!

От кратера на инфекцията бликна кървава гной, която плисна в огледалото и започна бавно да се стича по леко вдлъбнатата му повърхност. Пимли Прентис го избърса с върха на пръста си и се обърна, за да изстреля гнусната субстанция директно в тоалетната, ала явно размисли, защото я предложи на Финли.

Съществото с глава на невестулка поклати глава и изръмжа ядосано по онзи начин, който всеки ветеран в сферата на продължителните диети незабавно би разпознал, след което налапа пръста на началника си, осмука го добре и примлясна доволно.

— Не трябваше да го правиш — каза Финли, когато Пимли извади пръста от устата му. — Не можах да устоя. Нали ти ми каза, че тези от другата страна смятат, че яденето на сурово говеждо се отразява зле на здравето?

— Даммм — рече Пимли, избърсвайки пъпката (която продължаваше да кърви) с хартиена салфетка. Беше тук от доста време и никога нямаше да се върне обратно — множество причини от най-различно естество го възпираха да направи това, — ала до съвсем неотдавна (до миналата година, ако „година“ беше точният термин) следеше с интерес какво се случваше в света, където бе роден, тъй като редовно получаваше „Ню Йорк Таймс“. Обожаваше „Таймс“ и ежедневната му кръстословица — този вестник му напомняше за дома, който безвъзвратно бе напуснал.

— Но същевременно продължават да го ядат, нали? — продължи Финли.

— Даммм, май доста от тях го правят — рече Девар-лордът, докато ровеше из аптечката за кислородна вода, с която да дезинфекцира цирея.

— Не трябваше да размахваш пръста си пред мен — каза тахийнът. — Не че това нещо е лошо за нас, напротив; това е естествена сладост, също като меда и ягодите. Проблемът е в Тъндърклап. — След което, сякаш се опасяваше, че босът му не го е разбрал, добави: — По-голямата част от съдържанието й по-скоро вреди, отколкото помага, независимо от божествения му вкус. Защото е отрова, нали разбираш?

Прентис напои едно памуче с кислородната вода и го допря до раната на бузата си. Много добре знаеше за какво говори Финли

— просто нямаше как да е другояче. Преди да дойде тук и да поеме управлението на „Синия рай“, не беше виждал петънце по кожата си от трийсет години. Сега имаше циреи по бузите и челото си, акне по слепоочията си, ужасни черни точки около носа си и киста на врата си, която Гангли, лекарят на поселището, трябваше да изреже съвсем скоро. (Прентис си мислеше, че Гангли е ужасно име за лекар; напомняше му едновременно за ганглий33 и гангрена.) Тахийните и кан-той не бяха толкова податливи на дерматологични проблеми, но плътта им често се разпаряше мигновено, течеше им кръв от носа и дори незначителни ранички — като одрасквания от камъни или тръни — можеха да доведат до поява на възпалителен процес и смърт, ако не бяха третирани своевременно с медикаменти. Навремето антибиотиците се справяха без проблеми с подобни инфекции, ала напоследък ефективността им се бе снижила значително. Същото се отнасяше и за такива фармацевтични чудеса като акутана34.

Причината за всичко това се коренеше в околната среда, разбира се — смъртта се излъчваше от самите скали и земята, която ги обкръжаваше. Ако човек искаше да види колко се беше сговнила работата, трябваше само да погледне към Отродите, които бяха в по-ужасно състояние и от бавните мутанти навремето. Естествено, те се скитаха далеч на… имаше ли още югоизток? Добре де, бродеха далеч натам, където през нощта се появяваше едва доловимо червено сияние, и всички казваха, че там нещата били къде-къде по-зле. Пимли не можеше да каже със сигурност дали това бе вярно, но подозираше, че е така. Не поддържаха връзка със земите отвъд Федик и Дискордия, защото те бяха съвсем пусти.

— Искаш ли още? — обърна се Девар-лордът към Финли. — Имам още две-три на челото, които са узрели.

— Не, само искам да ти докладвам, да проверя двукратно видеозаписите и телеметрията и да отскоча до Школата за една бързичък оглед, след което да се прибера, да си взема вана и да се уединя поне за три часа с хубава книга. В момента чета „Колекционерът“ на Джон Фаулс.

— И ти харесва? — възкликна озадачено Прентис.

— Даже много, казвам благодаря. Напомня ми за нашата ситуация тук. Само дето си мисля, че нашите цели са по-благородни, а мотивациите ни — по-извисени от сексуалното привличане.

— Благородни? Така ли ги наричаш?

Финли вдигна рамене, без да каже нищо. Имаха негласно споразумение да избягват темите, свързани с онова, което се случваше в „Синия рай“.

Прентис въведе мъжа с глава на невестулка в кабинета си (изпълняващ функциите и на библиотека), чиито прозорци гледаха към онази част от „Алгул Сиенто“, която наричаха Парка. Когато прекрачваше прага, Финли се приведе (за да не си удари главата в горната част на касата) с несъзнателна грация, без съмнение следствие на дълъг опит. Веднъж Прентис му беше казал (след като бяха обърнали няколко чашки), че навярно от него би излязъл страшен централен играч в Националната баскетболна асоциация.

— Първият отбор изцяло от тахийни — бе му рекъл тогава. — Ще ви нарекат „Изродите“, но какво ти пука?

— Тези баскетболни играчи… те получават най-доброто от всичко, нали така? попита Финли. Имаше лъскавата муцуна на невестулка и големи черни очи. Безизразни като очите на кукла според скромното мнение на Пимли. Носеше множество златни ланци — те бяха станали доста модни сред персонала на „Алгул Сиенто“ и през последните години търговията с тях се разрасна значително. Освен това опашката му беше подрязана. Това най-вероятно беше грешка, ала една вечер, след като си бяха пийнали порядъчно, тахийнът бе помолил Пимли да извърши тази операция. Акт, който освен че му донесе безгранична болка, го обричаше на Адската тъма, когато удареше часът му, освен ако…

Освен ако след смъртта нямаше нищо. Това бе идея, която Пимли отхвърляше с цялото си сърце, душа и разсъдък, ала в интерес на истината трябваше да признае (поне пред себе си), че понякога тази идея го навестяваше в часовете на безсъние. Срещу подобни мисли имаше сънотворни хапчета. И Господ, разбира се. Дълбоката му вяра, че всяко нещо служи на божията воля — дори и самата Кула.

Както и да е, Пимли беше отвърнал, че баскетболистите — добре де, поне американските баскетболисти — наистина получават най-доброто от всичко,